Д-р Шопова – името на помощта и милосърдието от Петрич до Ловеч

Ганчо ЧУРКОВ

Малкото момиче плаче. Видът на бялата престилка и „страшни­те“ лекарски слушалки го карат да изпада в ужас. Една ръка прот­рива тялото на изплашеното дете, а тих глас шепти: „Не плачи, моето момиче, всичко ще бъде наред“. Магически спонтанно детето се успокоява, а усмивката внезапно озарява личицето му.

Не, това не е приказка, нито е художествен разказ, а преглед на 3-годишно дете при ловешкия пе­диатър д-р Наташа Шопова.

Мразовита събота следобед. Изминали са два дни от нового­дишната нощ, а по улиците на Ло­веч е пусто. Измежду блоковете, с почти невидима походка, към дома на поредното за деня болно дете се е запътила д-р Шопова. Не е последното, оказва се – след него има още, така до здрач. Въ­преки че е неработен ден. Не и за нея.

Макар от 1981 година да е в Ло­веч, дълги години й било трудно да свикне с раздялата от родния Петрич. „Допреди няколко години ми беше странно, дори неудобно да казвам на хората, че не съм от Ловеч, а от Югозападна България, но в последните години в мен ос­тана само топлата носталгия към родния край и взех

„ДА СЕ ЧУВСТВАМ ПОВЕЧЕ ЛОВЧА­ЛИЙКА“,

признава д-р Шопова.

Завършила Висшия медицин­ски институт – София, през декем­ври 1974 г., д-р Наташа Шопова не започва да практикува веднага лекарската професия, защото е по майчинство с първото си дете. Началото на професионалната й кариера е като лекар в тога­вашната селска здравна служба в Угърчин, откъдето е нейният съпруг д-р Стоян Паунов. Там тя работи от август 1975 г. до 15 сеп­тември 1979 г. Завърнала се в ро­ден Петрич, тя работи като лекар в Детско отделение на болницата от октомври 1979 г. до април 1981 г. Тогава започва работа в Детска стая към Родилно отделение на Окръжна болница – Ловеч. През 1985 година на базата на Детска стая се разкрива едно от първи­те в страната неонатологични от­деления. От 1989 г. до 30 декември 2014 г. е завеждащ на Детско отделе­ние в Многопро­филната болница за активно лече­ние „Проф. д-р Па­раскев Стоянов“ – Ловеч.

Отдала се на заслужена почив­ка от началото на миналата година, вниманието й е съ­средоточено меж­ду амбулаторната практика и грижи­те за семейството. „През лятото на 2015 г. отново се върнах в Неонато­логичното отделе­ние на ловешката болница, за да се запази това тол­кова добре работещо отделение със сърцат и чудесен персонал“, уточнява лекарката.

През март 1989 г. преминава на работа в Детско отделение с желанието да се организира ин­тензивен сектор за деца от 0- до 18-годишна възраст. Промените през есента на същата година из­менят плановете, но останалите години работи в Детско отделе­ние с „чудесен екип“, изцяло отда­ден на грижите за болните деца. „Любовта ми към неонатологията остана. Една акушерка ми казва­ше: „Д-р Шопова, Вие родихте дете и го оставихте за осиновяване, затова цял живот ще Ви е мъчно за него.“ Е, аз сега се върнах при него“, споделя тя.

Децата са нейната любов. „Оби­чам децата, прегръщам ги, а дори някои

„МЕ НАРИЧАТ „БАБО ШОПОВА“.

Аз не възразявам на това обръ­щение, напротив, това е техният начин, с който изразяват довери­ето си към мен, а и по-мило обръ­щение от „бабо“ на моята възраст няма“, усмихва се тя и допълва: „Аз живея в техния свят, изживя­вам проблемите им, по-големите скришом ми споделят за гадже­тата, а по-малките не плачат при мисълта, че отиват при лекар, а напротив – идват спокойни при мен.“

Любовта към медицинската професия д-р Наташа Шопова из­живява още в предгимназиална възраст. „Исках да стана лекар още от седми клас. Тогава имаше форми на санитарни дружинки, в които работата ми доставяше удоволствие. При едно съчине­ние на тема „Какъв искаш да ста­неш?“ аз категорично подчертах, че искам да стана лекар, за да по­магам и облекчавам болката на хората, но тогава още не знаех, че

В ТАЗИ ПОМОЩ ИМА И СТРАДА­НИЕ,

което съпреживяваш с болния. Тогава идва въпросът – така ли беше, така ли трябваше да бъде?“, признава Д-р Шопова.

