Топ Преса: Няма лъжа, няма измама: Спортът бобслей може би се е зародил в село Долен, община Сатовча

През четиридесетте и петде­сетте години на миналия век па­даха обилни снеговалежи и се създаваха прекрасни условия за пързаляне със ски и шейни, сти­га да имаше подходящ терен, а къде по-добри условия затова от Доленските сокаци. От Бърдо до хорището /площада/ и надолу до Доленската река, няма опасност да излезеш извън пистата. Също като в улей, та затова казах, че тоя вид спорт се е зародил в До­лен, община Сатовча.

Събираха се на Бърдо разни ергенаши и с едни доста дълги шейни се спускаха надолу по пет- шест човека наведнъж.

– Варда-а-а – викаха в надпрева­ра!

Ние, по-малките човечета, с нашите си чинчета направени от моя дядо Митро, който беше май­стор дърводелец, се юркахме на по-безопасни пързалки.

Щом паднеше първият сняг и аз започвах да мрънкам и наду­вах главата на дядо Митро.

-Дядо – чинче, дядо – чинче. Ис­кам шине, бе дядо.

И той майстор дърводелеца, който изработваше по поръчки каци, бутила, бъкъли, дограми и всичко друго от дърво се зае­маше с шинето. Рендосваше две букови дъски,

пробиваше ги и като ги свържеше с три напреч­ни дървени оси, които после опли­тахме с вър­бови пръчки и шинчето е готово – шей­на и половина с облегалка и хайде на юргавиницата. /пързалка­та/Дядо Митро правеше шинета и на другите деца. Сега пластма­сата измести всичко.

Премръз­нали, с порозовели бузи – ухкаш на ръките, но ти се иска да се спуснеш още веднъж и още веднъж. Нагоре дърпахме шинчетата си вързани със сиджимка и беше истинско удоволствие да се спуснеш още веднъж:

Варда-а- имитирахме големите.

– У-у-бати пусто-о-о – пустясваха жените. Бабо, Капчу-у – пребирите си го сва дете вейки, глейтекво е измръзнало.

Чийо е тва дете?-пита друга жена.

– На Боцков Янчо, мари не го ли познаваш?

И баба Капка идваше да ме кандърдисва да си се прибера.

– Айда си чедо да се стоплиш и да япнеш, и като бръкне в интери- ята ще ми даде шекерче.

– На япни чедо, япни. Айде да си вървим, стига толкова.

Прибирам се тъкмо навреме, когато дядо Митро се е прибрал от работилницата и си пълни лу­лата с тютюн, седнал край огни­щето по турски.

Аз веднага взимам щипката / машата/ и чаках дядо да налапа лулата и му подавах въгленче. Беше ми много интересно, като вземе да павка, за да разпали лулата и мустаките му щръкваха нагоре – надолу, а той ме поглеждаше едно дяволито и паф, паф – правеше го нарочно за да ме разсмива. Аз му взимах гуг­лата и я мерех дали ще ми стане, но ми беше голяма. – Тая съща­та гугла /калпак/, за която той с гордост разказваше, че го беше спасила от мечката при случай­ната им среща в гората на тясна пътека. Виждайки че няма накъде и че мечката изправяйки се на задните си крака за двубой ще го сгази, той инстинктивно хвърлил кал­пака си по нея и обръщайки се побягнал в обратна посо­ка, защото народа е казал – пази Боже мечка да те сгази. След време внимавайки за нова среща с мечката си прибрал гуглата, с която мечката си поиграла малко оставяйки следи по нея от ноктите си.

Дядо ми Димитър с готовност и голямо вълнение разправяше на всички за тая среща с мечка. Каквото е било то е минало. Няма доленец от по-старото поколение, който да не знае историята на дядо Митро с мечката.

Казват, че той е нахлузил гуг­лата на мечката, вследствие на което тя не е имала възможност да види на къде е избягал той, а местността се казва Мачище и случката с мечката е на тевната ливада /джамбазовата ливада/. Щом седнехме около софрата да се храним, дедо Митро нарез- ваше пещник леп на филийки и подаваше на всички. Неговите филии ги изризаше с ножа и ко­ричките ги даваше на мене заед­но с крайшника от леба. После ще ме прати до водникя да му донеса бъкълчето с вода. Щом като се нахранехме баба Капка прибираше стракини, паници и дървените лъжици, слагаше оста­налия хляб в мусандрата и вдига­ше софрата. Освобождаваше се място в тясната стаичка за раз­минаване и ние със сестра ми и двете ми лели излизахме на потона за игри и надбягване. Лелите ми бяха бая големи моми и след разрешение от баба излизаха на сбор до чешмата и да донесат вода с бъклите.

В ония години нямаше телефо­ни и GSM-и и се викаха от порта на порта:

– Седефку-у-у, Катьо-у-у! И като се съберат почваха да си шопкат за разни неща. Привечер, когато се прибираше стоката, предимно овце и кози се чуваше врекане на ярета и:

– Пъц, пъц. У-у-у – гром да та рас- пърсне. Бати пусто гледайте къде са се покачили тия ярета – ша, разместят тиклите.

Аз много си играех с яретата по потона и аятя /чардака/ и ги учех да се кюскат. Като им подам ръка и те, като че ли само това чакаха. Изправяха се на задните си крака много заканително, а на мене ми беше забавно.

Забавно, забавно ама докато на­правя някоя беля, заедно с ярета­та. Дедо Митро, когато се е върнал от фронта след войната край Дой­ран 1918 год. си е донесъл една висока стъклена чаша с дръжка. Както си играехме с яретата, те ли, аз ли, но някой бутна чашата и тя стана на сол и на парчета. Колко щипки /маши/ изядох по задните си части не помня, но това с чаша­та никога няма да го забравя. От тогава на сетне до ден днешен аз имам слабост към чашите, и в ден днешен ги имам към 500 бр.

Когато направех поредната беля, аз бивах наказван да стоя в ъгъла и се правех на сърдит, даже и след като свършваше на­казанието.

– Ела да ядеш, ела япнище рече баба Капка.

– Нема да ям – а си мислех дано да ме поканят още веднъж. След това всичко се забравяше до следващата беля.

Баба Капка веднъж седмич­но замесваше тесто и опичаше хлябове /пещници/ и правеше колаци, които раздаваше по ма­халата. Когато се сложеше хляба в хамбара само съм си мислил как да се докопам до тоя амбар и да си очекна някой крайшник, оти ми мизгаше.

Дядо Митро беше дърводелец и работилницата с тезгяха и ин­струментите беше на долния кат на къщата, до който се отиваше по почти отвесна стълба, а от там надолу през двора до широка­та порта с мандалото и всевъз­можните ключалки. Под стаите на горния кат, където беше и капиджикът се намираше поника /обора за мулето/. Като всяка къща имаше си и мущорак, та даже и скривалище.

Долянци и сатовчанци се за­мерват незлобливо с всеизвест­ни на двете села епитети, но не ми е удобно да ги назовавам тук по причини от общ характер. Нали така? Защото сме си две сродени села! Сега село Долен е архитектурен резерват, но дядовата къща я няма, събориха я братовчедите и си поделиха парите от парцела. За мене останаха само спомените.

Предоставил:

Димитър ДЖАМБАЗОВ