Благоевградски учен анализира феномена „студентска бригада”: В чужбина за 4 м. младежите изкарват колкото у нас за 4 г., момичетата напълняват и са с нередовен цикъл от стреса, а момчетата отслабват

Петгодишно изследване на млад благоевградски учен за първи път разкрива изключителни факти и дори интересни феномени, свързани с популярните през последните две десетилетия летни бригади на български студенти в чужбина. В края на август преподавателят в Катедрата по география на Природо-математическия факултет в ЮЗУ, бивш учител в Езиковата гимназия по география на английски език, Владимир Караджов защити блестящо докторска дисертация, в която анализира явлението, което се наблюдава най-вече в страните от Източна Европа.

Интересен факт е, че самият автор на проучването никога не е ходил на студентска бригада в чужбина, което пък гарантира, че не пречупва получената информация от анкети и интервюта през личните си впечатления и спомени. Три важни събития бележат всъщност изминалата година в живота на гл. ас. д-р Вл. Караджов. Освен защитата на докторска степен, той срещна любовта на живота си и… написа приключенски роман за най-голямото откритие на човечеството със заглавие „Етиопска приказка“. Измислил го на сън.

– Влади, защо българските студенти заминават на студентски бригади?

– Причината е комбинация от два неустоимо изкушаващи фактора: жаждата за авантюра и приключения, толкова типични за всеки млад човек, и високото заплащане за този толкова къс период от време – 4-5 месеца. В изследването си сравнявам условията на труд в България и чужбина за сезонна работа със същия тип сезонни дейности. Оказа се, ча по данни на НСИ за средните доходности на различни професии

ТУК ТРЯБВА ДА РАБОТИШ 2 ДО 4 ПЪЛНИ ГОДИНИ, ЗА ДА СПЕЧЕЛИШ ТОВА, КОЕТО ТАМ ЗА 4 МЕСЕЦА ЩЕ ИЗКАРАШ.

Говорим за селскостопански и спомагателни дейности, общи работници, сервитьори, бармани, детегледачки, камериерки, които са много ниско платени у нас. Длъжностите, които там заемат студентите, са нискоквалифицирани и подходящи за млади хора. Понякога условията са неприемливи за по-възрастни, като да стоиш на открито цял ден, ако работиш в увеселителен парк на пързалката, да те пече слънцето като спасител на басейн или да си на полето, да спиш в каравана. И ако човек на средна възраст трудно би склонил да работи подобна работа, студентите са дори щастливи да имат повече работни часове, тъй като 1 час е 7-8 паунда в Англия, 8 долара в САЩ.

– По колко часа работят на ден?

– Всъщност българските студенти въобще не са мързеливи и имат много висок трудов потенциал. При адекватно заплащане работят дори много над 12 часа на ден. Оказа се, че само около 40% работят под 12 часа дневно, а от тях едва 4-5% под нормалния 8-часов работен ден – вероятно те са имали някакви смени на работата в момента на анкетирането. Над 50% декларират, че работят над 10 и над 12 часа на ден. Има дори рекорд със 130 часа седмично, което прави близо 5 часа сън на денонощие!

– Помните ли чий е рекордът?

– Да, на един мой бивш ученик – Димитър Марянов, той ми разкри, че на такова натоварване е издържал по няколко месеца в САЩ, но си е идвал с 10 000-15 000 долара. Работил е поне на три места. Обикновено, за да спестиш пари на студентска бригада, трябва да имаш втора работа – от първата си покриваш разходите по престоя, по заминаването, и евентуално екскурзия.

– Каква е инвестицията за заминаване на бригада? Всъщност колко студентите теглят заеми за това?

– От година на година програмите за заминаване стават все по-скъпи и това е една от основните заплахи пред явлението „студентски бригади” и е причина то да започне да губи своята привлекателност. В момента около 2000 долара е програмата за САЩ, докато за Великобритания студентът дори не се нуждае от посредник. Там има много българи, които работят, и 400-500 долара са напълно достатъчни за заминаването. Като говорим за финансирането, повечето студенти разчитат на семейството си и много малък процент рискуват да вземат заем – частичен или пълен. Това е така заради риска да не си възстановят вложените средства, а и лихвите по заемите допълнително оскъпяват пътуването. Само 5% заявяват, че са ползвали пълен заем, а 8% – частичен. Тук има интересен извод: младите хора не могат да си планират добре разходите и парите като цяло. Оказа се, че голяма част от студентите продължават да разчитат на родителите при второ и следващо пътуване, т.е., те не са запазили част от спечеленото. Но пък семействата им ентусиазирано ги подкрепят, защото знаят, че те ще изкарат много повече, ще се реализират добре и ще научат по-добре и ще усъвършенстват езика. Установих един интересен феномен – че

МЛАДИТЕ ХОРА СА СКЛОННИ ДА РАБОТЯТ КАКВОТО И ДА Е, СТИГА ДА Е В ЧУЖБИНА, ДОРИ ДА НЕ Е ЧАК ТОЛКОВА ДОБРЕ ПЛАТЕНО. ТЕ СА С НАГЛАСАТА, ЧЕ В БЪЛГАРИЯ НИЩО НЕ СТАВА И НЕ СИ ЗАСЛУЖАВА,

а в чужбина може. Установих още и че човек е по-склонен да работи по-нископрестижна работа, да понася повече обиди и унижения, ако е в чужбина, и никой не го познава. Въпросът дори не е свързан с парите и за мен това наистина е психологически феномен. Има и друго: ентусиазмът намалява наполовина всяка следваща година. От хората, които заминават за първа година, едва 50% отиват и на следващата, от тях пак наполовина отиват за трети път, но те пък е почти сигурно, че ще отидат и на четвърта бригада. Стават „ветерани” и са най-големите привърженици на пътуванията.

