Топ Преса представя една невероятна жена от Мелник! Геновева Воденичарова – Джина: Като отидох в София,вместо да науча нещо полезно, научих как да правя любов

„Повечето българи, като дойдат в Америка, се оплакват: „Олеле, колко ми е тежко, олеле, колко ми е тежко“! Ми да се качат по камионите, да им олекне. На мен ми е добре…“

Страницата подготви
Веселин СТАМЕНОВ

Попитайте някой българин в Америка дали познава Джина и ще разберете отго­вора още преди да е изре­къл и дума. Ако на лицето му се появи усмивка, зна­чи е срещал една от най колоритните личностти в трък-индустрията.

Всъщност Джина се каз­ва Геновева Воденичарова, родена е в гр. Мелник, на 68 години е, и работи една от най- мъжките професии – тръкър в Америка. Оби­ча да шокира, когато раз­говаря с някой. Използува думи иден­тични с тези на „ранния Стоичков”. Тя излъчва енергия и увереност присъща на хората, които здраво са хванали живота си в ръце и всичко са по­стигнали сами.

– Не, не съм постигнала всичко сама – казва Джи­на, – моят брат ми помогна много преди години, когато трябваше да вземам книж­ка. Въобще от хората съм видяла и добро и лошо.

– Кое повече?

– Виж какво, такива рав­носметки винаги водят до хленчене. Аз съм родена в бедно семейство със 7 деца. Сега какво, да седна да уп­реквам наш‘те, че ме изпра­тиха малка в София да уча? Ми това ми е било едничкият шанс! Аз съм си виновна, че вместо да науча нещо по­лезно, научих как да правя любов – засмива се довол­но и продължава, – и естествено се озовах сервитьор­ка в Балкантурист…

– Това подходя­що място ли беше?

– Подходящо за какво… – ме по­глежда сепнато. После се сеща за „правенето на лю­бов“ и се усмихва. – Изгониха ме на третия месец. Някаква рускиня ми досаждаше: „У меня нет ложки, у меня нет ложки“… Ми що не си стоя в Русия – там има „ложки“. Лъжици, де. Да ама тая раз­бирала и българ­ски. Оплака се и ме изгониха. Мно­го важно!

– После?

– После – на крана, щото само така можеше да се остане в София, после такси, после шофьор на камион в ДАП-а, и… накрая – в Америка.

Гледам я, и не мога да повярвам, че тази жена е работила всички тези професии. Не че подценя­вам жените, но …

– Повечето като дойдат тук се оплак­ват: „Олеле, колко ми е тежко, олеле, колко ми е тежко“! Ми да се качат по камионите, да им олекне. На мен ми е добре. Никой не ти се бърка, сам си свой началник, само да не бяха тия катастрофи и тикетите.

– Какви катастрофи?

– Абе нали знаеш – шо­фьорска работа. Износени

гуми, някой ти излезе, друг те подпре… Ама последната си беше сериозна работа.

– Какво се случи?

– Стана през нощта. Дъжд – като из ведро. Видях свет­лините на полицейската кола, обаче вече беше къс­но. Пред мен някаква ка­равана обърната. Хората излезли. Скочих на спирач­ките и гумите „тръгнаха“ по мокрото. Казах си – край! Тия си заминаха. В такива моменти сякаш всичко тече бавно, имах време дори и да се помоля на моя си Господ. Не за мен, хората да спаси! И нещата се оправиха.

Тук Джина хитро замълчава – знае, че е раздразнила лю­бопитсвото ми и чака да й се помоля.

– И какво стана?

– Ми, камионът се обърна в канавката, без да удари ни­кого, и единствения потър­певш си бях само аз. Цицини на главата, гипс на крака и после в съда.

– В съда!?

– Ами, да. Нали знаеш, как­то си му е реда. Съдия, адво­кат, прокурор. Обаче аз нали знам, че тука са си малко набожни наблегнах на тази история – с моленето за хо­рата, и работата стана.

– Какво стана?

– Съдията прасна с чука и казва: „Слушай, да благо­дариш на Господ, че е за­пазил теб и хората! Сега те осъждам да платиш… това… и това… и това… в размер на 100 долара! А аз не мога да повярвам и му викам: ако платя сега – мога ли да си ходя? А те всички се смеят и кимат с глави. Че като поч­нах да ровя по джобовете! От единия десет, от другия двайсет – накрая събрах 99 долара. А сега де, един не стига! Един долар до свобо­дата! И изведнъж се сещам какво да правя. Обръщам се към публиката. Нали знаеш, че тука съдът е нещо като театър, и ги питам: „Уил ени­бари хелп ми уит уан долар? Съдиите се шашнаха, обаче хората веднага ми дадоха един долар и всичко при­ключи.

– Ами то и аз съм шашна­та. За другите истории няма да те питам.

– А, чакай, тая има и про­дължение. Нали помниш за гипса? След като ме пусна­ха бях толкова щастлива, че като надух с камиона… и съм качила на 105 мили. Усетих се чак когато видях светли­ните зад мен. Трябваше да кажа нещо за оправдание, и казвам на полицая, че кракът ми е в гипс и не усе­щам добре педала на газта. Тоя обаче бая се ядоса… „Ти мене на луд ли ще ме пра­виш?! Гипсиран ти е левия, а не десния крак! Или как­то той се изрази „ронг лег“. Ронг, ронг, ама ми отидаха още няколко стотака.

– Слушай, остави ги ками­оните. Кажи какви са ти пла­новете, за какво мечтаеш?

– За каквото и всички, да спечеля от Тотото.

– И какво ще пра­виш с парите?

– Ще си купя един чисто нов камион, щото ми е омръзнало да карам разни бара­ки по пътищата!

Гледам я… Джина! И ако не бях чула и от други за нейните истории, щях да си по­мисля, че ме пързаля. Оптимизмът, който лъха от нея е направо потресаващ! Подобни перипетии са способ­ни да откажат и най коравите мъже. Джи­на, обаче, няма никак­во намерение да слиза от ка­мионите!

Прегръщам я и й пожелавам късмет!

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене