Славчо Симеонов публикува първо в Топ ПРЕСА своята новела : Гласове от Малешево

ПРОЛОГ

            Снежно декемврийско утро. Ловната дружина крачи към набелязаните пусии и се вслушва в шепота на смълчаната Малешева планина със замислени, като замечтани кукли снежни върхове. От гърлото на Цапаревската река се долавя плахото движение на акачите, които водят кучетата на изходни позиции. Тишина. И тази зловеща тишина, смутена от жалните писъци на лудите в приюта на „Студената вода”, иде не само от необходимостта да не ни усети преследвания дивеч, но и от обезлюдените села, махали, колиби и кошари. Ярък свидетел за това са порутените къщи, в които отдавна не е стъпил човешки крак и запуснатите училища, църкви, мандри, биваци и кошари, дори в такива големи села като Цапарево, Добри лъки, Раздол, Гореме. Там църковните камбани, училищният звънец и „Върви, народе възродени” са заглъхнали отдавна.

            Преметнал пушката през рамо, пресичам мегдана на едно от изброените села. Няма жива душа, на която да кажа „Добро утро”…

            Погледът ми се пълни със сълзи и се отправя към най-голямата, извисила снага на лично място в селото сграда – училището. Някакъв непреодолим магнетизъм ме тегли към нея, но горчиво съм изненадан и потресен. Дворът е обрасъл с бурени. Входната врата и вратите на всички класни стаи зеят като устата на убита птица… Стъклата на прозорците изпочупени. Спомен от чинове и черни дъски… Навсякъде разхвърлени нагледни пособия, някои от които въобще неизползвани… Всичко потънало в смет и тор от единствените обитатели: животни и птици.

            Свалям от раменете си оръжието и уморен се отпускам на един от чиновете. Мисълта ми отлита десетилетия назад във времето, което всички сме склонни да виним със срамно безмълвие…

                                                           БЕЗМЪЛВИЕТО

            1950 година. Влакът ме отвежда до гара Огражден. Слизам с оскъдния учителски багаж, състоящ се от брезентова чанта с книги, пришита от милата ми майчица бала със завивки за нощуване, и някакъв друг багаж. Рея поглед в заоблените върхове на Малешева планина, в подножието на която лениво се влачи р. Струма. Времето е мрачно, мъгливо. Ръми есенен дъжд.

            – Добро утро – прозвучава до мен бодър, миловиден глас на човек със среден ръст и средна възраст. В ръцете си държи поводите на две мулета, а очите му светят с готовност да извърши всичко, което му поръчам.

            – Вие сте даскала за село Добри лъки, за нашето село, нали не съм сгрешил. Аз съм прислужника на училището, та съм дошел с поръка на бай Методи – Гяволо, така му викаме там, кмета на селото, де. Рече ми: „виж, да го намериш – млад човек e, щe ни бъде директор на училището – съобщиха от града”. И аз, я ме тъдява, чакам те. Кажи-речи цяла нощ съм пътувал…

            – Добро утро ,бай….

            – Иван, Иван ми е името – помогна ми той и подаде десницата си, а на лицето му се появи широка добродушна усмивка.

            – Ами да товарим багажа и да вървим, че път ни чака, повече от 25 километра, а и времето какво е… ще ни вали цял ден…

            Бай Иван превърза багажа ми на едното от мулетата, качи се на него, а на мен подаде повода на другото. Преминахме по дървения мост на Струма и село Микрево, разстлано на десния бряг на реката и поехме по каменистия коларски път на гърба на Малешева, в посока на българо-югославската граница. Завоите следваха един след друг, но недалеч в мъглата се очертаваха покриви на малки селца от които, макар и в този ранен неделен ден, се усещаше пулса на пълнокръвен живот. По поляните вече пъплеха скупчени и разпръснати стада, като мъниста на огърлица върху нискостеблената растителност.

            – Та ще даскалуваш в наше село – поде бай Иван, като се поклащаше върху самара на мулето и цъкаше с огнивото да запали цигара. Та той през целия път с това се занимаваше и я успя, я не, да запали два-три пъти цигара, а аз с бензиновата запалка изпуших цяла кутия. – Много далеко са те пратили. Ние сме до сам границата – продължи загрижено моят посрещач. Но ще видиш как живеят хората в нашия край и ще ти хареса. Добро е нашето село. И хората са ни добри, похвали се искрено той. – Тази земя е Господна, продължи възхитено моя водач. – Чудати неща са ставали в нея – от времето на Шекир Бего, през юнаците на дядо Ильо войвода и гиздавите моми и невести, та до наши дни. Гледаш ли я тази местност – в десно от нас – протегна ръка той – Народът от край време я нарича „Дигнен камен”. Там има и голяма скала. Та разправят, че този камък го е изнесла една мома от р. Струма, та чак до тук, за да спечели облог и вземе най-хубавото момче от с. Цапарево. Такива са били момите едно време – здрави, силни и с голем мерак към хубавото. Изнесла го тя камъка, но от устата ù протекла кръв и починала за любов и от любов… Така се разказва по този край.

            Словоохотлив, общителен човек, бай Иван не ме остави на мира през целия път. Мъглата се стелеше по склоновете на оголените хребети и видимостта все повече намаляваше, но той ръкомахаше и разказваше за различните местности и села, покрай които преминавахме.

            – Хей това, влево на барчинката, видиш ли го ? Това е село Палат. Тук са били некога палатите на цар Самуил, над него е село Велюшец. Там пък е царувал Велю войвода, страшилище за турците и закрилник на българското. А направо и по-далеко е Игралище. Там са най-голямите игроорци в Малешевско. Слушаш ли, още рано-рано са ударили тъпаните и зурните им пищят. Най-богати тук в този край са палатлии. Имат мина. Копаят някакви лъскави камъни и получават много пари, но пречело на здравето им. Казват, че много мъже от селото са измрели. Дробовете им се вкаменясвали.

            Бай Иван продължаваше да се занимава със своето огниво и се вслушваше в сватбарската музика, която пронизваше сгъстяващата се мъгла, достигаше до слуха ни и ни ободряваше.