За познаването на самия себе си, за страха и разкаянието

В памет на преподобния наш отец Исаак Сирин¹

Преподобни Исаак Сирин е роден в Бет-Катари в Сирия, на брега на Персийския залив, близо до границата с Индия. Още в младостта си заедно със своя роден брат постъпва в манастира „Мар-Матей“ близо до Ниневия. Двамата се отличили със своето подвижничество и ученост, като на брата на свети Исаак било поверено управлението на манастира и ръководството на монашеската общност.

Свети Исаак, след като преминал всички подвизи на общежитийния живот, се отдалечил в усамотена келия, която се намирала недалеч от манастира, и тук изцяло се отдал на молитвено безмълвие и уединение. Прославил се със светостта на своя живот, мъдрост и чудотворство, той бил избран за епископ на великия град Ниневия и принуден да приеме този сан. За епископ бил посветен в манастира „Бет-Ами“ от патриарх Георгий (660-680). На епископския престол останал само пет месеца, след което тайно се оттеглил на планината Мата, близо до Бет-Хузай, където живеел в уединение с тамошните пустинници. Оттук отишъл в пустинния манастир „Рабан-Шабур“ и ревностно се занимавал с изучаването на Свещеното Писание. Съставил много съчинения, от които до нас са достигнали около сто беседи за духовния живот и подвижничеството, описващи личния му опит и преживявания. Несравним психолог и наставник в духовния живот. От него търсели съвет дори свети подвижници като св. Симеон Дивногорец. Упокоил се в дълбока старост в началото на осмото столетие.

Според свети Исаак Сирин в духовния живот има три основни степени: покаяние, очистване и съвършенство. Покаянието е майка на живота. То винаги е потребно на всички грешници и праведници, търсещи спасение. Усъвършенстването няма край, тъй като и съвършенството на най-съвършените в действителност е несъвършенство. Затова до самата смърт няма граници за покаянието, нито във времето, нито в делата. Като благодат връз благодат – на хората след кръщението е дадено покаяние, защото покаянието е второ раждане от Бога. Чрез покаянието приемаме даровете на вярата. Чрез покаянието придобиваме Божията милост. Покаянието е втора благодат и се ражда в сърцето от вярата и страха Божи. Очистването на тялото е недопускане на телесна нечистота. Очистването на душата е освобождаване от тайните страсти, които се появяват в ума. А очистването на ума е Божествено просветление според деятелното упражняване в добродетелите. Съвършенството на подвижничеството в неговата цялост се съдържа в тези три неща: покаянието, чистотата и самоусъвършенстването. Що е покаяние? Оставяне на греховния живот и разкаяние за него. Що е чистота? Накратко казано: сърце, което има милост към всяко творение. Що е самоусъвършенстване? Дълбочина на смирението. Белегът на онези, които са достигнали съвършенството, е следният: ако и десет пъти на ден бъдат предадени на изгаряне заради своята любов към хората, за тях не е достатъчно.

* * *

Който се е удостоил да види самия себе си, стои по-високо от онзи,
който се е удостоил да види ангели. (Св. Исаак Сирин)

„Познай себе си“ е било написано на Делфийското прорицалище много векове преди Христос, за да напомня постоянно на всеки, влизащ в светилището и желаещ да научи нещо за себе си и своето бъдеще. Човешкият опит, и много векове преди началото на елинската култура, както и при други цивилизации в Стария свят, е познавал трудностите на личното спасение. Нечия мъдра глава е събрала цялото това хилядолетно знание на човека и го е изказала в едно кратко, пълно и дълбокомислено изречение, звучащо почти като заповед: „Познай себе си!“

Необходимостта и ценността на тази истина, приета от елинските философи (приписвана на Сократ), запечатала се трайно у човека, търсещ истината във всички култури и религии по света чак до наши дни – много пъти се е потвърждавала. Всички религиозни мислители, философи, психолози, хора на изкуството, пък и на науката, са тръгвали от императивното изискване на живота: „Първо опознай самия себе си и тогава се заяви!“

От каква дълбочина произлиза този стремеж у човека? За вярващите хора това е стремежът на човека като боголико същество към Бога, приемайки Бога с цялото си същество, и сам да стане бог. Това са Божии думи, изречени на човека още в Давидовите псалми („Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния“, Пс. 81:6), а по-късно и чрез Христовите уста в Евангелията.

