Село Голешово: Изгубеният край в планината Алиботуш

Мартин ПЕТРОВ

Отдалечено от комерсиал­ното и от криворазбраната цивилизация, село Голешо­во е истински рай за цени­телите на подобен вид тури­зъм, а именно – посещение на села, църкви, манастири, архитектура.

Село Голешово е послед­ното село, отбелязано на картата, до което води ас­фалтов път, който макар и разбит (защото не е под­менян от социалистическо време), е подходящ за дви­жение от почти всякакви ав­томобили.

В миналото, село Голешо­во, както и селата по пътя от магистрала А3 до него – Петрово, Яново, Катунци, са били с ограничен дос­тъп заради гра­ничния характер на планината, в подно­жието, на която се намират – Славянка (Алибо­туш). Дори в учебниците по география, тази отделна пла­нина, не е съществувала и описвана, а е била част от планината Пирин, като територия.

Ако човек остави авто­мобила си някъде, около село Петрово или хижа Извора, която е само на няколко километра след него, няма дори да усе­ти разстоянието в двете посоки, което е около двадесетина километра. Ако трябва да бъда още по-точен, от село Петро­во до село Голешово в двете посоки са 26 км, виещи леко в гънките на планината. Откриват се красиви гледки към пър­венците по билото. От хижа Извора в двете посоки – 15 км. Друг вариант е, ако се движите по пътя Добринище – Гоце Делчев, да се откло­ните към село Парил, къде­то да оставите автомобила, защото пътят от село Парил до село Голешово е за висо­ко проходими джипове през прохода Парилска седлови­на, в който пък се намира хижа Славянка.

Човек се отнася от ежедневие­то, слушай­ки чановете и кучешкия лай наоколо. В близост до църквата има ферма.

И неусетно, завоите на криволиче­щият път ни поднасят гледката към сгушеното село Голешо­во.

Стара табела с дописани ръчно букви, ръжда и ръм­жащи, но не предаващи се автомобили от социалис­тическо време подсказват, че тук животът не се е про­менил в модерен стил през последните петдесет години, освен че хората са обедне­ли, голяма част от тях са го напуснали в търсене на по­минък, а оставените къщи са изложени на произвола

на съдбата. Рушат се и ма­кар че спокойствието и хар­монията са в нас – гледката натежава.

Село Голешово се слави с богато историческо минало. Говори се, че име­то му произлиза от „голеш“, кое­то означава голо място.

Статистиката сочи, как в краят на 19-и век, 850 жители разпреде­лени в 260 дома­кинства, са живе­ли тук. В началото на 19-и век са по­сочени 1250 жите­ли.

Много съжаля­вам сега, пишейки публика­цията, че предварително не проучих по-детайлно какво мога да видя и какво съм пропуснал да снимам в се­лото.

Старите хора решили да останат и да се борят с труд­ностите, докато имотите им се рушат от липса на пари и здрава млада ръка, която да работи по тях.

Клонаците, приведени от десе­тиле­тия над стария мост и при­ятния ромон на ре­ката. По калдъ­ръме­ните улици на вре­мето са тичали много деца, сега е тихо и пусто.

Тук-там игрите на слънце­то багрят старите каменни зидове, но вън е студено, зима е.

Посреща ни един рошав приятел, който се движи плътно с нас, до хижа Извора.

Не е рядкост човек да открие контрастна сце­на дори в абстракции като тази – старо ко­вано желязо и верига, заключена с китайски катинар.

Контрастна е и сцена­та с музея по някакъв европроект, с усвоени­те пари за който, при­мерно биха могли да се възстановят поне десет къщи тук…

Тръгваме си от село Голешово. Пътят е пред нас, пасторалната идилия продължава да се разлива звучно, носена от чанове и кучешкият лай. До скоро!