Боян Петров: Трафикът трябва да бъде изнесен извън Кресненското дефиле

Босилена МЕЛТЕВА

Алпинистът Боян Пет­ров пострада тежко при автомобилна катастрофа в Кресненското дефиле, докато правеше обслед­ване на района във връзка с екологичните проблеми заради преминаващото автомобилно движение. В момента той се възстано­вява от травмите, които не му позволяват да трени­ра пълноценно. В същото време той продължава да е ангажиран като зоолог с въпросите на опазването на околната среда.

– Катастрофата в Крес­ненското дефиле промени ли ви по някакъв начин?

– Да, станах още по-убеден, че трафикът трябва да бъде напълно изнесен от дефи­лето. Този път е убиец – на хора и на животни и статис­тиката показва, че смърт­ността за хората се увелича­ва с всяка изминала година. В момента на дневен ред се предлага вариант, при който движението в едната посо­ка ще се изведе по ниските склонове на Пирин, т.нар „източна алтернатива“, а в другата посока колите ще преминават по „изправения“ настоящ път. За мен и мно­го колеги биолози от БАН този вариант трябва да се разглежда само като първи етап за трайното решение на проблема. Пътят трябва да бъде прокаран изцяло извън дефилето в обхвата на „източната алтернатива“. Това е най-добрият вариант за всички, дори за строи­телите, които всъщност ще спечелят най-много.

– Какво правехте с Андрей Ковачев, когато бяхте уда­рени?

– Бяхме в командировка за локализиране на местата, на които трябва да се изградят съоръжения за намаляване на въздействията върху ди­вата фауна. Досега в проло­ма са установени над 3200 вида животни, а при пълно проучване общият им брой вероятно ще нарасне на около 4500 вида. Концен­трацията на видове на един квадратен километър площ в Кресненския пролом е тол­кова висока, че много дър­жави нямат толкова видове на цялата им площ.

Така например, в Англия са регистрирани 58 вида пеперуди и 18 вида приле­пи. В дефилето само досега сме установили 122 вида пеперуди и 21 вида прилепи. През 2003 г. направихме ма­щабно проучване за смърт­ността на животни, жертви на съществуващия път. Ус­тановихме, че за шест месеца в резултат на тра­фика по пътя за­гиват най-малко 375 земноводни, 1822 влечуги, 215 птици, 759 бозай­ника и десетки хиляди безгръб­начни животи. Според напра­вената оценка, това обаче са само минималните бройки за жертвите по този път. Ре­алното число вероятно е не по-малко от 9000 гръбначни животни за шест месеца. Това е много далеч от пуб­ликуваните наскоро данни в някои зависими медии, че на пътя годишно загиват само „42 горски мишки“.

Обобщените данни за 2003 г. показаха, че на един ки­лометър дължина на пътя загиват средно по 198 гръб­начни животни. Според из­следване, поръчано от път­ната агенция, през 2013 г., на един километър от пътя са загинали едва 13 животни. Това за нас означава, че или популациите на повечето видове са силно намалели или преброителите от наета­та фирма не са ефективни в наблюденията си. Опитите пътят да се „изправи“ ще го направи още по-привлекате­лен за рисковите шофьори, които ще се вживеят като състезатели и броят на жерт­вите ще нарасне още повече. Рискуваме „евтиното“ реше­ние да ни излезе скъпо. Ка­тегоричен съм, че пътят през дефилето трябва да остане за ползване само от местни­те хора, от рафтъри, рибари, туристи и изследователи. Трафикът трябва да се изне­се изцяло извън границите на тази изключително био­логично богата територия.

– Основният мотив срещу подобен проект е, че няма да има финансови средства за реализирането на проек­та.

– Проблемът в момента наистина е откъде ще дой­дат парите за реализация на пълното изнасяне на трафика. Проектът за нас е не само транспортен, но и екологичен. Зеленото стро­ителство винаги е по-скъпо от традиционното, но ако в следващите десетилетия сметнем броя на спасените защитени видове животни, местообитания и хора, то ви­соката цена ще се изплати многократно.