Не е необичайно, че и материалистично настроените хора (а сред тях учените и философите) изцяло приемат потребността на човека да опознае себе си. Нещо повече, считат тази потребност за биологично необходима в борбата за оцеляване, което е възможно чрез все по-точното опознаване на природните закони (науката прави това от векове). Впрочем човечеството много преди науката е осъзнало, че за разбирането на природата и рационалното използване на нейните блага е необходимо по-добро опознаване на себе си. Не само защото човек е и природно същество, но и защото развитието на мисловния процес (от конкретно към абстрактно мислене) е направило възможно и все повече прави възможно изнамирането на технически средства, които с малък разход на човешка енергия постигат големи резултати във взаимодействието с природата. В този случай не влизаме в иначе напълно оправдания диспут по повод на отчуждението на човека от природата, на потребителското и насилническо отношение към нея само чрез опознаването на себе си като материално, физическо същество, занемарявайки все повече и повече или изцяло отричайки потребността от Бога.

„Всички твои научни открития, казва владика Николай Велимирович, само бледо напомнят за несънуваните открития и познания в близост до Бога.“ Прекалено екстравертната западна цивилизация, очарована от досегашните научни изобретения, е уверена, че в бъдеще те ще бъдат още по-успешни, като самата тя е занемарила „несънуваните открития и познания“ на многоликото, но и преди всичко боголико човешко същество. Опознаването на самия себе си отдавна се е превърнало сред западните учени в основен стремеж все повече и повече да се опознава природата, за да може човек да я овладее в пълнота. Така изследват природата онези хора, за които тя, както и животът като цяло са плод на „случая“ и закона на еволюцията, и Никой не ги управлява. Следователно всички признават Законите на природата, но не и Законодателя.

Начало на мъдростта е страхът Господен, се казва в Притчи Соломонови. „Който не е започнал правилно, пита владика Николай, как ще може да завърши правилно?“ Отхвърлянето на двата единствено мъдри страха ‒ страхопочитанието пред Бога и биологичния страх, който го защитава от опасности, ‒ е довело до нарастване на два други страха ‒ психологичния и социалния. Днес човекът много по-малко се страхува от природата, отколкото някога, но все повече се страхува от другия човек и от самия себе си, от своите нагони и своето несъзнавано, от цялото Зло в себе си. Овладял една част от природата, в ущърб на самопознанието или поне на паралелното опознаване на себе си и природата, човекът е осъществил чудото на техническото съвършенство, без да следва вътрешните си нравствени закони, стигайки така до началото на възможния край – екологичната катастрофа на планетата.

Психолозите и психоаналитиците с право биха могли да ме упрекнат, че не отдавам необходимото внимание на откритията на дълбинната или динамичната психология, както и на бихейвио-ристката психология за законите на нашия несъзнателен живот, за човешкото поведение, за вредата от потискането, за ролята и значението на сънищата в човешкия живот, за нагоните и механизмите за защита от тях. Има и още много други, до които са достигнали, опознавайки човека, психоанализата, индивидуалната психология, комплексната психология, гещалт психологията и т.н. Всички досегашни открития на психологията, следвайки делфийския съвет: „Познай себе си!“, са ценни и необходими за човека. Защо тогава човек е останал същият престъпник, какъвто е бил преди почти хиляда години в историята на човечеството, водейки войни за изтребление на противника, или е станал още по-лош, отколкото е бил, тъй като, злоупотребявайки с техническите оръдия, се е усъвършенствал в злото, унищожавайки днес всички свои мними или реални противници още по-бързо и свирепо?

За какво са епохалните открития на барута, атома, присаждането на органи, откриването на индивидуалното, националното, колективното несъзнавано и т.н., когато не се употребяват за благото на Земята, природата и човека? И защо тези открития изобщо трябва да помагат на човека, който се е появил преди милион години „случайно“, като плод на ужасна, дълга еволюция, в която са се сменяли слепите усилия на природата да усъвършенства по пътя на „пробите и грешките“ поведението на мравките или пчелите, прелетните птици или човека като неразумна, но при всички случаи „полудяла маймуна“?

