Синко, качи в стаята на Преподобна Стойна, нещо ще ти се даде…
- юни 23, 2016
Тогава тя ми каза: „Синко, качи се в стаята на Преподобна, нещо ще ти се даде“…
Видението беше като на кинолента и завършека беше образа на Стойна с отворени очи с лека усмивка, споделя художникът Пламен Капитански пред Факел
1997 – закъсал със здравето, отровен от бои и материали, невъзможност да ходя сред природата от тежка сенна хрема, изложби в чужбина, мениджъри, разочарования, откраднати картини и в един момент си казвам: „Стига с рисуването, стига съм се тровил!“
Тогава моя приятелка, астроложката Адриана, ми препоръча, че трябва да се запозная с леля Милка, жена на възраст, която като малка е била до Петър Дънов.
Когато се запознах с нея, тя ми каза: „Синко, златен си ми, трябва да ти покажа някои неща из България“.
Тръгнахме и с друг мой приятел, Боби, работил дълги години в Германия, спестил доста пари и ги загубил с лекота в две пловдивски пирамиди. И на двамата, какво ни оставаше, освен да поемем по т.нар. мисии с леля Милка. Това продължи 1,5 г. Сенната ми хрема изчезна. Изводът: „Когато имаш проблем, трябва да влезнеш в него.“
Случиха се някои малки, паранормални явления, но те бяха подготовка за това, което се случи при Преподобна Стойна.
Боби един ден каза: „Тръгваме за Златолист, храмът е страхотен, стенописът на църквата е паднал, Капитански трябва да го възстановиш.“ Аз му признах: „Боби, изморен съм, освен това не рисувам религиозни тематики.“
Леля Милка се намеси: „Деца, първо ще минем през Роженски манастир, там в небето ще ни се дадат много знаци.“
Пристигнахме късен следобед, имаше кръщене в манастира. Леля Милка си свали кръстчето от врата, започна да пее песен във възхвала на Богородица и го подари на малкия кръщелник.
През това време с Боби бяхме на втория етаж на магерницата. Небето беше ясно, чисто и изведнъж се появиха няколко лястовички с техния специфичен полет, но успяхме да забележим, че по гръбчето на всяка имаше бяло петно със синя точка, на всяка от тях. Това беше странно, но го приехме с чувство за хумор. Вселената ни изпраща знаци, не винаги ги разчитаме, просто ги следваме.
В 9 ч. вечерта по заповед на леля Милка накладохме лек огън на поляна до манастира и в небето се появиха 3 летящи чинии, точно както сме ги гледали по филмите. Отново почнахме да се шегувахме, помахахме им с усмивка: „Здравейте, армейци!“.
С нас бяха и Адриана, астроложката, и приятелката й, които отказаха да спят на открито и заминаха за Мелник.
Имахме пари за бензин, но не и за нощувки и решихме останалите трима да спим в колата в една от уличките на Мелник. Беше 1часа през нощта и тримата спяхме. Събудихме се, защото колата се клатеше като люлка.
Леля Милка обобщи: „Деца, бяхме отвлечени от чинийките, работеха ни по френологията на мозъка“.
Сутринта, заредени с усмивка, подбрахме Адриана и приятелката й и покрай Кордопуловата къща, тръгнахме за храма в Златолист по стар византийски път, около 4 км от Мелник.
Интересни бяха дърветата, по някои от тях сякаш бяха горени от лазерен лъч, защото ако бяха удряни от светкавица, би трябвало цялото дърво да изгори.
Леля Милка: „Деца, тук са се водели междузвездни войни“. Купонът беше голям. Пристигнахме. Църквата беше празна, Боби доведе кмета Георги да ни отключи.
Тогава имаше пейка под чинара, не сегашната люлка.
За добър ден, леля Милка започна да обяснява на кмета, че той има две дъщери-ангелчета и започна да му говори за неговия живот. Той се смая от къде знае всичко това. През това време тя ми каза: „Синко, качи в стаята на Преподобна, нещо ще ти се даде.“
Моите приятели стояха долу, аз се качих. Както стоях прав, някаква сила ми завъртя, краката ми не се отлепваха от пода, а тялото ми се движеше под формата на елипса. Всичко това за минути.
След това слязох в кораба на църквата и започнах да разглеждам стенописите и иконите. Тук-там забелязах, че има дупки от дървояд. Излязох отвън. Моите приятели и кмета бяха на пейката.
