Якорудската фамилия Бокови направила първите си пари с продажба на катран!

Пенчо КОВАЧЕВ

Тони МАСКРЪЧКА

Историята на фамилията Бокови започва от Якоруда, Благоевградска област, къ­дето е роден Георги Боков. Градът е в близост до Бан­ско, Разлог и Белица. От Яко­руда е и Зорка Първанова, съпруга на президента Пър­ванов.

Георги Боков е единстве­ното дете на Филип и Ка­рамфила, кореняци якоруд­чани.

Баща му е катранджия. Събирал смолата от борова гора и правел катран. Прода­вал го в Пазарджишко, за да си смазват хората каруците. След септември 1944 г. два­мата с жена си работили в ТКЗС-то.

Карамфила била неука, но природно интелигентна жена. Слушала редовно ра­дио и се интересувала от политика. След като ражда Георги, заболява от върлу­ващата тогава испанска болест. Едва я спасяват, но не еможела повече да има деца.

Георги Боков е член на РМС от от 1935 г. и на БКП от 1940 г. През същата година участва в Соболева­та акция. 1942-1943 г. е студент в Юриди­ческия факултет на СУ.

През 1943 г. е изпратен в черните трудови роти, но през септември успява да избяга от тях и става парти­занин в отряд „Никола Пара­пунов“, където е политкоми­сар на чета.

След 9 септември 1944 г. е първи секретар на околий­ския комитет на РМС в Раз­лог. През 1946 г. постъпва във в. „Работническо дело“, а през 1958-а става главен ре­дактор и работи във вестни­ка до 1976 г. От 1960 до 1976 г. е председател на СБЖ, от 1969 до 1976 г. – зам.-пред­седател на Международната организация на журналисти­те.

Член е на ЦК на БКП. На­роден предста­вител в ІIV, V и VIІ народно съ­брание. Автор е на няколко публицистични книги.

През 1976 г. е свален от всички пост­ове и изпратен в пенсия. На драматичния конгрес на СБЖ в края на 1989 г. Георги Боков посмъртно бе изключен от журналистиче­ския съюз.

Със съпруга­та си Надежда Георги се запознава в парти­занския отряд. През проле­тта на 1944-а има призив за мобилизация и 18-годишна­та Надежда също отива в от­ряда. „Там срещнах Георги и се влюбихме“, разказва днес 83-годишната Надежда.

По това време тя имала ед­ногодишен син от първия си съпруг Атанас Асьов – Ангел. Бебето останало при баща си. Въпреки че Надежда не го е отгледала, през години­те не губи връзка с него.

Ангел бил много сръчен майстор строител и работил дълги години в Сирия. Преди 5 години умира на 60 г.

След като на 9 септем­ври слизат от Балкана, двамата про­дължават дружбата си. Започнали да обикалят района, за да съз­дават организации на РМС. По това време главен редак­тор на „Работническо дело“ е Владимир Поптомов, ро­дом от съседното градче Бе­лица. Поптомов кани Боков на работа в редакцията. Той заминава за София, после идва и Надежда и двамата се женят.

Надежда завършва вечер­на гимназия в София, а след това и медицина. Дълги го­дини работи в Института по радиобиология и радиа­ционна хигиена. Защитава дисертация и се пенсионира като старши научен сътруд­ник ІІ втора степен.

Сега Надежда Бокова жи­вее в София, но не пропуска през лятото да си почине на чист въздух в Якоруда.

„Зад къщата на мъжа ми имам градина. Хвърлям па­терицата и започвам да ко­пая. Когато ми звънят прия­тели и роднини и не вдигам телефона, после им обясня­вам, че съм била на фитнес в градината“, обяснява с ус­мивка Надежда Бокова.

Сега приема много поз­дравления за избора на дъ­щеря й Ирина като шеф на ЮНЕСКО.

Бокови имат две деца. На 3 юни 1948 г. в София се ражда Филип, четири години по-късно – на 12 юли 1952-а – Ирина.

Филип Боков завършва ан­глийската гимназия в София и Института за международ­ни отношения в Москва. От 1974д о 1990 г. е ди­пло­мат в МВнР, работи в отделите „Западна Европа, САЩ и Ка­нада“ и „Печат“, бил е и на­чалник на отдел „ООН и раз­оръжаване“.

От 1986 г. е в чужбина – аташе, трети секретар и пъл­номощен министър в посол­ството ни в Лондон.

В най-бурните начални времена на прехода – от де­кември 1989 до февруари 1990 г., е председател на Ко­митета за радио и телевизия, който по-късно е разтурен.

По негово време стартира студентското предане „Ку- ку“, а БНТ отразява митинга

на сформиращата се де­мократична опозиция на 14 ноември 1989 г., както и ми­тинга на СДС на 14 януари 1990 г. На поста генерален директор на БНТ го сменя Павел Писарев.

Филип Боков участва и в кръглата маса в НДК, която трябваше да реши основни­те правила на прехода. През 1990-1991 г. е депутат във Великото народно събрание и същевременно е зам. гла­вен директор на генция Со­фия прес.

При едно от изказвани­ята си във ВНС казва просло­вутата реплика: „Ние ви­ната я по­емаме с мезе“, която предиз­виква бурно недовол­ство сред опози­ционните депутати.

От 1990 до 1997 г. Боков е член на Висшия партиен съвет. Депутат в 36- ото и 37-ото народно събра­ние. От януари 1995 до ап­рил 1997 г. е председател на българската парламентарна делегация за ПАСЕ в Страс­бург.

От 1990 г. влиза в Обедине­нието за социална демокра­ция (ОСД) в БСП. През 1993 г. е член на Изпълнителния съ­вет на Гражданското обеди­нение за републиката (ГОР). Става член на ръководство­то на Българската евроле­вица (БЕЛ), но на втория конгрес на партията се обя­вява против лидерството на Александър Томов и гласува в полза на конкурентката му Елена Поптодорова.

Напуска ръководството на БЕЛ и заедно с Поптодоро­ва, Николай Камов, Ивайло Калфин, Росен Карадимов и др. участва в учредяването на „Социалдемократи“. Опре­делен е за представител на партията в ПЕС.

През 1997 г. напуска политиката и до 2003 г. е съдружник в частна консултантска фирма. Става секретар по координация на посланията при президента Първанов. От 2005 г., след идването на власт на трой­ната ко­алиция, е на­чалник на кабинета на Сергей Стани­шев. На 19 септември 2008 г. е назначен за посланик на България в Словения, къде­то сменя бившия образова­телен министър при НДСВ Владимир Атанасов.

Филип Боков владее 4 езика: английски, шведски, руски и френски език.

Бил е женен за Юлия Вла­дикова, дъщеря на Георги Владиков, шеф на отдел „Де­ловодство“ в ЦК на БКП. От брака си двамата имат син и дъщеря. Синът Георги много­кратно е арестуван за краж­би на коли. Полицаи твърдят, че е голям спец, отключвал колите дори с поглед. За първи път е арестуван през 1993 г.

В бранша си обаче Георги е известен и като голям карък. През 2001 г. се блъска чел­но с крадено ауди в камион до с. Люти дол, Врачанско, и се контузва тежко. Друг път, бягайки от полицаи, чупи ка­пачка на коляното и е зало­вен. Осъждан е многократ­но. Пред приятели се хвалел, че в затвора припечелвал допълнително като прево­дач на свободна практика.

„Не поддържам отноше­ния със сина си Георги. Той е пълнолетен и си носи отго­ворност пред закона. Кога­то е хванат с крадена кола, трябва да бъде осъден. Жал­ко е, че в България такива хора не ги съдят“, заявява в интервю Филип Боков.

Според вуйчото на Георги сега се бил кротнал и имал фирма за внос на коли втора употреба от чуж­бина.

Голямо нещастие споле­тява Бокови с дъщеря им Биляна. Тя била адвокат и рисувала много хубаво. Спо­ред съседи била интелигент­но и лъчезарно момиче. Но на 26 септември 2003 г. се обесва 29-го­дишна в дома си в кв. Лозенец. Близък на семей­ството обяснил самоубийството й с факта, че не могла да понесе действията на брат си Георги и писанията за него във вестниците.

Ирина Бокова поема по стъп­ките на батко си Филип: завършва английската гим­назия в Со­фия и меж­дународни отношения в Москва. Започва дипломатическа­та си кариера през 1972 г. като старши аташе и трети секретар в отдел „ООН и раз­оръжаване“, шеф на който е батко й. От 1982 до 1984 г. е трети секретар в постоянно­то представителство на Бъл­гария в ООН. До 1990 г. е вто­ри и първи секретар в отдел „ООН и разоръжаване“.

През 1990 г. се впуска в политиката и също като брат си е депутат във Велико­то народно събрание. През 1995 г. става зам.-министър на външите работи в прави­телството на Виденов, а след оставката на Георги Пирин­ски е и министър за няколко месеца.

През 1996 г. е кандидат на БСП за вицепрезидент в тандем с Иван Маразов. На първи тур печелят 1 158 204 гласа или 27,01%. На втория тур – съответно 1 687 242 гла­са, или 40,27%.

През 2005 г. Ирина Бокова отново се връща на дипло­матическия фронт. Става постоянен представител на България в ЮНЕСКО, а малко по-късно и посланик на Бъл­гария във Франция. На 22 септември 2009 г. след дра­матична борба оглавява ор­ганизацията. Първата жена шеф на ЮНЕСКО и първият човек от Източна Европа.

Бокова владее английски, френски, испански и руски език.

Има два брака – с Любомир Коларов и с Калин Митрев. Коларов е завършил радио и телевизия в Московския държавен университет. Бил е кореспондент на БНТ в Москва и в страни от Тре­тия свят, член на ВПС на БСП, а при управлението на Виденов е председател на Комитета за пощи и дале­косъобщения. Сега е женен за Лилия Райчева – автор на предаването „Минута е мно­го“ и член на СЕМ. В едно интервю Любомир Коларов казва, че и двете му жени не били известни преди брака му с него, но след това ста­вали. „Значи съм бил сери­озна опора в живота им, а за една жена е от изключител­но важно значение да има солидна опора“, казва Кола­ров.

От брака си Бокова и Ко­ларов имат син Павел, ро­ден през 1973 г., и дъщеря Ная, родена през 1977 г. И двамата идват на бял свят в Москва. Павел завършва мениджмънт в Ню Йорк и сега работи там като мени­джър в частна фирма. Женен е за пловдивчанката Калина, която е завършила универ­ситет в Аризона. Двамата имат дъщеря Ирина.

Ная завършва пъблик ри­лейшън в Бриджпортския университет в щата Кънекти­кът. Работи в рекламния от­дел на фирма „Виза“. Омъже­на е за шведа Гунар Ларсон, който е завеждащ сектор в банка. Двамата живеят в Стамфорд, щата Кънектикът.

Сега Ирина Бокова е омъ­жена за Калин Митрев – представител на България в Европейската банка за въз­становяване и развитие от декември 1996 г. Когато са в страната, двамата отдъхва­ли в неговата фамилна къща в пернишкото село Дивоти­но. Местни шегобийци твър­дят, че в селото вече праве­ли сметка как да го обявят за защитено от ЮНЕСКО се­лище.