– Какъв процент от всички студенти отиват на бригади?

– По данни от посолството на САЩ около 100 000 студенти са участвали от 2000 до 2016 г. в студентски бригади. По моите изследвания това са 84% от всички студенти, които лятото отиват да работят в чужбина, което означава, че общият брой е около 120 000 за последните 16 г. Между 10 и 15% отиват във Великобритания и в оставащите няколко процента най-предпочитана е Германия, редки изключения са държави като Кипър, Гърция и Дания, като най-често те се свързват с ходене при роднини, без посредник за намиране на работа.

Важно е да уточня какво е „студентска бригада”, това е сезонно пътуване, най-често през лятото, средно между 3 и 6 месеца, което не променя статута на „обучаващ се”. Т.е., ако човекът остане за постоянно и прекъсне студентските си права, вече не го броим за бригада, защото си е емиграция.

– И в тази връзка, колко от студентите емигрират чрез бригадите?

– Изследването ми в тази посока сочи, че студентските бригади не повишават емиграцията, макар че аз, признавам си, очаквах друг резултат. По данни на Държавната агенция за българите в чужбина от 1990 до 2015 г. от цялото общество на България има емигрирали около 250 000 души. Ако приемем, че средно населението за този период е било 7,5 млн. души, това прави 3,4% емигрирали българи в чужбина за 25 години. Данните, които ми дадоха от посолството на САЩ, са, че между 3 и 4% от студентите остават трайно в САЩ. Очевидно стойностите абсолютно се припокриват и в този ред на мисли не можем да виним студентските бригади, че увеличават емиграцията. Вътрешното ми усещане за причината е, че когато отидат там, на място, студентите харесват начина на живот и понякога искат да останат, но като се приберат, има един период на „отрезвяване”. Тогава нещата се преценяват от дистанцията на времето, а и голяма част там са се разочаровали, т.е. миграционните нагласи се формират преди ходенето на бригада.

– А има ли такива, които искат да станат студенти, за да отидат на бригада?

– Да, има. Те са малък процент, едва 9%, от които 1% декларират категорично, че това е била основната причина да станат студенти, а останалите 8% признават, че по-скоро възможността да ходят на бригади ги е накарала да кандидатстват. Тази информация може да се тълкува двузначно – дали да се радваме, че огромната част от 91% стават студенти, за да учат, или да се притесняваме, че изобщо има такава група, които се записват във висше училище само за да ходят на бригади. Като цяло всички студенти, били на бригади, съветват своите връстници да опитат поне веднъж. При половината заминали водещото е авантюрата да опознаят нови места, които трудно ще отидат да видят по-късно, например Гранд каньон, Лас Вегас и т.н. Всъщност установих, че голяма част от изкараните пари се харчат преди прибирането в България.

– За какво най-често?

– Не само за екскурзия, приключения, хотели и забавления, но и за най-новата техника – лаптопи, телефони, таблети, които са на добри марки и на промоции.

– Как физическо натоварване по време на бригадите рефлектира на здравословното състояние на студентите?

– В момента точно това изследвам. Обобщени резултатите сочат, че

МОМИЧЕТАТА НАПЪЛНЯВАТ ПО ВРЕМЕ НА БРИГАДИТЕ, А МОМЧЕТАТА ОТСЛАБВАТ.

Бригадите във Великобритения, тъй като са селскостопански и по-тежки като физическо натоварване, носят повече проблеми с опорно-двигателния апарат, водят до преумора, болки в кръста, в ставите. Като цяло студентите се оплакват от недоспиване, преумора и стрес по време на бригадите. Най-доволни са тези, които работят като сервитьори, те не декларират никакви проблеми със здравето. Може би това се дължи на по-лекия труд и на много високото заплащане. Те всъщност въобще не се оплакват. Като цяло обаче само 25% от студентите декларират някакви здравословни проблеми, като болшинството от тях казват, че те отшумяват, като се приберат. Останалите 3/4 нямат никакви здравословни оплаквания. Факт е, че с увеличаване на броя на бригадите проблемите се увеличават и в третата и четвъртата година се задълбочават. Най-често проблемите са нередовен цикъл при момичетата от стреса, алергии, кожни проблеми, включително и от храната. Но тъй като всички те са млади хора, организмът им бързо се възстановява и всичко отшумява бързо, като се приберат у дома.

– Докога бригадите в чужбина ще са актуални сред студентите?

