Помнете своите! Живот сред ветрове и бури 105 години от рождението на Иван Гулев

Илия МИЛЕВ

Много са и борците срещу фашизма. Сред тях ярко изпъква личността на Иван Гулев – с безкрайната му доброта, скромност и чистота на сърцето, изпълнено с гореща любов към родината.

Иван Стоянов Гулев е роден на 20 септември 1908 г. в село Гърмен. От малък изпитва тежестите и горчилките на живота. Баща му е участник в Първата световна война, в която изгубва единия си крак и остава инвалид. Иван е най-голямото дете в семейството и на него се пада да помага на майка си вкъщи и на полето.
Начално образование завършва в родното си село, след това баща му го изпраща да учи в Гоце Делчев. Там завършва основно образование в Неврокопската педагогическа гимназия, учителства в Дебрен и Гърмен. Българо-мохамеданчетата от Дебрен са все около учителя. Той им свири с цигулката си, а ходжата се хвали, че учителят с добротата и познанията за света е пленил сърцето му и затова сам предлага мулето, с което да си пренесе багажа.

Педагогическата гимназия в Неврокоп по онова време кипи от радетели на социализма, от носители на нови идеи. Един от тях е и Иван Гулев.

През целия си живот той е чужд на самодоволството и самоуспокоението, вечно устремен срещу мрака и невежеството.

За участие в тържествата по случай Илинденско-Преображенското въстание през 1936 г. е осъден на седем и половина години затвор. В началото лежи в Неврокопския затвор, където пеят революционни песни, протестират против строгия режим. После го преместват в Централния софийски затвор, където пък другарите му го избират да внася и укрива нелегалната преса. Роднините му от провинцията му носят в кошничка дрехи, храна и новини, които той споделя със съкилийника си Димитър Каляшки. Надзирателите усещат, че в сърцето на този външно тих, скромен и мълчалив затворник кипи вулкан от ненавист към неправдата и издевателствата, че този човек е жаден за свобода, за нещо светло, и че натам тика и другарите си. Преместват го в Сливенския затвор, където се сближава с теоретиците и практиците на социалистическите идеи.

Христо Михайлов, Йонко Панов, Никола Парапунов, Асен Чаракчиев, Кръстю Стойчев и други го приютяват под своето крило и след затвора Иван Гулев вече е професионален революционер. Оставен без право на учителство, той обикаля села и градове, зове за борба против фашизма. И хората му вярват, и хората го слушат, те усещат, че този природно надарен човек е точен и справедлив. Дали е на гости или на нелегално събрание в частен дом, Гулев винаги сяда на леглото, опира гръб в стената, скупчва краката, пуфка цигари и слуша в захлас. Като политкомисар на партизанския отряд „Анещи Узунов” военнополевият съд го осъжда задочно на смърт, но другарите му забелязали, че щом научил за присъдата, от гърдите му не излязла въздишка на страх и отчаяние, напротив – заляла го революционна дързост за борба срещу фашизма, за мир и справедливост. Където и да е – в отряд „Антон Иванов”, в Чепинския отряд, в Разложкия и в Неврокопския, на който е основател, той винаги е оставял светла диря след себе си. Помнят го с добро в Старозагорски и Ямболски окръг, където е работил, защото разголвал лъжата и прогонвал тъмата в душата на мислещия човек. Ненавиждал извращенията и кражбите.

В Гоцеделчевско той е известен не само като първи секретар на бившата околия и като секретар в Окръжния комитет на БКП в Благоевград, но най-вече като приятен сладкодумец и общителен, обикновен човек.

Лесно е било да се докоснеш до него, да разговаряш, да делиш домашни и обществени мъки. Никога не делял хората по образование, етническа принадлежност, възраст, пол и пост в службата. Сърцето му било отворено за всички и споделял с хората мъките им с искрящи очи и строга загриженост. Интересувал се от живота в училищата и читалищата, от труда на ветеринари и хуманни лекари. Като гръмоотвод прихващал всичко и взимал навреме мерки.

В годините на социалистическия напредък никога не се самоизтъквал, не споменавал за заемани важни постове и титли, не завладявал земи, не правел вили, не воювал за разкошни апартаменти – съобразявал се с общественото настроение, с развитието на икономиката.
Със скромността и честността, с чувството за хумор спечелвал на своя страна даже и враждуващите сърца. Умеел да се слива с обикновените хора, да усеща красотата в душата им и свободно изказвал възхищението си от постигнатите успехи.
Не правел никакви услуги, ако те не са законни, не се приспособявал към мутри и негодници. Другарите му не помнят някога някого да е обидил или грубо наругал.
Умеел да изслушва, да насочва разговора в определена посока. Правел изводи само на базата на видяното, провереното и добре документираното.

Макар че бил много пъти служебно и обществено зает, намирал време да се разходи със семейството си из гората, да изкаже с дела своята любов към двете си дъщери и любимата си жена.

Внезапно умира на 13 юни 1967 г.