Градът: Мехмед Боюкли – „Млогото аскер и Брезница“

Този текст е моя обобщена версия за участието на хора от Брезница в Първата световна война. Аз нямам претенция за изчерпателност, бих се радвал ако ти, драги читателю, има с какво да ме допълниш и поправиш. Това са мой спомени от разкази и предания на участници и техни наследници в тази война.

През Балканската война, след като Брезница е била опожарена, хората са били избягали към Гърция, към Кавала, е цел да избягат към Турция. После са се върнали обратно в Брезница. Настъпили са големи промени. Основно политически и икономически промени. Селото е било запалено, житото изгоряло. Имало е хора, които са били обвързани с османската администрация, с военните, имало е войници в османския аскер и, разбира се, те са останали в Турция. Някои са успели да отидат там със семействата си, други – без семействата. И така, при тази обстановка и непосилна борба за оцеляване дошла Първата световна война. И тогава е имало офицери от турската армия помаци, които са агитирали помаците в Родопите и Пиринско да постъпят като доброволци в османската армия.

Тогава, по спомените, които и разказвам, се говори, че дошъл някакъв човек от нашите три села Брезница, Корница и Лъжница, той бил всъщност от Лъжница, явно той заемал някакъв офицерски чин в османската армия. Казвал се е Идриз Чауш. Тази история ми е разказана от един човек от Брезница, който почина преди една година – Ибрахим Кадиев. Та той ми разказа, че Идриз Чауш дошъл в тези три села и казал, че България и Турция са в съюз и има голяма война, която, за да се спечели от България и Турция, трябвало да идат доброволци войници в аскера. Тази война се казва – “Млогото аскер”, така е останала в паметта на хората от Брезница, с които съм говорил, възрастните хора. Предполагаемата причина да се казва така е бил фактът, че когато са пристигнали в Истанбул, всички войници, в това число и резервисти, са били събрани на едно много голямо място, което е било пълно с аскер. И така Идриз Чауш успял да събере около 150 човека доброволци. Старите хора им казват шеити. Питали са ги обаче къде искат да отидат. И една част са отишли на запад, други – на изток. Но тези 150 човека са отишли на изток явно, защото, след като свършила Първата световна война, от тях са се върнали само 30 човека, от който са останали предания в селото ми.

Другите са останали по фронта, мъртви предполагам. Или не са могли да се върнат. Говорил съм с хората къде е станало това нещо, как се е случило. Повечето казват – Араплъка, че е било някъде към Йемен, и споменават думата Шам. Така са наричали днешна Сирия и Йордания, споменават се и Саудитска Арабия и Египет, включително. Но споменават и Халеп. Може би там е била голямата битка по време на Първата световна война, около Халеп и Дамаск. Знаели са, че воюват срещу много мощен противник и те са казвали на диалект „ингилизите са много воювач народ”, което значи англичаните са войнствен народ. И всъщност те са били техния противник. И в областта Шам, в Шамското поле, което е възпято в една песен от Брезница, която старите жени в момента в Брезница все още я помнят и я пеят, за Шамското поле, където е станала битката, там са ги пленили. И тези, които са ги пленили, са били предвождани от френски и английски офицери, явно. И е имало и лекари сред тях и като са ги хванали като пленници, са ги разделили, които са били болни от едната страна, които са били здрави – от другата. И болните не са ги лекували, а са ги хвърляли, явно те са боледували от някаква заразна болест, може би тиф или нещо друго, не знам, и са ги хвърляли полуживи в някаква варница. Там е имало някакво находище, където е била добивана вар, където е печена вар.

Хвърляли са ги наравно с мъртвите. Имало е и мъртви, имало е живи хора от Брезница, които също са ги хвърляли там. Някои обаче успели да избягат от варницата и един от тия хора, които са върнали в Брезница, който се казваше аго Реджеп Нуриев, аз го помня много смътно, но неговите близки разказваха, че пръстите на краката му са били окапали от варта. И на ръцете имал няколко пръста, които били изгаряли от тая вар, в която е бил хвърлен. Другият човек, който е бил там и който разказва историите, аз го помня, това е Шабан Грошаров или известен като Арапа. Неговото прозвище Арапа е причина днес наследниците му, целият род да се казва – Арапови. Това му е прякор от тази война там, защото голяма част от войниците, които са били съюзници на Англия и Франция, са били араби, и те, като са били пленници, саги използвали да им копаят окопи. И даже арабите са стъпвали върху тях, защото през нощта температурите са падали много ниско – през деня е било много жега, а през нощта ставало много студено, имало е даже минусови температури – и арабите са били боси и са карали нашите войници от Брезница, Корница и Лъжница да лягат отдолу в окопа и те да стъпват върху тях, за да могат да им се топлят краката.

Това в Брезница съм слушал да го разказват стари хора. Арабите всъщност са били жестоки към брезничани, макар че и едните, и другите са били мюсюлмани. Но те са били от различната страна на войната. И имало е един Иброшов, един човек от Иброшовия род, не си спомням дали беше Юсуф или Хюсеин, който имал златен пръстен на един пръст, и арабите са го видели и са искали да му вземат пръстена, обаче пръстена не е могъл да излезе. И те са искали да му отрежат пръста с нож. И когато са го хванали и са му опрели ножа да му режат пръста, тогава аго Шабан Грошаров – Арапа от някъде хванал една пушка или може би нож и убил тези двама араби, които били хванали този Иброшов. Аз му имам снимката на този човек. И той убива тези двамата араби и ги зарива някъде и по този начин спасява друг човек от Брезница. И от тогава му излязъл този прякор „Арапа“ и днес цялата фамилия Грошарови носи тази история в себе си и им казват Арапови.

След като англичаните пленяват всички участници в тази война от Брезница, Корница и Лъжница, качват ги на кораб в някакво пристанище, може би Акаба или там някъде по Червено море или Кувейт, и са ги откарали в Бурма, така казват старите хора в Брезница. Това е Бирма, Индия. И там са били пленници пет или седем години, не знам точно. И като са ги закарали там, по техните спомени, са ги настанили в някаква сграда. И явно английските офицери са се държали с тях цивилизовано и са им дали да спят на легла с бели чаршафи. И те са били там уплашени, нямали са надежда, че ще могат да се върнат в Брезница. Мислили са, че ще ги убият, но пак са са надявали, че могат да ги разменят с други пленници е Турция. И както са си седели там в стаите, сред тях имало един циганин от Корница, той бил единствения циганин сред тях. В Корница и до днес има цигани, както и в Брезница, повечето са християни. Този циганин бил с тях, явно и той е бил доброволец. И те виждали, че отвън има войници, обаче тези войници били индийци и не са им знаели езика, за сюрприз на всички циганинът казал: „Аз чух някои думи, които ги разбирам. Това е цигански”.

Ибрахим Кадиев ми разказа тази история. Той беше жив допреди година, рахметлията. Той знаеше много такива стари истории от Първата световна война. Но има и още други такива истории, които са свързани с тази война и участието на брезничани в нея.

(Продължава в следващия брой!)