Малин Орачев, родом от благоевградското село Кочан: Цяла нощ плаках, че татко ме спря от борбата заради футбола

Бях 20-годишен, когато Базел ме искаше, но не отидох

Ралица ВАСИЛЕВА

Старши треньорът на ОФК Поморие Ма­лин Орачев е отлич­но познат не само на местната, а и на цяла­та футболна общест­веност в страната. И няма как да бъде ина­че, след като е седми по брой участия в мачове от „А” група. Орлето, както е прякорът му, е записал 398 мача с 34 гола в българския футболен елит. Пред него в тази класация няма друг футболист, обли­чал екипите на бургаските отбори.

Малин Орачев е роден на 3 декември 1972 г. в благо­евградското село Кочан. Въз­питаник на продуктивната школа на Пирин Благоевград. Обличал е еки­пите на родния клуб, Нефтохи­мик, Локомотив София и Черно­морец Поморие. С Нефтохимик е вицешампион (1997 г.) и два пъти носител на Купата на ПФЛ (1996, 1997 г.). Участвал е в 4 загубени фи­нала за Купата на България (два с Пирин и по един с Неф­тохимик и Черноморец Помо­рие), като на три пъти това се е случвало срещу „Левски” и веднъж срещу Берое. В евро­турнирите е записал 16 мача с 2 гола. Има и 3 мача за на­ционалния отбор.

– Г-н Орачев, Поморие ще бъде без Вас на скамейката в мача за купата срещу „Лев­ски”. Защо Ви изгониха сре­щу Спартак Плевен в събота, за което сега ще изтърпявате наказание?

– Течеше 80-ата минута, когато главният съдия Вла­димир Вълков подмина чис­та дузпа в наша полза. Не се сдържах и реагирах бурно. Не съм го обиждал, но при­знавам, че имаше основание да ме изгони на трибуните. Просто не можах да преглът­на несправедливостта.

– Кой ще Ви замества на скамейката?

– На пейката ще ме замест­ва спортният ни мениджър Огнян Ралев. Той има необхо­димия треньорски лиценз, за да води отбора.

– Ще можете ли да давате наставления от трибуните?

– Абсолютно не. Забранено е.

– Има­те цели 4 загубени финала за Купата на България. Това ли ще оста­не голя­мата Ви футболна болка?

– Няма как да не боли, след като си посег­нал тол­кова пъти към тро­фея и не си успял да го граб­неш. Най-близо бях с Черно­морец Поморие през 2010 г. на финала с Берое, когато паднахме с 0:1 след нелеп гол в добавеното време. Бях в зенита на кариерата си и се надявах най-сетне да успея, но не се получи. Разочарова­нието беше една от причини­те да реша да сложа край на кариерата си, макар че не липсваха пред­ложения да я продъл­жа.

– Три от загубените финали са точно сре­щу днешния съпер­ник „Левски”…

– Като не успях в ролята на футболист, ще търся реванш като треньор. Дано го получа. В никакъв случай не сме лише­ни от своите шансо­ве. Отборът ни върви добре и съм сигурен, че ще се опълчи до­стойно на „сините”. Още повече с подкре­пата, която очаквам да получим от трибу­ните, макар че няма да играем в Поморие, а на „Лазур”.

– В Черноморец Поморие през 2010-а като футболист се засякохте със сина си Ми­хаел, но той оставаше резер­ва в качеството си на юноша и не можахте да запишете мач със съвместно участие. Не съжалявате ли?
– Щеше да бъде хубаво, ала за малко не се случи. На терена не се събрахме, но ето, че сме заедно в Поморие, където сега той играе под мое ръководство. Това все пак е бащина утеха.
– Не се ли притеснявате, че може да Ви обвинят в протекции на сина си?
– Има го този момент и затова той трябва да е двойно по-усърден от другите в тренировките. Смятам, че се справя добре и напълно заслужава мястото си в титулярната единадесеторка. Който си има качества, има си ги. Аз пък гледам да съм по-строг, но и обективен в отношението си към него. Деликатна е темата, защото Михаел, докато беше в Черноморец Бургас, се беше отчаял от загубите и от контузиите си. Мислеше дори да се отказва от футбола, но в Поморие отново доби мотивация за игра.
– Поморие е новак в „Б” група, но се превърна в безспорния хит с добрите игри и първото си място след 8-мия кръг след 6 победи, 1 равенство и само 1 загуба. Ако някой преди първенството беше предвидил подобно представяне, щяхте ли да му повярвате?
– В интерес на истината – не. Тази загуба, която допуснахме от Дунав Русе, всъщност е първата у дома, откакто поех отбора през лятото на 2013 г. Тогава бяхме в „А” областна група. Във „В” група започнахме без поставена цел да сме първи, но от мач на мач си пролича, че сме най-достойни. Радвам се, че добрите резултати продължават и на професионално ниво.
– Как така бързо се адаптирахте от аматьорския в професионалния футбол?
– Селекцията събра в състава ни мнозина футболисти с опит в „А” и „Б” група. Така и адаптацията стана безболезнена. Пък и най-добрият озон за атмосферата в съблекалнята са победите.
– И Вие, и ръководството, нееднократно заявихте, че нямате „А” група за цел. Какво ще ги правите тогава натрупаните точки?
– Може да нямаме за цел „А” група, но във всеки мач играем за победа. Нали сме професионалисти и това ни е работата. Като бием, печелим по-добре. Малко позатруднихме ръководството със заработените премии, но всичко обещано се изплаща в срок.
– Къде е силата на Поморие?
– Отговарям веднага и без замисляне – в колектива. Нашият спорт е колективен спорт и когато няма взаимопомощ, с хър-мър не вървят нещата. Винаги съм бил директен и откровен с футболистите. Възпитавам ги и те да бъдат такива помежду си. Добрият колектив е в основата на добрите ни резултати.
– Има ли нещо, което да Ви радва повече от победите?
– Пълният стадион. Върнахме хората по трибуните. В града се усеща нова футболна атмосфера, говори се повече за футбол. Мачове без зрители не струват, каквото и качество да съдържат. Смея да твърдя, че поморийският футбол изживява своя ренесанс, защото и в школата се работи много добре. Следваме с успех стратегията на ръководството да налагаме местни момчета в представителния състав. Шест от момчетата при мъжете са продукт на поморийската школа, а двама-трима започват като титуляри. Какво по-хубаво от това? Затова и стадионът е пълен.
– Лесно ли се работи в Поморие?
– Във футбола лесно няма, но когато има единомислие между ръководство и спортно-технически щаб, наистина се работи по-лесно. При нас е така и в основата на възхода са грижите и специалното отношение към футбола на кмета Иван Алексиев. Всички сме му много благодарни за съпричастието и подкрепата.
– Гордеете се с една от най-дългите кариери в българския футбол, но е интересно да се върнем към началото. Как се запалихте за играта?
– Бях много запален по спорта и първоначално се бях записал да тренирам борба. Като момче дори станах пръв на един турнир в Благоевград и бях твърдо решил да продължа да се развивам на тепиха, но баща ми Стефан ме спря. Рече ми: „Каква борба, футбол ще тренираш и толкоз!”. Преживях го много тежко. Плаках цяла нощ, но в крайна сметка го послушах. За добро е било, защото с борбата сигурно нямаше да направя такава кариера.
– За цели 20 години на терена други биха сменили много повече отбори, отколкото тези, в които Вие сте играли. Вярвам, че предложения не са липсвали. Как им устоявахте?
– Аз съм такъв тип човек, че хареса ли ми някъде, не ми се мърда. Когато са лоялни хората с мен, държа да оправдавам доверието им. В Бургас корени пуснах, останах да живея тук. Имал съм оферти от столични отбори в най-голямата си сила, но съм ги отклонявал без колебание.
– А от чужбина?
– Имал съм и от чужбина, но съжалявам само за една. Бях едва 20-годишен, когато с Пирин участвах в евротурнирите. Срещнахме някакъв швейцарски отбор, не му помня името. В България го бихме с 3:0, а аз вкарах два гола и асистирах за другия. И на реванша играх много силно. Тогава дойде оферта от Базел, настоящият им шампион и редовен участник в Шампионската лига. Даваха 250 хил. франка, но ръководството на Пирин искаше двойно. Не стана сделката, пък и аз не бях достатъчно настоятелен. Притеснявах се дали ще мога да се оправя сам зад граница толкова млад.
– Пуснахте корени в Бургас, но не Ви ли липсва Пирин планина?
– Морето достатъчно я компенсира, пък и не сме накрай света. Като ми домъчнее, паля колата и за няколко часа съм в родния край.