Кметът започна да ме гледа, но 50 см над главата ми. Явно е станала някаква енергийна биотрансформация. Беше с ококорени очи и ме попита кой съм аз. На мен ми стана смешно, защото наистина усещах тялото си удължено с 50 см. Отговорих му, че съм най-обикновен турист, дошъл да посети храма и допълних: „Отиваш и купуваш терпентин, за да убиеш дървояда и нанасяш с четка 3-4 пъти.“
Той продължаваше да ме гледа по-горе, над очите ме и пак ме попита кой съм. Аз му отговорих: „Бях художник, вече не съм.“
Тогава той ми каза, че трябва да нарисувам Св. Георги. „Тук има двама художници, единият дари на църквата едно изображение на Преподобна Стойна на платно, а другият – хвана водата.“
Отговорих му, че съм завършил стенопис, но не рисувам религиозни изображения. Той ми отвърна, че Св. Георги си знае работата.
Влезе в църквата, изнесе мушама, пълна с парчета от мазилката на падналия стенопис, който е бил над входа на църквата и каза: „Аз съм тук от момче, дъждът измиваше едно изображение, след което се появяваше друго и друго, рисувано през вековете.“
Тогава му казах: „Кмете, издадох рецептата как точно да се измаже стенописа и да съхне месец.“ Опитах се да му го уверя, че ще намеря някой колега, който да го нарисува по канон. Той изведнъж ми призна, че нямали пари. Тогава почувствах, че трябва да го направя. Разменихме си домашните телефони.
Един ден кметът ми се обади, че стената е суха. Не казах нищо, просто си събрах боите, обадих се на приятелите и тръгнахме.
Пак си беше безпаричие, но този път имахме две палатки. Опънахме ги в 12 ч. вечерта отстрани на пътя.
На сутринта се събудих пръв, събудих и Боби да извика кмета за благословията.
Бях взел албуми с изображения на св. Георги. Показах ги на кмета. Той ми описа как е бил изглеждал от предишните стенописи. Започнах смело да нанасям боите, едва ли не импресионистично. Те двамата седяха зад мен. Адриана спеше в палатката, а леля Милка тръгна да събира билки.
Първоначално кметът се притесни от широките мазки, но Боби като стар будист, го успокои. Боби отчупи едно клонче от чинара и започна да дялка нещо с ножчето си, правеше сувенирче за спомен.
Бях започвал в 7 ч. сутринта, към 12 ч. Св. Георги беше почти оформен. Кметът стана, започна да бие някаква камбанка, да вдига селото да идва. Преди това разказа, че рядко идва поп. Дойдоха жителите на селото – няколко баби и дядовци, жената и двете му дъщери.
Стенописът беше завършен. Усетих сякаш огромна скала падна от плещите ми. От звука на камбаната Адриана се събуди, излезе и каза, че Св. Георги се е материализирал.
Усещах огромна умора. Напрежението, което беше минало през мене, беше огромно. Помня само как в ръцете ми бабите ми подадоха 2 шишета ракия и домати. Това беше най-големият хонорар в живота ми.
В суматохата пред големия стенопис, леля Милка ми прошепна: „Синко, имаш право да легнеш на леглото на Стойна, нещо ще ти се даде.“
След първото завъртане в стаята, бях за втори път сам. Легнах с опънато тяло, затворих очи, жълто-оранжева светлина мина през тялото ми като скенер напречно до главата ми.
След това се появиха нарисувани войни-светци, които никога преди това не бях виждал. Видението беше като на кинолента и завършека беше образа на Стойна с отворени очи с лека усмивка, както е на страница втора от книжката, която издадох с наскоро.
По-късно отидохме да се почерпим в Мелник. Адриана попита къде са извънземните. Кметът каза, че ще ни покаже на едно от платата по пътя за Мелник. Озовахме се на поляна с концентрични кръгове изгоряла трева, а между кръговете растеше трева.
В кръчмата се запява „Море сокол пие“ и се спори дали е „Морен“ или „Море“.
След един месец казах на кмета, че ще се завърна да лакирам стенописа. Той ни покани у тях. Носехме спални чували. Най-милото беше, че след добре свършена работа, той сипа по силна ракия. Казах му, че това ще докара песен. В 1 ч. през нощта той запя. Пошегувах се, че ще събуди селото, а кметът отвърна, че нали той е кметът и че всички са свикнали.
Като се прибрах в София, веднага извадих няколко снимки. На рожден ден на моя приятелка, след като всички гости се си бяха отишли, късно към 1 ч. през нощта, се появи жена, която се оказва първата българка, собственичка на галерия за родно изкуство в Париж. От снимките от храма на Стойна, които й показах, тя силно се заинтригува. На следващия ден ми гостува, купи си една картина и ми заръчва с парите да закупя най-големите платна и най-хубавите бои и да се върна към рисуването.
И още за леля Милка. Години по-късно в Лондон, не спираме да общуваме с нея по телефона. Един ден тя ми се обади да ми кажа, че е открила ръкописи на личния фотограф на Петър Дънов и иска да ги издаде. Заръча ми да нарисувам корицата на книгата „Пътят към светлината.“ Със скромната й пенсия и с помощта на мои приятели, книгата бе издадена.
