Как войникът Агоп Киркор Папазян спечели битката за освобождението на Неврокопския край

Спомени на Тодор Узунов за личността на героя

Тодор УЗУНОВ , Специално за Топ ПРЕСА

Било е лятото на 1951 г. Майка ми Геска има­ше проблем с коляното и се връщахме от лечение в Павел Баня. Бил съм едва на седем, но това е един от първите ми зна­чими спомени в ранна възраст, който баща ми Илия Узунов с присъщата си страст към историята не остави да се заличи и забрави. Преповтаряли сме го толкова пъти, че накрая истински се съм­нявах кое е вярно и кое добавено?

Пристигнахме на Пло­вдивската автогара с на­дежда да хванем навре­ме автобус за родното ни Сатовча. Бяхме гладни и баща ми се засуети да тър­си нещо за хапване. Попита някакъв човек за скара или друго, но вместо това той го посрещна с въпрос. От къде сте? От Неврокопско, каза баща ми, макар че точно ди­алектът ни беше издал. От Сатовица!? Лицето на чове­кът закипя и видимо нещо го върна с десетки години на­зад. Оживи се. Непременно настоя да ни води на гости. Бил участвал в освобожде­нието на края и имал много да ни разказва. Раздвоихме се. Баща ми беше готов да тръгне, майка ми силно се притесни, а аз по средата, не знаех какво точно се случ­ва. Помня стаята, в която ни въведе, с малка маса и купчина документи. Мен ме интересуваха живо кутията с бонбони и един много ин­тересен, изпълнен в червено килим на стената, който иг­раеше ролята на ковьор. Чо­векът не говореше, а гореше. С баща ми бяха далеч пред нас в историята за някаква битка, а ние уважително ча­кахме всичко да свърши и да си тръгнем. Помня добре думите, „Майорът почина в моите ръце…“ и това, което най-много ме занимаваше „Този килим взех от щаба на турския главнокомандващ!“.

Минаха години и тази ис­тория се превърна в нещо като семейна. Преповта­ряхме я като онези с инте­ресни случки за дядовците. И други я научаваха от нас, макар да се отнасяха с уме­рен скептицизъм, защото тя нямаше как да се потвърди. Човекът вероятно отдавна си беше отишъл като се има предвид възрастта, на която беше тогава. Но като ирония и закачка на случая преди години, търсейки военния дневник на Девети Пловдив­ски полк, с истинско удивле­ние открих, че наред с дру­гото бе прикрепено и писмо до Министърът на Военното Министерство на НРБ не от кого да е, а от Агоп Кир­кор Папазян! Същият наш семеен герой! Той същест­вуваше себедоказващ се писмено, като разказваше с живи подробности същата тази история! Писмото бе с Вх. № 7868 от 08.11.1955 г. с обръщението: „ДРУГАРЮ МИНИСТЪР, започвам своя разказ за пример как един редник, войн от армията, може да стане волна или не­волна причина за съдбонос­ни за една армия успехи или катастрофи, ако той няма нужната съобра­зителност в даден миг.“

Думите струяха като ромон на планинско поточе. Подредени и ясни, понякога повече обстоятелствени ка­квито и аз ще предам.

„В началото на Бал­канската война ( X.1912 г ), когато бя­хме влезли в турска територия“…и минали Девин (Дьовлен), пред село Сатовча (Сатови­ца) дружината им била авангард и трябвало да пренощуват в някаква нива. Командирът му майор Г. Димитриев на­редил да се извърши рапорт до полка, който се намирал на кило­метър зад тях. За тази цел трябвало да се прокара връзка. Свързочникът – те­лефонист бил нашият герой Агоп Папазян. Сложил апа­рата под една круша и раз­поредил на помощникът си Ангел да опъне макарата назад, в посока на полка. Когато погледнал нагоре обаче видял телеграфен из­олатор с една жица, идваща от посока на полка и зами­наваща някъде на юг. Той веднага съобразил, че може да се спести време като се прикачи за нея и изпрати човек до полка за да се за­качат и те за другия край. Така щяло да стане бързо и без усилие. Не след дълго се получило първото обаждане от полка, но Агоп с изнена­да дочул и изразът „ефен­ди“. Знаел, че помощникът му Ангел не знаел и дума турски. Погледнал нагоре и тогава разбрал какво всъщ­ност става. Той имал връзка с полка, но линията била на врага и той по чиста случай­ност се свързал с турците. Веднага съобразил какво да направи. Качил се на круша­та и отрязал жицата откъм полка, слязъл веднага долу и започнал да слуша какво си говорят турските теле­фонисти. Тук ще поясня, че Агоп като арменец, роден във Филибе / Пловдив знаел прилично турски. Чул ясно как те се карат за смущени­ята по трасето и препоръка да „турят повече нишадър“ в апаратите. Веднага затво­рил клапата на апарата за да не се чуе нещо и завикал на дружинния командир, който бил наблизо. Той от своя страна веднага риску­вал листовете за заявления и наредил на Агоп да запис­ва всичко, което чува! Само след първите няколко реда, разбирайки колко значима е тази информация той изпра­ща ординарец на кон спеш­но да повика Командирът на полка, полковник Бош­наков. Той пристигнал в га­лоп. Било привечер. Дошъл и Дивизионния началник Генерал Гешев. Цялата нощ минала в слушане, а команд­ния състав следял картата и си вземал бележки.

