Хронология на събитията от героичната епопея

Историята на град Кюстендил и Кюстендилския край е изпълнена с героични устреми към свобода и правда, с драматични превратности. Изключително драматично, плод на редица благоприятно стекли се обстоятелства, е осъществено и Освобождението на Кюстендилския край.

След превземането на Плевен, София, Радомир и Дупница, малките и криви улици на тогавашния Кюстендил са задръстени от керваните на бягащите поробители. През първия ден на 1878 г. в посока Крива Паланка потеглят и кюстендилският каймакам Мехмед Бей и кадията Мехмед Нури. Започва и масовото бягство на черкезите и турското население в града. Довчерашните поробители бягат. Българите живеят в трескава възбуда “приклещени от радостта на надеждата и ужаса на неизвестността”.

На мястото на избягалата турска администрация в Кюстендил българските първограждани начело с митрополит Иларион и представители на еврейското и турско население избират Временен съвет, начело с бившия ловчански каймакам Мустафа. Въвежда се гражданска въоръжена охрана от турци и българи. Главната задача, която стои пред новата управа, е да изясни разположението на силите около Кюстендил.

Югозападните български земи се оказват настрани от главното направление на руската армия, насочено към превземане на Одрин и застрашаване на Цариград. Ето защо след превземането на София (4.01.), основните сили на западния отряд, командван от генерал И. В. Гурко, се насочват към Пазарджик и Пловдив. Малка част заемат района около Перник – Радомир – Самоков. В началото на януари 1878 г. в Радомир квартирува ІV-ти Харковски улански полк, в с. Извор се намира четата на дядо Ильо Войвода. Те нямат нареждане за активни действия и освобождение на нови райони.

В тези първи дни на януари, започналото през месец декември в Трънско и Брезнишко масово освободително въоръжено въстание на селяните обхваща и селата на Кюстендилското Краище. Начело на въстаниците застава българинът Симо Соколов, офицер в сръбската армия, вербуван от руското разузнаване. За действията на въстаниците в спомените на Андон Кърпачев, съвременник и очевидец се казва: “Преди да дойдат руските войски, още в началото на януари околните села от Босилеградската и Кюстендилската околии бяха възстанали и бяха избили безмилостиво всичките турски из селата семейства – мъже, жени и деца, каквито се намираха по селата Скакавица, Раждавица и др., и освен това и всички турски заптиета (стражари)”. След като се справят с турската власт по селата, въстаниците решават да нападнат и казалийския център – Кюстендил. Опорни средища на въстаниците стават селата Соволяно и Скакавица.

Действията на въстаниците напълно парализират действията на турското население в Кюстендил. По настояване на уплашените турски представители във временния съвет към Соволяно и Ямборано са изпратени последователно четири делегации за разузнаване и преговори. До града достигат слухове, че не са въстанали селяните, а това е редовна сръбска войска. От своя страна на 4(16) януари въстаниците изпращат трима свои представители, в униформа на сръбски войници, които дават ултиматум в двудневен срок, турското население в Кюстендил да предаде оръжието си.

Междувременно, заловените от въстаниците на 2(14) януари кюстендилски първограждани Христо Ст. Границки и Христо Ст. Векиларчев са препратени към гр. Радомир, за да бъдат предадени на руското военно командване и разпитани за обстановката в Кюстендил. При с. Извор те са пресрещнати от четата на Ильо Войвода. Тази среща оказва решаващи последици, едно от тези благоприятно стекли се обстоятелства, спомогнали за освобождението на Кюстендил. Новината, че градът е останал без управление, разкрива пред съобразителния войвода възможността Кюстендил да бъде превзет без проливане на кръв. Ильо Марков придружава двамата кюстендилци до Радомир и горещо подкрепя молбата им пред командира на Първи дивизион на ІV Харковски улански полк – да бъде освободен Кюстендил. Командирът им подполковник Задерновски обещава, че при писмена молба от жителите на Кюстендил ще иска разрешение от командването да завземе града и дава разрешение на Ильо Марков да влезе в с. Коняво, откъдето да контролира положението в града и да започне преговори с временния съвет.

След продължителни разногласия между българските и турски представители, на 5(17) януари е взето решение при руските власти в Радомир и София да бъдат изпратени делегати – Мито Чорбаджи Гогев и татарина Молла али.

Независимо от съвета на помощника на Ильо Марков Георги Пулевски въстаниците да се въздържат от акции, докато се водят преговорите, на 7 (19) януари те предприемат демонстративна акция с цел респектиране турците в Кюстендил и ускоряване развитието на събитията. При с. Лозно се завръзва престрелка между слабо въоръжените селяни и отряд от 500-600 души добре въоръжени турци. Въстаналите селяни са разпръснати, но и турците не били сигурни в крайната си победа и поради това също се оттеглят.