Сега да се върнем към свети Исаак Сирин. Светецът живее през VІІ век, не познава физиката, астрономията или психологията, най-вероятно не познава и делфийските мистерии, воден е само от своя личен опит, придобит от ранна младост, когато заедно със своя брат решил да постъпи в християнски манастир и където се отличил със своето подвижничество. Той е оставил след себе си ярко и бих казал, проверено от опита послание, почти невероятно и за съвременния психолог, и за добродетелния християнин: „Който се е удостоил да види самия себе си, стои по-високо от онзи, който се е удостоил да види ангели“.

Нима опознаването и след това познаването на себе си действително е толкова трудно? Защо човек се удивлява на думите на св. Исаак Сирин? Удивлението идва именно от непознаването на себе си!

Да перифразираме великия Негош. Както и да съдим за човека – от материалистична гледна точка като продукт на една дълга еволюция на първата жива клетка на Земята или от християнска – като сътворен „по Божи образ и подобие“ – няма по-велика тайна от човека. Всичко, което е човекът, и най-простото (клетката), е сложно, защото в нея скрито почива наследствената субстанция на най-далечните предци на човека (която много добре може да замени азиатската идея за прераждането), която при определени външни влияния може да стане явна (във връзка с това е интересна и привлекателна хипотезата на психолога Леополд Сонди за съществуването на семейно несъзнавано у всеки човек).

Ето защо човекът е непредвидимо същество. Колкото и да са убедени майката или бащата, че познават своите деца (а и децата, когато пораснат – своите родители), изненадите са не само възможни, но и чести. Съдиите, адвокатите, педагозите и психолозите, съдебните психиатри, пазачите на затвори и възпитателите, учителите и университетските преподаватели във всички учебни заведения по света най-добре знаят с какви изненади в поведението на техните клиенти и подопечни, пациенти и ученици, се сблъскват всеки ден. А какво да кажем за смущаващо противоречивите бесновати от руските романи, както и за героите от литературните творби на великите писатели! Дори ако такива образи в романите на Достоевски, като Ставрогин, Разколников, Иван Карамазов, стареца Зосима, или в сюрреалистичните романи на Франц Кафка, както и в безброй други и различни образи у Шекспир, Гьоте, Ман или Хесе не съществуваха в действителност, а само във въображението на писателите, то и това би било достатъчно, за да повярваме в реалното съществуване на всички герои и техните антиподи в реалния живот и в самите нас. Защото как бихме могли да се вдъхновяваме (четейки страстно великите романи на световната литература) и така искрено да се отъждествяваме с тях, ако всички ангели и дяволи, луциферовци и архангели, вярно представени от даровитите творци, не почиваха отдавна приспани в нас и след това отчасти или напълно пробудени.

Човек изненадва човека приятно и за съжаление по-често неприятно. Приятно, в случая, когато (ще вземем пример от Втората световна война) един немски войник отказал да стреля по заложници в Сърбия и тогава заедно с тях бил застрелян от своите сънародници; или когато католически свещеник в Хърватия спасил едно сръбско семейство от усташкия нож. Друг католически свещеник в Бачка спасява преди унгарския погром живота на един православен свещеник, при това излагайки се на смъртна опасност да бъде обявен за предател. Подобни примери не само по време на войните, но и в други случаи на гибел по света има много повече, отколкото допускаме. Например рождественското послание на епископа на Баня Лука Алфред Пихлер от 1963 г., в което той моли братята от православната вяра да простят престъпленията, извършени над тях в Хърватия по време на Втората световна война само „защото не са хървати и католици“. Защо за такива случаи се знае и говори толкова малко, когато именно такива макар и редки прояви на саможертва красноречиво говорят за съществуването, устойчивостта и победата на доброто над злото? Защо много по-често проявяваме злорадо любопитство, когато слушаме какви страшни злодеяния взаимно си причиняват хората едни на други (отдавна е известно, че най-четената хроника във вестниците е тази, която е посветена на убийствата, самоубийствата и катастрофите), а оставаме равнодушни, когато чуем, а и сами сме свидетели на благородните постъпки и саможертва на хората? Толкова ли самите ние сме затънали в злото, че всекидневните новини за нови злодейства само потвърждават всемогъществото на злото в света и в самите нас, при което по садомазохистичен начин се наслаждаваме на злото, по думите на Симон Вейл: „Съзнанието за греха поражда в нас чувството, че сме зли, а това винаги носи известна гордост“. Ако допуснем в нас да се утвърди съзнание за греха и злото като нещо обичайно или неизбежно, все по-малко ще можем да приемаме без съмнение вестите за доброто и за постъпките на добри хора.

Трогателно е да открием в Евангелията две места, които ни казват как и сам Богочовекът Иисус Христос веднъж се учудил на неверието на хората (в Своя роден град Назарет), а друг път се удивил на вярата на римския стотник в Капернаум. По-добре и полезно за нашата душа е да се учудваме на окаменялото неверие на някои хора (от учения до обикновения сръбски селянин), отколкото тяхното неверие да ни изглежда „нормално“ явление, защото така се подхранва собственото ни неверие или маловерие; а за облагородяването на нашето вкаменено сърце е спасително, когато се удивим на някоя дума, на вярата или мисълта на изпълнения с любов човек без значение къде е живял и към кой народ или вяра е принадлежал.

По каква причина бихме могли да се усъмним в думите на Исаак Сирин за трудния, доживотен подвиг на опознаването на себе си? У много хора това съмнение произлиза от тяхната непоколебима увереност, че познават себе си; подобен предразсъдък е резултат от всеобщата човешка гордост, а тя е естествен отговор на чувството за безкрайната човешка слабост. Парадоксът на човешкото същество и неговото съществуване в света е в това, че човекът е „бог в блато“, единственото естествено същество, което е свръхестествено надарено със самосъзнание, т.е. с разум, ум и свободна воля, и в същото време е най-беззащитното същество в природата (не само в детството) и освен това, е смъртно, със съзнание за трагичността на смъртта. В един и същи човек – в учения, който в батискаф докосва океанското дъно или стъпва на Луната, открива нова частица в ядрото на атома или неизвестна планета или галактика във вселената, в човека на изкуството, който написва блестящ роман или стихотворение, рисува Герника или композира симфония, в човека философ, който посредством умствени операции стига до априорните категории, до границите на „битието и времето“ – във всички нас, но и във всеки от нас често, много по-често, отколкото ни се иска да признаем, злокобно трепери „мислещата тръстика“. Тя ни напомня, че катастрофата на внезапната смърт, разболяването от някоя коварна болест или загубата на цялото имущество представлява реална заплаха, която като постоянен страх кълве в най-дълбоката същност на човека, измамния победител на природата, на смъртта, на своето тяло и своята душа. Как един човек да се защити от тази раздираща вътрешна слабост всред своя живот, признат и дори прославен от други хора, освен с гордостта на вечния Прометей, който със своята храброст, упоритост и търпение побеждава съдбата и необходимостта на съществуването, съдбата, която е по-силна и от самия Бог! Най-ефективният начин да се защити е да не опознае себе си! Пророчеството на Тирезий гласи: „Нарцис ще доживее до дълбока старост, при условие че не познае себе си“.

Като психолози и психотерапевти в края на ХХ век отново и отново се удивляваме на мъдростта на древните народи. За Нарцис се е знаело още от гръцките митове, за нарцисизма впрочем едва от началото на този (миналия – б. пр.) век, когато Зигмунд Фройд чрез множество примери от живота (особено от живота на малкото дете) подробно е описал първичния и вторичния нарцисизъм, всесилието и компенсаторното великолепие, всъщност своето собствено, на немощния и уплашен човек.