Правителството трябва да се пребори и намери допъл­нително финансиране. Ако е необходимо, еколози и уче­ни ще помагаме с каквото трябва, но само ако вървим в тази посока. Не трябва да си мисли, че в Европейска­та комисия не знаят за еко­логичния казус в дефилето. Продължаването на опитите да се заобиколи проблема с предлагането на привид­но „безопасни“ алтернативи е възможно да доведе до ново забавяне. Гарантирам, че никоя от обществените организации не иска Бълга­рия да изгубим пари по ев­рофондовете или да саботи­раме процеса.

Напротив – еколозите, ра­ботещи по проблема в мо­мента са коректен партньор на Министерството на окол­ната среда в търсене на трай­но решение, което да работи за всички. Всички са наясно, че при пълно построяване на „източната алтернатива“ ще бъдат изсечени много дървета. Като компенсация обаче, в съседни територии ще бъдат залесени поне четири пъти повече площи със същите видове. Според предварителните изследва­ния, фауната по протежение на планираното източно тра­се е в пъти по-бедна и ма­лобройна, с сравнение с ви­сокото разнообразие около река Струма, където минава сегашния път. В момента е възможно да няма средства, затова казвам, че предложе­ният от АПИ вариант тряб­ва да се приема като първи етап. Може второто платно да се изгради и няколко го­дини по-късно, но това ще е отговорното екологично ре­шение на проблема за още поне 60 години напред.

– Казвате, че има разбира­не в МОСВ, а катастрофата стана дни преди да напра­вите първото си планинско изкачване с министър Ва­силева. Какво включва това партньорство?

– От години, по­вечето екологич­ните организации възприемат МОСВ като противник, с който трябва да се борят. В край­на сметка с МОСВ плуваме в една лодка и защита­ваме едни и същи интереси. Това не са интересите на неправителствения сектор, а са екологичните пробле­ми на България. Все повече хора работещи в НПО-тата и в министерството, се убеж­дават, че конфронтацията между партньори в битката ни за чиста околна среда и запазено биологично разно­образие е

ВРЕДНА И НЕПРОДУКТИВНА.

Като участник в много проекти и от двете страни на този фронт, ясно осъзнах, че ако заинтересованите стра­ни си говорят и има слуша­емост, може да се постигат бързи резултати в полза на природата и обществения интерес. С изкачването на върхове искам да сплотя всички еко-експерти и тех­ните поддръжници в общата ни борба срещу хищнически­те инвеститорски интереси. С опита си искам да покажа на повече хора, че национал­ните и природните паркове в България са безценен из­точник на чист въздух, сини реки, зелени гори и богата дива природа.

– А какви са най-наболе­лите проблеми на паркове?

– В момента най-големият проблем е в актуализацията на плановете за управление на националните и природ­ните ни паркове. Някои от разработваните в момента планове се правят от една и съща фирма, която по много сходен начин проявява ви­дима зависимост и съвсем съзнателно отслабва режи­мите за защита. Така напри­мер в проекто-плана за парк „Пирин“ вече липсва изрич­ната забрана за ново стро­ителство. Това означава, че отново няма да се отчита ку­мулативният ефект от стро­ежа на малки на пръв по­глед сгради и съоръжения. От друга страна ще може да се строи и в повече зони на парка (досега беше само в Зоната на сгради и съоръ­жения), което допълнително ще се катализира от приема­нето на нови ПУП-ове в об­щини като Банско и Разлог.

Ясно е, че това означава, че ако се сложи един стълб, после до него лесно ще се разреши да се построи ма­лък трафопост, после па­зачно помещение, малка къщичка, хижа, комплекс и т.н. Авторите на плана съз­нателно отварят вратата за ново строителство в Пирин. За да е по-пълно „ползва­нето“ на парка, новият план предвижда разработване­то на планове за управле­ние на стопанския добив на дървесния ресурс в парка. В проекта на актуализира­ния план за природния парк „Витоша“ пък е налице пъл­на подмяна на досегашната философия за управление на парка.