За нея най-голямата болка са децата, пред чието страдание ме­дицината е безсилна. Тях приема най-близо до себе си, към тях е най-състрадателна. Възхищава се на ро­дителите им, стаили болката в сърцето си и отдали се на грижа­та за детето.

Децата познава по­именно. Всяко едно. Знае и проблемите им, и какво ги боли. Телефонът звъни, а тя вдига с думите: „Здравей, Деси, как е Никола, има ли темпе­ратура?“ Този начин на живот д-р Шопова води вече близо 40 години. Това коства много всеотдайност, съпричастие, търпе­ние и отговорност, но и пренебрегване на собствените й деца.

В годините на създаване на неонатологичното отделение д-р Шопова работи почти денонощ­но, едва успява да направи нещо за вечеря за съпруга си и двете си деца. За тези времена тя разказва: „Една вечер бях застанала над тях, докато се хранят, а те имаха спор помежду си, при което аз ги прекъснах с ду­мите: „Хайде, яжте по-бързо, че ей сега ще дойде линей­ката и пак сами ще си миете съдовете“, при което синът ми Тони хвърли приборите и каза: „Нито лекар ще стана, нито за лекарка ще се оже­ня“. Явно тези думи предна­чертаха живота му, защото той е педиатър-неонатолог, а съпругата му е акушер-ги­неколог“.

Двете й деца – синът Тони и дъщерята Пенка, избират сами пътя на професионал­ното си развитие. Когато за­вършва гимназия, твърдо решила да учи право, дъщеря й е изправе­на пред избора – държавна поръч­ка или платено обучение. „Тогава беше началото на демокрацията, заплатите бяха несигурни. Една от най-тежките ми нощи в живота бе онази, в която убеждавах Пепи да запише при кандидатстването си всички възможни държавни поръчки, а едва след това плате­ното право, защото ще е трудно да я издържаме с баща й. Влезе с отличен в Юридическия факул­тет на Софийския университет и завърши с тази оценка образова­нието си там“, горда е д-р Шопо­ва. А реализацията на щерката я отвела в далечен Мюнхен, където работи в централата на световна застрахователна компания.

Професията, превърнала се в

НАЧИН НА ЖИВОТ ЗА Д-Р НАТАША ШОПОВА,

тя описва с думите: „Медицина­та не е само усмивки, успех и оз­дравели деца“. С ужас си спомня най-тежките дни в своята кариера. Годината е 1984-а, а в Родилното отделение на ловешката болница възниква вътреболнична инфек­ция. „Това бяха най-черните дни и нощи в моя живот. Момент, в кой­то не можеше да се уточни какво става и откъде е дошло. Шокът е физически, психически и психо­логически – търсиш вината нався­къде, най-вече в себе си. Оказа се междинен щам между клибси­ела и коли, който тогава кръсти­ха „Клибсиела-Ловеч-84“. Когато тръгвах от Петрич за Ловеч и пред мен стоеше изборът да стана учи­лищен лекар или педиатър, начал­ничката на Детското отделение в петричката болница ми каза: „Ти ще се справиш, само Господ да те пази от вътреболнична инфекция.“ Е, три години по-късно осъзнах какво означават на практика ду­мите й. Един момент на самобичу­ване“, спомня си д-р Шопова.

Най-голямото си щастие като лекар тя намира в усмивките по лицата на децата, когато я видят, когато тичат запъхтени към нея по улицата, когато майките им се събират, за да си говорят с нея. Дани, майката на Михаил, я нари­ча „изчезващ вид“, за вече пълно­летните Боби и Полина тя е усмих­натият човек, който винаги е бил до тях, когато са имали нужда от нея, а Янка, майката на Славяна и организатор на миналогодишната изненада по случай пенсионира­нето на д-р Шопова, казва: „Ние я изненадахме, защото тя каза, че е изморена, че иска вече да си почи­ва, но отново се върна на работа. Когато реши да го направи отново, ние пак ще я изненадаме, и така, до края на света… Но истината е една – тя не може без децата – ней­ните деца.“

Ако трябва да избира отново дали да дойде в Ловеч, д-р Наташа Шопова отговаря с думите: „Да, ако срещна съпруга ми д-р Стоян Паунов отново, със сигурност“.

А веруюто й е, че ще спре да ра­боти, когато майка на дете, което е лекувала, премине на отсрещния тротоар, като я срещне…

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене