Командирът на благоевградското формирование 26 400 подп. Иван Иванов: Пенсионирането накуп в армията е голям проблем

Командирът на благоевградското формирование 26 400 подполк. Иван Иванов от три години е на служба в областния център на Пиринско. Роден е в Ямбол, израснал на турската граница, потомствен офицер. Имал честта като дете всяка есен да бъде новото другарче в нов клас. Семеен е и има син на 13 г., който наскоро го зарадвал с добрата новина, че е приет н първо класиране в Езиковата гимназия, профил английски с немски език. Семейството му живее в Стара Загора.

– Подполк. Иванов, преди дни командването на Сухопътни войски излезе с декларация, която поне зa мен бе доста изненадваща заради изнесените данни от социологически проучвания, според които днес уважението към професията на войника е на доста ниско ниво. На какво се дължи това, според Вас, и има ли конкретен повод за призивите да не се уронва престижът на Българската армия?
– Не смятам, че професията не се уважава, но ние, командирите от Сухопътни войски, изразихме несъгласието си чрез командира ни ген. м-р Андрей Боцев срещу публикациите и тиражирането в публичното пространство на компрометиращи публикации, които не кореспондират с истината. Ние, офицерите, сме в прожектора на общественото внимание с трите си имена, с кадровите ни справки или CV-тата, както се наричат в цивилния живот, публикувани за всеки един висш офицер официално и не е редно, не е достойно да се оплюват офицери и генерали, доказали се във времето, хора, на които ние, „по-малките“ командири, разчитаме да бъдем научени и, естествено, да поемем от тях пътя. Защото въоръжените сили остават структурата, която се подчинява на строга йерархия. Въоръжените сили сме навсякъде, където има нужда от нас. Въпреки малкия финансов ресурс, с който разполагаме, сме наясно с огромната отговорност да успеем да подготвим състава в тази сложна икономическа среда, в която е страната ни. И затова не заслужаваме да бъдем оплювани.

– Министърът на отбраната напоследък направи доста гафове и твърде често попада в полезрението на медиите. Политици дори призовават неведнъж премиерът да го смени. Това не трупа ли негативизъм към войнишката професия?
– Всички сме войници и като български офицер никога не бих коментирал нито висшестоящ от мен командир или началник, още по-малко министъра. Това е напълно недопустимо. Като командир на военното формирование в Благоеврад заедно с личния състав на служещите тук усещаме от няколко години усилията както на политическото, така и на военното ръководство да се гради нов тип армия не въз основа на минали практики, когато се хвърляше огромен ресурс да се готвим за неща на база случили се в миналото, въпреки че историята показва, че няма да се повторят, а на възможни нови сценарии, които ще се случат, за да бъдем адекватни в осигуряване на сигурността, което е нашата основна задача. Българската армия е над политиката.
– И как това се случва с недостиг на 3000 души в състава и техника на 35 години?
– Много трудно, специално при нас, Сухопътните войски, които са основният род войска на въоръжените сили в Българската армия. Над 90 % от мисиите зад граница лежат на нашите плещи, защитата на населението при бедствия и аварии също. Много е трудно и защото техниката и въоръжението се поддържат боеготови с последни сили, а това са основни фактори за успешното изпълнение на задачите ни. Концентрацията ни е основно върху подготовката на човешкия ресурс.
– Как със заплата от 650 лв. успявате да мотивирате този човешки ресурс и той да е в непрекъсната готовност като пружинка?

– Трудно. Обществото наистина трябва да е наясно какво значи професията военослужещ. Това са хора, които 7 дни в седмицата по 24 часа в денонощието са на разположение, почти през ден да си дежурен от 17 ч. единия ден до 8 часа на следващия и за това време да не могат да се отпуснат, да излязат на заведение или да отидат извън града на уикенд. За нас няма ниски или високи температури за занятията, на които военослужещите са с пълно бойно снаряжение или при изпълнение на задача, никой не е поискал почивка, нито се е оплакал. Нямаме право на допълнителна работа, на търговски дружества. Телефонът винаги трябва да е включен и зареден и да са в готовност при нужда в най-кратък срок да се явят във формированието да получат задача за изпълнение. На два пъти тази година имаше такива събития – по време на великденските празници, когато се проведе съвместното учение с органите на МВР на Кулата, и преди месец, когато в събота в 13.30 ч. получихме задача да се изнесем на Кулата и да активираме плана за съвместни действия предвид бежанската криза. В 17 часа докладвах на командира на Сухопътни войски, че личният състав е на място. Не знам дали хората си дават сметка какво значи това – не малко личен състав и техника и придвижване на 130 км. Но личното ми убеждение е, че в нашите среди е цветът на нацията. Защото, за да постъпи на служба, кандидатът преминава тежък набор от психологически и медицински изследвания, включително тест за интелигентност. Всяка година всеки един от нас минава пълни медицински прегледи, държим изпити за физическа подготовка. Включително и аз, редом с останалите военнослужещи, преди седмица бях на такъв изпит при 33 градуса горещини. И, честно казано, се гордея, че на 44 години не отстъпвам на останалите, дори и на доста по-младите.

– Затова пак ще попитам за заплатите. Това беше и един от въпросите, поставен от състава пред военния министър при двете му последни визити в

Благоевград. Обещанията бяха, че се работи по въпроса, но в джоба на хората ви не е влязал досега и лев повече. Как се справяте финансово Вие например?
– Справям се някак, и двамата с жена ми имаме стабилна работа, тя е старши дознател в ОД на МВР – Стара Загора, но, честно казано, не мога да си позволя повече от три пъти в месеца да се прибера при семейството. Личният състав в поделението, българският военослужещ, винаги е бил широко скроен и е наясно с процесите в страната, знае колко са пенсиите на родителите ни, знае какви са заплатите в други сфери, като образованието или здравеопазването например. В последните години знаете, че военослужещите нито са протестирали, нито са надигали глас относно възнаграждението си. Защото знаят кои са приоритетите на държавата – образование и здравеопазване.
– В тези две сфери пооправиха малко заплатите, не сте ли сега вие наред?

– Дано да се случи, искрено се надявам. Сериозен проблем е пенсионирането – специалисти, изграждани с години, предвид пенсионната реформа, която се случи, се възползваха от правото си и напуснаха редовете на армията. Изискването за пенсия на офицерите е 27 г. трудов стаж и за различните звания, различна възраст. Ние останахме малко, има достатъчно незаети места, а това води до затруднението един човек да изпълнява задълженията на няколко. Миналата година имаше бум, 8 старшини, завършили военни училища, основно от техническия състав, с много богат опит, наведнъж се пенсионираха, тази година още един офицерски кандидат се присъедини към тях. По-лошото от пенсионирането обаче е, че българският военослужещ, в който държавата е инвестирала толкова много за подготовка и обучение, „протестира“ със заявление за напускане на кадрова военна служба.
– Зачестили ли са напоследък такива „протести“?
– Да, за съжаление. И същият този вече бивш военослужещ се котира много успешно на свободния пазар, за жалост в чужбина. Защото има езикови умения – заради специално изискване, отлична физическа форма и дисциплина.
– Къде заминават бившите Ви колеги?

– Във Франция, Англия, Кипър…
– Като войници ли работят там?
– Не, в частния сектор, най-много са шофьори.
– Имате ли статистика за напусналите през последните месеци? Колко са?
– Достатъчно – около 15 човека. По-лошото е, знаете в армията всичко се базира на колективния дух и работата в екип, но когато един тръгне, повлича крак и след него тръгват и други.
– В тази връзка не стигаше ли, че военните сте на първа линия при горски пожари, че е ваш ангажимента по обезопасяване на боеприпаси, та ви натовариха и с опазването на границата? Това не е ли капката, която прелива чашата на търпението на мнозина?
– Не бих го определил по този начин. Тази задача беше приета от нас като предизвикателство и ще се справим. Както е известно, м. г. от 6 септември до ноември бяхме по рубежа на границата ни с Македония, тази година на гръцката граница… Ние, от Сухопътни войски, сме възпитани да приемаме всяка задача като предизвикателство, с което трябва да се справим.
– Ще ви задам чисто битов въпрос: за тези допълнителни задачи и ангажименти нещо допълнително получават ли екипите? И защо командированите от други служби са на хотел, а вашите хора – на палатки, обслужвани с водоноски? Не е ли редно при едни и същи ангажименти и условията да са еднакви?
– Изпълняваме задачите по границата на 12-часов режим. Всичко, което

се вижда разгърнато на границата като палатки, брифинг зали, столови, водоноски, хладилници, телевизори, е осигурено за хората като се приберат за почивка. Няма как да стане с хотели на 12 часа режим. И да, възнаграждава се този труд.
– Акциите на момчетата и момичетата Ви често остават в сянка, разкажете ми в какви ситуации са попадали, за да изпълнят дълга си?

– Първото, за което се сещам, е гасенето на пожара миналата година на Рилския манастир. В най-труднодостъпните зони срещу огъня 10 дни бяха изправени военослужещите от благоевградското формирование, част от тях жени, натоварени със снаряжение – 22 литра вода. Няма как да пропусна катеренето по кози пътеки по ридовете на Рила, склоновете бяха с наклон над 60 градуса, падаха горящи коренища… Само преходът от Рилския манастир до мястото на пожара бе 2,5-3 часа. Пеша, защото там техника не може да стигне. Само за миналата година на територията на Благоевградска и Кюстендилска област модулът за взривяване на невзривени боеприпаси, останали десетилетия, корозирали с годините, действа 32 пъти. Всеки боеприпас трябва да се разузнае, да се транспортира, за да се обезвреди, естествено, опасност за живота съществува и, слава Богу, на този етап нямаме нещастни случаи.
– Героизмът на тези хора го считате за рутина и ежедневие… Някакъв бонус получават ли тези хора за огромните си усилия?
– Не бих казал, че е героизъм, това е дълг. Задача, която трябва да изпълним. Това са принципите в армията: единочалие, подчинение и изпълнение. „Бонусът“ е моралното удовлетворение, че сме си свършили работата, малко ли е?!
– По-високото образование – магистратура или докторантура, не се отразяват на заплащането на войниците, защо?
– Мисля, че това е нещо естествено, погледнете колко продавачки, колко сервитьори има с висше образование и какво получават. Без значение

какво образование има, войникът трябва да си свърши работата и функционалните задължения според длъжностната характеристика.Специално в нашите среди се назначават специалисти като юристи, икономисти, психолози, завършили цивилни университети.
– Имате и самодейни състави в поделението, които на всичко отгоре печелят всяка година отличия на прегледите в Сухопътни войски. По задължение ли го правят и как се случва, че след като цял ден са „набивали крак“ на физическа подготовка или по задачи, остават и след работно време да репетират?
– Това е за почивка и никой никого не задължава що се отнася до самодейността. Хората приемат присърце мероприятията, които са свързани с българщината и съхранението на традициите ни за поколенията.
– Ще ми позволите ли няколко лични въпроса? Откъде сте и от каква фамилия произхождате?
– Въпросът на който най-трудно отговарям е откъде съм. Роден съм в Ямбол, израснал съм на турската граница. Потомствен офицер, син на баща военен. Всъщност имах щастливо детство и честта да бъда новото другарче в нов клас всяка есен.

– Не ми звучи да е било много приятно…
– Не бих казал, че е неприятно, но за моя син реших да не бъде като баща си „новото другарче“. Но такъв е пътят на офицера.
– Да разбирам, че от 3 г. сте без семейството си в Благоевград?
– Да. И баща за уикенда.
– Какво Ви взима тази професия?
– Никога не съм се мислил за това. Моралното удовлетворение от професията ми е по-силно от всичко.
– Все пак не Ви ли гложди, че не сте до детето си във важни за него моменти, за да ги споделя с Вас? Изненадвате ли се колко е пораснало детето Ви?
– От седмица на седмица – да. Естествено, че ме гложди, трудно е, но повечето колеги офицери са на същото положение. Ситуацията е комплицирана, тъй като е свързана с работа на съпругите, училищата на децата и всеки за себе си взима решението кое е най-доброто.
– Защо приехте предложението да оглавите благоевградското формирование?
– Това е нормалният път на офицера и аз така съм възпитан. Дойдох в Благоевград на 22 февруари 2013 г. Гордостта на всеки военен е неговата кадрова справка. Започнах службата си през 1995 г. в Симеоновград в най-тежкия полк в България, наричат го „черния полк“. Името е останало в историята от Първата световна война, в която е участвал. Връщат се само няколко каруци личен състав, всички останали са загинали. Тогава е заповядано оградите на полка да се боядисат в черно – в знак на почит и траур. От Симеоновград ме преместиха в Стара Загора, оттам във Военната академия, после в Казанлък, следва Афганистан, оттам тук, оттук в Индия за усъвършенстване.

– В Афганистан беше ли страшно и тежко?
– Вместо тези две думи бих използвал думата отговорно. Отговорност към подчинените, отговорност към изпълнение на задачите и отговорност към представяне на въоръжените сили в международна среда. Шест месеца бях там през 2010 г. В тази връзка батальонът ни в Благоевград през последните 3 години има три ротации в Афганистан.
– Как се чувствахте сред колегите си от останалите страни? Все пак не е тайна сериозният марж във заплащането на чуждите и български военни в подобни мисии.
– Българските военни винаги изненадват чужденците не само с духа си, но и с интелекта си. Може би въз основа на системата ни за подготовка много бързо овладяваме нова техника. В рамките само на няколко часа сме в състояние да започнем да управляваме нова и непозната за нас машина и българското любопитство си казва думата и можем да се грижим за нея, както се казва, да я разглобим и сглобим отново. В чуждите формирования си имат за всяко направление специалисти и затова е огромната им изненада: как Негово величество българският войник може за кратко време да изучи машина и да я ремонтира, ако се наложи.
– Кое е най-важното в професията на военния?
– Доверието. Взаимното доверие, което се изгражда с годините от командир към подчинен и от подчинен към командир и се превръща в една желязна връзка. И това доверие се изгражда в сложното и динамично ежедневие на учебен процес./ Струма

– See more at: http://pirinsko.com/komandiryt-na-blagoevgradskoto-formirovanie-26-400-podp-ivan-ivanov-pensioniraneto-nakup-v-armiqta-e-golqm-problem-23616.html#sthash.Jln4xLAp.dpuf