„Аз не знам как се бяха оплели турските телефони – пише Агоп – но като почне­те от Софлу, Другарю МИ­НИСТЪР, до Солун, било от  Драма, Серес, Кавала, Деде Агач, Ксанти, Неврокоп а и от военните им позиции всички разговори и доклади на военните части помежду си и Главната им квартира и заповедите на Явер Паша от Драма, важните работи пишех, и знаехме почти ця­лото им разположение от Софлу до Солун на турската армия“.

При полеви разговори между Дружинния коман­дир и Командирът на полка полковник Бошнаков, Агоп бил чувал, че турците имат 30 000 войска в Неврокоп. Учудването му било голямо когато един бинбашия от Кешконяк планина/Кушница където турците имали седем оръдия направил доклад до Явер Паша, в което казва, че: „Неговите войници са срещ­нали българска засада и тол­кова са се уплашили, че ако видят една българска фу­ражка ще се разбягат всич­ки“ и питал какво да прави? Той им наредил да изпратят от Неврокоп 200 души вой­ници, „но по възможност да изберат по-бабаитите като ги смешат с другите за да ги насърчават“. Бинбашията на свой ред отговорил: „Че ако изпратя 200 души от Не­врокоп, в Неврокоп войници няма да останат!“ Като чул това Агоп съобразил значи­мостта на информацията, оставил слушалката и чинно съобщил всичко лично на Генерал Гешев. „Чу ли добре това!?“, го попитал генера­ла!? „Тъй веро Господин Гене­рал!“- извикал Агоп. Наместо похвала генералът трескаво го заразпитвал от къде е, от къде знае турски и дали наистина съзнава какво го очаква, ако всичко това се окаже лъжа? Агоп веднага разбрал, че в неизреченото има огромно съмнение към лоялността на арменеца и споделя с горчивина: „Толко­ва мъка ми стана, тъй като аз имах цялото съзнание на това което аз допринасях, че му отговорих малко сопна­то, „Тъй верно!“ Дружинни­ят командир, който позна­вал по случайност бащата на Агоп още от живота си в Пловдив, застанал пред него, козирувал на Генера­ла и гарантирал лично като заявил, че се присъединява към отговорността на своя войник. Генералът без да се двоуми наредил да извикат тръбача. Засвирили трево­га. Било нощ…. Изхвърляли съдържанието от казаните, прибирали палатките, наста­нала суматоха. Полковник Бошнаков и Генерал Гешев се качили на конете си и за­минали. Доста се уплаших, споделя Агоп съзнавайки ролята си на двигател в ця­лото това действие. Чинно и с доблест той подписва вер­ността на всичко, което е чул и записал. В заключение той казва:

„Когато стигнахме към Деде Агач, видяхме, че Явер Паша когато преминавал от Марица на насрещния бряг, бил пле­нен с войските си които не са успели да избягат, и турските войници ги караха зад тила ни.

Това се свърши така и аз се радвах, че изпълних един мой войнишки дълг към Отечест­вото си.“

Следват няколко уважи­телни фрази към личността на Министъра с подобаващ патос и уверение във вер­ността на героя към народа и Отечеството. Датата е 28 ок­томври 1955 година. Подпис. За забелязване е, че всички съществителни като звания: генерал, командир и прочие са изписани с главна буква. Отечество, задължително! Нито дума или дори намек за заслуги или пък пенсия, което превръща едно такова писмо в брожение. Питам се дали този войник на Бълга­рия, спечелил битката само с телефонен апарат е получил подобаваща за приноса си награда? Едва ли. Поне до­сега не открих такова. И се запитах. Не притежаваме ли една наследена, лоша черта, от която трябва непремен­но да намерим начин да се отърсим – да нямаме герои приживе!