– Предполагам, че в близките 5 г., ако няма някаква драстична промяна в цената на заминаване, все още ще има леко увеличение в броя на участниците в тези програми, но тъй като цената непрекъснато се повишава с появяване на нови посредници и хора, които оскъпяват допълнително проектите, след 10 г. ще има стагнация и ще започне отлив. И ако политиката на страната ни за ангажиране на студентите през лятото е адекватна, участието на студенти в чуждестранни бригади ще се замести от по-полезни дейности с дълготраен план за студентите, като например организиране на работа с реални фирми по специалността, която изучават, и с добро заплащане ще се премахне нуждата от пари сега, веднага, на момента, като тя се замени от отлична квалификация за по-висока заплата в бъдеще.

– Каквато е практиката в богатите страни извън бившия Източен блок?

– Именно. Това също се оказа интересен фект, че т.нар. международни трудови миграции на студентите са типични за държавите от Източна Европа, най-вече бившите социалистически държави, където има добра образователна структура, но ниски доходи. Защото в държавите от Третия свят, където няма стабилна образователна структура, въобще не говорим за студентски бригади. От Тайланд, Филипините и Индонезия също много студенти пътуват през лятото за САЩ.

– Доста хубави събития се струпаха накуп в живота ти през последната година, въпреки огромната си ангажираност в университета и около дисертацията, ти срещна голямата любов. Позволи ми личен въпрос, но годеницата ти да е твоя студентка?

– Убеждавам се, че човек трябва да остави нещата да се случат сами, когато дойде най-подходящият момент, без да сме припрени и постоянно да живеем в стрес, че нещо не са свършили, или в очакване. И не, годеницата ми не е моя студентка и няма нищо общо с моята специалност. Запозна ни един приятел покрай дарителска кампания, за която разбрах от вестник „Струма“. Тя е завършила „Приложна лингвистика – английски с немски език“, от Кюстендил е и много ми помагаше в изследванията, тъй като е била на бригади и познава процесите в дълбочина. Аз така и не отидох след първия отказ на виза от посолството, когато бях първокурсник, но този процес е толкова масов, че няма как да не провокира интереса на иконом-географ като мен, тъй като се занимавам в сферата на социално-икономическата география.

ПРИ СРЕДНО 3,6 ЧЛЕНОВЕ НА ЕДНО ДОМАКИНСТВО В БЪЛГАРИЯ, ТОЗИ ПРОЦЕС Е ПОВЛИЯЛ ДИРЕКТНО НА НАД 500 000 ДУШИ ЗА 15 Г.

Именно затова бях изключително изненадан, че не открих никакви изследвания по темата не само на български, но и на полски, чешки, румънски…

– Има ли истории от разказаните, които наистина много дълбоко са те впечатлили при интервютата?

– Да. Впечатли ме борбата дали да отстояваш българското, или да го скриеш. Колкото и да ми е тъжно, в повечето случаи се оказва, че усмивката на западняците е най-често „фасада на благоприличие“, която използват към всеки човек, но в себе си те се считат за нещо повече от студентите, които са отишли там да работят „черната” работа.

– Това е усещането на студентите ли?

– Да, на по-осъзнатите, които са се опитали да погледнат и „зад маската“. Много рицарска е борбата на няколко студенти да докажат, че те са дори по-образовани от някои от местните хора, че са бъдещи банкери, политици и заслужават уважение като към равни. Елена Иванова от Кресна, студентка в АУБ, която интервюирах, стана герой в документален филм на преподавател в АУБ.

– Ще разкажеш ли конкретната ситуация?

– Да, една случка с Мария Стоянова, която работела като камериерка в хотел в Аляска. Момичето отговаря на обида от страна на клиентка на хотела. Студентката се защитила при реплика, че щом си плаща, има право да изисква всичко от камериерката, като й казала какви дипломи и сертификати има срещу нищо от ответната страна. Последвало оплакване до шефа, той заплашил да уволни българката, която от своя страна подала сигнал в организацията-посредник, а оттам заплашили шефа й, че ще го съдят, ако направи такова нещо.

– Твои близки приятели разкриха, че преди година си написал и приключенска книга, което наложило временно да спреш работата си по дисертацията. Защо това залитане по романа се оказа толкова важно за теб?

– Реално има ръкопис, който чака отпечатване от някое издателство. В книгата се разказва за най-голямото съкровище на света. Откритието е направено реално в началото на 17-и век и се ползва и днес от човечеството, без да си даваме сметка за това. Заглавието „Етиопска приказка“ дойде насън, защото съкровището идва от Етиопия, но действието се развива в средиземноморските държави и Африка. Истината е, че не можех да продължа да пиша дисертацията си, докато не напиша книгата. Чувството, че трябва да предам прозрението си на останалите хора, да ги накарам да се усмихват и да се гордеят, и посланието, че трябва да споделят с останалите богатствата, беше като пречка, която, ако не отстраня, не мога да продължа с научната си работа. Надявам се скоро „Етиопска приказка“ да бъде отпечатана, за да стигне посланието ми до хората.