Всички хора повече или по-малко са параноични, което значи, че всички малко или много се съмняват ‒ в себе си, в другите хора, в Бога, и за да овладеят труднопоносимото, продължително състояние на съмнение, си изграждат представа за собственото величие и мощ. Когато тази, така да се каже, естествена или физиологична параноичност на всеки човек премине своите нормални граници, параноичността се превръща в параноидност, която представлява болестно душевно състояние на човека, понякога опасно и за параноидния човек, и за неговото обкръжение, тъй като тогава изисква лечение. А дали споменатата естествена или физиологична параноичност също изисква лечение, може би превантивно, за да не се превърне параноичността в параноидност? При всички случаи да, параноичността трябва да се лекува. Как? С опознаване на себе си! Но преди това човек трябва да придобие храброст – много по-дълбока, по-благородна и по-голяма от храбростта на войника или планинаря, покоряващ най-високите планински върхове, на учения, експериментиращ върху себе си – и да слезе в неизвестните дълбини на собственото си същество. Придобил подобна храброст, човекът, вечният търсач на смисъл, се впуска в божествената авантюра на Фауст, на Дон Кихот или Хамлет, три според мен архетипни образа на човека търсач, присъстващи в душевните дълбини. Ако сравним неопознатата дълбина на човешката душа с лабиринта (от гръцката митология) или с подземните коридори и пещери, не е възможно да се движим в Лабиринта без нишката на Ариадна или в пещерата без силната светлина на спелеолога. Всъщност какво е нишката на Ариадна или чудотворният факел със силен пламък? Това са християнската вяра, надежда и любов. Вярата в Христос, надеждата за нашето възкресение и любовта, тяхната сестра, третата дъщеря на премъдрата майка София, всички те ще ни съпътстват в нашия дълъг и труден път на самопознанието. Защо не е възможно да опознаем себе си без Христос и Христовата помощ? Защото всеки друг опит за опознаване на себе си, оголен, без маска, без персона, разобличавайки сянката в себе си, и следователно лишавайки се от всички проекции, отричания, превръщания в противоположното, идентификации с агресора и много други защитни механизми, решително забелязани и описани от Фройд и неговите последователи, – води до непоносимото познание, което трябва да бъде преживяно, а не абстрактно мислено, за абсолютната нищожност на човека.

Храбростта на някои гениални атеисти, каквито са били Ницше, Фройд, Маркс, Сартър, Хайдегер, Бекет, да оголят човека докрай, свеждайки го до безсмислена природна нула, с каквато смъртна нула завършва живота си всеки човек и с каквото небитие ще завършат живота си един далечен ден в бъдещето и нашата Земя, и нейното Слънце и може би и цялата вселена – удивлява и ужасява. Все пак да не забравяме, че и тези гениални хора не са издържали до края на живота си да останат нихилисти и абсолютни атеисти. Визията на Ницше е бил свръхчовекът, визията на Маркс – пролетарската, месианска класа, която ще доведе света до безкласово общество; Фройд конвулсивно e вярвал в човешкия разум, който може би ще го спаси от самоунищожението; Сартър е проповядвал абсолютната човешка свобода и нейното смислено ангажиране в хуманистична акция, а Хайдегер преди смъртта си е изрекъл следното: „Философията няма да може да извърши никакво преобразяване на сегашния свят. И не само философията, но и никоя друга мисъл, ако тя е само човешка. Само Бог може да ни спаси, а на нас остава само с поетично мислене да се подготвим за явяването на Бога. Или ако все пак се провалим, поне в тази пропаст да осъзнаваме, че пропадаме, защото Бог не е с нас и отсъства“.

Но да оставим тези шепа гениални хора и тяхната трагична борба за смисъл. Повечето хора или изобщо не се решават да слязат в мрачното подземие на своето съзнание, в което ги чака, както в приказките, на всяка крачка по едно озъбено лице от собственото минало: семейно, национално или колективно, – сега вече много по-добре знаем защо повечето хора не се решават на такава стъпка, а доживотно остават на степента на нарцистичната самооценка и съответно на непознаването на себе си – или тръгват по опасния път на самопознанието с Божието всеоръжие, с вярата и надеждата, че този дълъг и мъчителен път за християнина ще завърши с неговото възкресение още тук, на земята. Как? С преосмислянето и преживяването на радостта от носенето на своя кръст и на Христовото леко бреме, а после, след смъртта, с продължаването на безкрайното усъвършенстване, чак до „пълната възраст на Христовото съвършенство“. Може би сега сме се приближили до тайнствените думи на св. Исаак Сирин: „Който се е удостоил да види самия себе си“ – а в действителност се е удостоил само онзи, който с вяра и в свобода е избрал Бога за пътеводител, – „стои по-високо от онзи, който се е удостоил да види ангели“.

 Бележки

1. Взето от Жития на Светиите на отец Юстин Попович.

 Превод: Татяна Филева

Из книгата на Владета Йеротич „Завръщане към отците“, ИК „Омофор“ 2013 

www.pravoslavie.bg