Няма лъжа, няма измама – надежда за един по-добър живот

Димитър Джамбазов

Димитър ДЖАМБАЗОВ

Да започнем разказа така:

В Сатовча казват едно дете не са ли метне на уйкото (вуйчото), тва не е дете. Разправяше ми бай Запрян Стоилов:

– Беше преди 09 сеп­тември 1944 година. Оти­дафме еднъж за дърва с магарьтъта къде св. Коста­дин (майоров гроб). Там уйко ти Пасо, с който бефме заед­но ми каза:

– Запро, дръж за малко сва магаре до сая борика, оти я ша делкам нещо по нея.

Задържеф му магарьто до бориката, а уйко ти Пасо се покачи прав на самара и на високото почна да дълбае с едно ножче по коръта. Яз си помислиф, че са подписова, че си издълбава името, но сетне видях, че е издълбал сърп и чук и СССР. На друга борика издълба петолъчка и чак след тва започнахме да събираме суари, за да натва­рим магарьтъта.

– Запро, да не казоваш не­къде за тва дето го изделкаф, оти тия работи са забранени, а моя път е пъта на правдата и справедливостта, идваща от изток (СССР) и да знаеш, че комунизма ша победи.

По времето на мракобес­ния тогавашен режим, моят вуйчо – Спас Георгиев Начев, кой­то в бил ученик, гимназист и ремсист (прогресив­на личност) в Горна Джумая (дн. Бла­гоевград), след един провал чрез пре­дател попада в ареста на полицията за разпростране­ние на прогресивни материали, позиви и нелегална литерату­ра. Там в едно влажно мазе е бил разпитван, малтретиран, жесто­ко изтезаван и бит от назначени за тая цел прости и тъпи съще­ства, вследствие на което той заболява и тъй като нищо не е признал и никой не е издал, поради лип­са на доказателства е освободен и съще­временно изключен от Горноджумайската гимназия (бивша Со­лунска), за антифа­шистка дейност, но с разклатено здраве, като същевременно се раз­болява и от туберколоза. Лекарите са препоръчали чист въздух и почивка в го­рата, затова близки и не­гови другари са му постро­или колиба до едно бунарче с бистра и студена води­ца, която и до­сега извира и бунара носи името Начев­ски бунар. На 30 метра – Па­човската колиба, а и цялата местност над „Джиковото”, под „Пирамидата” югозапад­но от „Пещовете” и над зло­вещият „Корчов дол” се знае от хората като Начовския бу­нар (сега има и чешмичка) и Начовската колиба.

Грижите за болния ми вуй­чо изцяло поемат майка ми Екатерина и баба ми Марика /Калайджиева/ Начеви, но напразно. На 16 май 1939 го­дина младежите от Сатовча устройват голямо погребе­ние на своя любим другар Спас Георгиев Начев. Те го изпращат с венци и черве­ни ленти, а в надгробното му слово, неговият другар и съмишленик Петър Тодоров Кючуков /Селяшки/, между другото казва:

– Днес Сатовча се прощава с един от най-видните си и верни синове (Лъч. Селяшки в книгата „Гласът на мълча­нието”, стр. 41 и 42). Прите­жавам снимки от това тъж­но погребение, след което следва коренна промяна на политическия живот в Сатов­ча, което се при­знава и описва в спомените си Тодор Узунов – единственият партизанин от Сатовча, оста­нал жив след разгрома на от­ряд Антон Ива­нов в книгата си „Желаното спасение”, стр. 11 и стр. 12.

Има една приказка „Скромността краси човека, но прекалена­та скромност го грози” и гоя скромен човек понякога го смятат за будала. По-старите нашенци от Сатовча го зна­ят моя вуйчо Илия Георгиев Начев, като експерт счетово­дител в бившата кооперация „Севди балкан” през онова време след 09 септември 1944 г., като добър, честен и справедлив човек. За него се разправят легенди. Завърши дните си в град Пловдив, къ­дето се беше преселил.

Има един такъв случай:

– Отиват да правят ревизия на мандрата и всички от ко­мисията са си похапвали от сирене и кашкавал, като така са „определяли” маслеността на продукта, само моя вуйчо не е вкусвал, а е размазвал трошици между пръстите си. Даже е направил забележка на един лапчо:

– Плюни кашкавала бе сер­сем, ние сме дошли тук не да ядем, а за контрол, а пък ти си са налапал от обществе­ното, та чак ще се задавиш.

– Де бе, де бе Линдьо, апни и ти. Ти нема да го оправиш тоя свет – му е отговорил на­глият човек.

Извъртащите се и изменчи­ви хора наричаше хамелеони и фурнаджийски лопати и им го казваше директно в очите, а лъжльовците ги зовеше бу­чиници, подлеци и демагози – просто ненавиждаше. За съжаление той не промени нещата и все пак система­та се срина от само себе си, защото управляващия „елит” на всички нива, беше загубил всякакъв свян и срам и със своите действия настрои на­рода срещу себе си и в един момент като усетиха дебе­лия край на гьостовицата изоставиха и власт и чест. Властта за вас, парите за нас (хитреци).

Първата ми книга подарък от вуйчо ми Илия през 1953 година беше „Чичо Пей и асма бей” от Еню Кювлиев, която помня и до днес наи­зуст, и в която се разказва за раздаване на правдини през едно отминало време.

Другите ми двама вуйчо­вци Атанас и Димитър Геор­гиеви Начеви, също бяха с прогресивни разбирания и с уважение сред хората, както и майка ми, тяхната един­ствена сестра Екатерина Ге­оргиева Джамбазова, една от първите кооператорки, учредител на ТКЗС, в което трудово кооперативно земе­делско стопанство и аз по­работих малко като каруцар, снабдяващ къшлите с фураж и известно време като шо­фьор на молотовка.

Лека им пръст и Бог да прости, че ги споминам всич­ки починали.