В тези драматични дни и часове съдбата на българското население в Кюстендил и на тъй дълго жадуваната свобода се решава от резултатите и успеха на изпратената при руското командване делегация. След много трудности, предвид започналите преговори за примирие, благодарение упоритостта на двамата делегати, застъпничеството на италиянския консул Позитано, на вицегубернатора на София – Марин Дринов, е взето решение от военния губернатор на София генерал Арнолди – руските войски да освободят Кюстендил. На 11(23)  януари в Кюстендил тържествено влиза ІІ ескадрон от І дивизион на ІV Харковски улански полк и четата на Ильо Марков. Цялото българско население, стекло се на “Стамбол капия” с просълзени от радост очи посреща братята освободители. Георги Ангелов, съвременник и очевидец на този паметен миг пише:  “….подполковник Задерновски командува на ескадрона и последний с песни: “ай люле, бай люле”, влезе полека в града придружен от всичкото население. Войниците беха на възраст 22-24 години, високи русокоси момчета. Носеха: тесни панталони, мундири от синьо сукно с жълти нашивки, високи тесни ботуши с големи шпори, сини фуражки с козирог, жълти екселбанти, бозави шинели.Оръжието им се състоеше от дълги саби с бели ремици, револвери, през рамо малки къси пушки и маджраци с жълти байрачета. Конете им беха църни, високи катани, добре угоени, когато ездеха, имаха изглед величествен, конете чудесно по ред вървяха и войниците прекрасно се държаха.  Картина величествена, дълбоко впечатлителна, трогателна за петвековния роб. Изобилни сълзи се сипеха по лицето на всеки българин от радост, от възхищение, от душевно вълнение.”

Радостта на българското население е огромна, но и твърде кратка. На следващия ден селяни от Каменица прииждат в града и донасят вестта, че към Кюстендил слиза редовна турска войска и арнаутски башибозук. Малкият руски ескадрон и четата на Ильо Войвода решават да се изтеглят, тъй като многократно превъзхождащите сили на противника правят съпротивата безсмислена. Знаейки участта на старозагорци, болшинството от българското население на Кюстендил се оттегля заедно с руските войски. Само малка група смелчаци, начело със Стоилко Филипов Суьолджията се опитват да дадат отпор при с. Въртешево, но бързо са разпръснати.

Двама улани по заповед на подполковник Задерновски предават почетно града на турците, с молба да се гарантира живота на българското население. При напускането на града фанатизирани турци на “Аджундар” стрелят в гърба на двамата руски храбреци и смъртно раняват единият от тях. Така пада и първата руска жертва за освобождението на град Кюстендил.

За да спаси своя престиж и да довърши своето освободително дело руското командване решава да превземе отново Кюстендил. По заповед на генерал Арнолди е сформиран специален отряд под командването на генерал майор Майендорф. В неговия състав влизат два батальона от ХІ лейбгвардейски егерски полк, под командуването на капитан Базилевски, един девизион от ІV улански харковски полк, под командуването на полковник Ертел, един батальон от VІІІ лейбгвардейски измаилски полк под командуването на полковник Кобилецки, четири тежки оръдия от батареята на І лейбгвардейска артилерийска бригада и 8-ма конна батарея с четири планински оръдия под командуването на флигал-адютанта полковник Кршевицки.

Разделен на три колони, по предварително приет план на 17 (29) януари “един час преди стъмнуване” руските войски атакуват града. Пръв в Кюстендил влиза фелдфебелът от ХІ Лейбгвардейски егерски полк Михей Иванов. Така на 17 (29) януари “се строшиха тежките вериги на петвековния роб в Кюстендил…”

Само след два дни на 19 (31) януари в Одрин е подписано примирието между Русия и Турция.

   “… Аз съм ваш приятел, обичам българския народ. Бях женен за българка, ваша съгражданка, в жилите на моите деца тече наполовина българска кръв. Най-хубавите мои млади години аз отдадох на служене на българския народ и ми е приятно да гледам как той бързо се развива в културно отношение и във всички области на неговия живот.

    Сега, разделяйки се с вас, ще ви изкажа моите сърдечни и искрени благопожелания. Желая на храбрата непобедима българска армия да следва стъпките на своите предшественици и така патриотично и храбро да защитава интересите на българския народ и интересите на своята родина. Желая на българския народ щастие, богатство и по-нататъшно културно развитие във всички области на неговия жизнен  път. желая на българското племе обединение, желая мир и спокоен живот. вашият лозунг да бъде отечеството – родината преди всичко! За благото на отечеството, за родината отдайте всичко и своя живот включително….!”

Из прощалното писмо на генерал Н. В. Савойски  до кюстендилци от 1925 г.

www.nablyudatel.com