Необявяването на защи­тената зона „Рила-буфер“ е друг пример, който лишава няколко вида от срещащите се в национален парк „Рила“ защитени животни от необ­ходимия за тяхното същест­вуване и миграции буфер от жизнено пространство. Така ареалът на техните по­пулации се ограничава, а липсата на защитен статус отваря вратите за нови стро­ителства във важни за тях територии около национал­ния парк. Общото мнение на десетки хора, експерти и приятели в средите, в които работя, е че приемането на новите планове трябва да стане едва след като в тях се появят убедителни гаран­ции, че е защитен не инвес­титорския, а обществения, национален интерес.

– Наближава зимният се­зон и вероятно отново ще започне напрежение по оста  Банско – София. Има ли ра­ционални решения по този случай?

– Актуализацията на плана за управление на национа­лен парк „Пирин“ за мен е видимо повлияно от част­ни интереси. Според мен в следващите 10 години (колко­то е валидност­та на плана за управление) е допустимо уплътняване и модернизиране на съоръжени­ята в същест­вуващите ски зони. За всички е ясно, че стро­ежът на втори лифт над Банско ще увеличи натиска върху пистите под Тодорка и неминуемо ще повдигне въпроса за раз­ширението на ски зоната. Липсата на забрани за ново строителство услужливо от­варя врата за решаването на този проблем и е въпрос на време инвеститорите да се развихрят смело. Има голе­ми интереси към зоната над Добринище и към Кулиното над Разлог. Не съм специа­лист по туризъм, но всички тези курорти сякаш страдат от липсата на фантазия за развитието на алтернативни форми за привличане на ту­ристи.

Всички в района са се фо­кусирали върху ските като най-мощния източник на приходи. Сметките в някои райони на България вече показват, че разнообразява­нето на приходите може да става и без да строиш нови съоръжения. Достатъчно е да се инвестира в запазване на естествеността и опаз­ването на съществуващите ресурси – реки, гори, фауна, флора и местни традиции.

– Кога отново ще можем да говорим за възстанове­ния алпинист Боян Петров?

– В момента съм доста огра­ничен и обездвижен. Пред­стои ми втора операция и дълго възстановяване. Про­гнозите са благоприятни, но никой не казва колко точно време ще отнеме връщането на предишната ми физиче­ска форма. Аз имам смели планове и не съм спрял да правя упражнения, с които доколкото мога да поддър­жам мускулатурата си.

Докато съм в „почивка“ се ангажирах с други, по ми­словни задачи. В момента например пиша книга за из­качванията си по високите върхове и пътя, по който се стига до тях. В последните дни обаче се концентрирах над един проблем свързан с достъпа до някои от кате­рачните обекти в България. Според Закона за защите­ните територии, достъпът на алпинистите до алпийски маршрути, разполо­жени в резерватите, е възможен само по „маркирани пътеки“. В закона и правил­ниците за управле­ние липсва поня­тието „вертикална маркирана пътека“, което на практика означава забрана за катерене по съ­ществуващите от години маршрути по скалите. За да ни разрешат да се катерим е необходимо категоризираните маршрути да се изкатерят с GPS уред в раницата, след което да се опишат и предложат за утвърждаване от министъра на околната среда.

Проблемът обаче, е че при­знаването на нашите турове като маркирани пътеки ще отвори врата за признаване­то и на пътеки предложени от други съсловия като коло­ездачи, фотографи, скиори и т.н. Предстои обсъждане на различни предложения и варианти, така че да можем при определени условия да тренираме и катерим без да вредим на фауната и фло­рата. Голяма част от новото поколение катерачи ясно съзнава, че дивите животни имат също толкова права колкото и ние. Следовател­но трябва да намерим ра­ботещ компромис, който да гарантира тяхното опазване и даде възможност да под­държаме и развиваме наши­те способности по скалите и големите сте­ни у нас.

Интересно, но и в този казус отново се опира до хибридната ми същност като алпинист и природо­защитник. И двете занима­ния ме хранят като човеш­ко същество, така че съм изправен пред трудни реше­ния.