За златния прах на Мелник…

Боряна КРЪСТЕВА

Влизам в Мел­ник. Градчето е изпаднало в ес­енна меланхолия. Само след няколко крачки върховете на обувките ми се покриват с фин зла­тен прах. По това най-лесно можете да познаете, че сте в царството на пя­съчните пирамиди.

Разхождам се по главната улица. Хора няма, но пък вино – колкото ти душа иска. Стък­лените бутилки са строени като вой­ници върху дърве­ни стелажи. Почти пред всяка къща пък се пъчат пласт­масови шишета с рубиненочервена течност. Както се казва, можете да си я купите директно от производителя.

Минавам покрай коритото на празна­та река. Сега в него се гонят само вет­ровете. Всяка къща, която не се разпа­да, е превърната в механа или хотел. Повечето са все с чор­баджийски размери. В мина­лото жителите на Мелник се занимавали най-вече с вино и тютюнопроизводство, като изнасяли за цяла Европа. Бо­гатата гръцка фамилия Кор­допулос е била най-видна от всички. Тя издига най-го­лямата възрож­денска къща на Балкани­те, към която съм се насочи­ла.

Изкач­вам се по тесни кал­дъръмени улички. Вият се, крият се и пак се показват. А погледна ли нагоре, покриви­те на къщите са толкова близ­ко, че почти скриват небето. Все пак оставят един процеп синьо, който сякаш ме наблю­дава. Между белите стени и каменните дувари усещам уют, както когато бях малка и мама и тате ме държаха за ръце. Аз обаче не стоях мир­на и все исках да ме вдигат, така че краката ми да не усе­щат земята.

Някъде отгоре чувам сил­но тракане, което започва да кънти в тясната улица. Сякаш от нищото се появява мъж на средна въз­раст с вече побелели коси.

– Не бойте се, поправят ми покрива – казва той.

Заговаряме се. Обяснява ми, че слабо­то място на старите къщи е покривът. Протече ли, всич­ко пропада.

От дума на дума, мъжът ми разказа за църквата на чу­десата „Свети Антоний”. Тя е една от двете в света, която носи името на този светец. Но е единствената, която лекува душевноболни. Било достатъч­но болният да преспи в хра­ма само една нощ, за да се излекува. Мъ­жът споделя, че веригите, с кои­то оковавали по-буйните, още висят до вхо­да. Освен това целият иконос­тас избледнява през годините, но само обра­зът на Свети Антоний е все така ясен и неподвлас­тен на време­то.

И тъкмо когато фити­лът на любо­питството ми е запален, мъжът ме по­парва с нови­ната, че кли­саря го няма и няма кой да ми отвори. Ех, какъв къс­мет само!

Докато си повтарям наум думите на стария мелничанин, сти­гам Кордопуловата къща. Тя сияе като бисер сред пясъч­ните кули. Минавам през ши­роко отворените тежки порти. С мен влизат и няколко души на моята възраст. Уредникът ни оставя да разгледаме спо­койно.

Влизам първо в огромната дневна. Светлината нахлу­ва през два реда прозорци. Кадифените лъчи се плъзгат към дърворезбата на тава­на, която е във формата на слънце. Построена през XVIII век, къщата съчетава хрис­тиянските и мюсюлманските традиции в целия интериор. Коминът на камината в една от спалните е с формата на минаре, но вместо с полуме­сец, завършва с кръст.

Четириетажната къщата има още: сауна, вътрешни стълбища, мансарди, тайни­ци, зимна и лятна градина, от която някога се е виждал частният храм на семейство­то „Света Варвара”. Днес от него са останали само руини.

За мен най-интересни са подземните изби, които са като истински лабиринт. В тях се е произвеждало и съх­ранявало прочутото мелниш­ко вино. А традицията, всеки гост на къщата да бъде по­срещнат с чаша от напитката на боговете, е още жива.

Продължавам дегустация­та в Музея на виното. Няма как да го подминете, тъй като пред него са наредени някол­ко големи бъчви и едно чере­шово топче, уж от Априлското въстание. Там ще разберете някои от тънкостите в произ­водството на блажената теч­ност.

Чака ме път, затова ми трябва силна храна. Наста­нявам се в „Хубавата кръч­ма”. На входа ме посрещат табели с надпис: „Елате при нас, събираме за Мерцедес” и „Виното не иска снимки, иска купуване”.

Вътре ме приветстват две колоритни македонски стар­чета. Правят всичко с мерак. Не познават етикета, но пък тачат гос­топриемство­то. Тук супите са „мехлем“, бобът е „мас­ло“, шкембе чорбата е „кеф“, а ска­рата е „раз­кош“. Докато се облизвате над чиниите, закачливо ще ви питат „Как е? Как е?”. Обезателно ще ви предло­жат „любовно вино” – гордостта на гостил­ничаря. На изпроводяк ще ви почерпят с пиперлив майтап и чистосърдечна усмивка!