Щрихи от портрети на челници: Богатеят делниците

В-к „Гоцеделчевска трибуна”
23 април 1986 г.
През който и край на град Гоце Делчев да мине бай Иван Милушев, винаги ще има повод да поспре за малко, да погледне построеното от него, да си спомни добри и неприятни неща, да въздъхне облекчено и продължи нататък.
– Ако от всякъде, където съм работил, ми хвърлят по едно лукче, ще ме покрият целия! – шегува се той.
После присвива очи, прекарва ръка през набръчканото обветрено чело и побелялата глава, за да изрече с гордо откровение:
– Изпитвам удоволствие, когато виждам обектите, строени и от мене, защото толкова години изминаха, а по тях няма нищо разрушено, все са така здрави и хубави… Радвам се, че и аз съм направил нещо за тоя град…
А строителен работник бай Иван е вече двадесет и девет години. Занаята научи в Брезник. Можеше да остане по големите обекти из страната. Но към родното Ляски го теглеше обичта към семейството, към близки и познати. Беше се оженил още на седемнайсет години, та отрано две дечица изпълваха с радост душата му. След години още три рожби стоплиха неговия дом. Самият Иван е шестото дете на своите родители. Знае как се е изкарвал хлябът от бедните нивици на село. И не се уплаши да поеме трудния път на строителен работник. Започна при прославения на времето майстор Кръстю Кръстев при строежа на големия склад в „Тютюнева промишленост”. И още тогава пролича, че тоя човек е просто с дарба за строител – пъргав, енергичен, отлично владеещ занаята си. Затуй, щом нараснаха хората, бригадата се раздели на две и нему повериха ръководството на едната. Заредиха се много обекти – новото крило на гимназията, жилищни блокове, двайсет и четири класно училище, нови блокове, после шестнайсеткласно училище, отново жилища за хората, работил е на сградата на АПК, но неговата гордост е хотел-ресторант „Неврокоп”.
– Голям обект – спомня си той – искаха го в срок от три години време да стане. А ние го дадохме малко предсрочно, тъй като, когато комисията го приемаше, ресторантът вече бе направил двайсет и три хиляди лева оборот. Беше трудно, много трудно и сложно строителство. Но се справихме…
И бай Иван разкрива някои от професионалните си умения на строител и бригадир, умението отлично да разчита плановете и чертежите, да познава и разбира хората, с които работи. Личният му пример е оная сила, която кара и останалите да се включват, без да жалят сили, да изпълняват като него добросъвестно и най-сложните строителни работи – дори при тежки условия. Все още жизнен и енергичен за годините си, той не отстъпва на по-младите, помага им, а собственият му житейски опит, съдбата му на човек го прави чувствителен към личните проблеми на другите. Всичко това той обобщава с няколко приказки:
– Щом ти не си отпред, щом не разбираш от архитектурните планово, не можеш да въртиш работници. Те търсят работа, за да изкарват хляб за себе си и семействата. Как ще стоят при тебе; ако не разбираш нещата? Ти просто не можеш да бъдеш бригадир!
Това не са просто думи, а дела, с които той е спечелил като доверието на своите хора, така и на техническите ръководители, с които е работил през всичките дълги години. Това са още на времето Тодор Радулов, Тодор Аврамов, Георги Назлиев, после Катя Харизанова, Иван Бунков, Кирил Катинин… И разбира се, Борис Тодоров, техническият ръководител на хотел-ресторант „Неврокоп”, който сподели:
– Моите впечатления от него като човек и майстор са много добри. Винаги съм бил сигурен, че поставените от мене задачи ще бъдат изпълнени така, както са в проектите. При проверките се оказваше, че бай Иван работи много точно. Така е било винаги, така е и сега, когато бригадата на бай Иван Милушев изгражда нулевите цикли на жилищния комплекс „Дунав”. Предадени са седемнайсет блока, строят се още четири, планове има за други, за детска градина. И за да е спорна работата – трябва добра организация. Бай Иван мисли отрано какво трябва не само за следващия ден, но и след седмица, след месец. Заявката за материали, механизация, транспорт се прави за всеки следващ ден.
За всеотдайния си труд като строител бай Милуш, както го наричат неговите колеги, е награждаван със златната значка „Кольо Фичето”, със сребърен и златен Орден на труда. А през 1933 година получи още едно признание – орден „Червено знаме на труда”, засега най-високото отличие в нашата строителна организация.