Благоевградчанинът Георги Цурев – момчето, което избра плуването пред футбола

Състезателят на варнен­ския плувен спортен клуб „Астери“ Георги Цурев е ро­ден в Благоевград. Открит е за футбола от местната легенда Ивайло Андонов, който е част от златната се­лекция на Димитър Пенев за СП САЩ’ 94. Въпреки това Георги предпочита плуването. Заминава за Германия, заедно с майка си и брат си, в търсене на по-добри възможности за реализация в спорта. Но се връща… И избира не род­ния Благоевград, а Варна. Защото спортен клуб „Ас­тери“ го среща с треньора Динко Юкич, на когото Ге­орги се доверява изцяло, а така е и до днес…

– Георги, през тази годи­на спечели 79-ото издание на плувния маратон „Галата – Варна“, който е емблема­тично състезание не само за региона, а и за цялата страна, тъй като е най-старата плув­на надпревара у нас. Какво беше чувството?

– Състезавах се за първа година, за мен беше нещо ново, още повече че плувам предимно в басейн. Смятах, че имам шанс да спечеля, въпреки че нямах опит, тъй като на­шите тре­нировки са насо­чени към издръж­ливост­та, и бях сигурен, че нивото ми е дос­татъчно добро, за да мога да се сравнявам с другите, кои­то имат повече опит в мара­тоните. Придържах се към тактиката да си пазя повече силите за накрая и да не се отделям от основната гру­па, а в последните метри да спринтирам. Така и стана… Това лято плувах на три ма­ратона, харесва ми, по-раз­лично е, отколкото в басейна. В морето може да се случи всичко и това е най-инте­ресното, но въпреки това аз предпочитам да плувам в ба­сейна.

– Смяташ ли догодина да се включиш в юбилейното издание на маратона „Галата – Варна“, след като вече го спечели…

– Да, разбира се. Стига да съм жив и здрав. Състезание­то много ми хареса, интерес­но е за мен. Стига да съм във Варна, винаги бих участвал с удоволствие.

– Освен варненския спече­ли и бургаския маратон тази година…

– Да, а също така спечелих и маратона в Бяла, който беше преди „Галата – Варна“. Това беше първата ми победа на подобен тип състезание в от­крити води и се оказа своеоб­разна загрявка за мен преди „Галата – Варна“. В Бургас ма­ратонът също беше доста ос­порван, там по­делихме първото място с още едно момче.

– След успеха на „Галата – Варна“ заедно с твоята съотбор­ничка Василики Кадоглу плувахте и на маратона в побратиме­ния на Варна град Дордрехт. Разкажи повече за това участие, което имаше и бла­готворителен характер?

– Беше много хубаво, много добре ни посрещнаха. Чакаха ни още на летището, за да ни откарат в Дордрехт, срещнах­ме се с кмета на града, както и с олимпийския шампион на 10 км в Пекин, холандеца Мартен ван дер Вейден.

През втория ден ни пока­заха най-важните забеле­жителности на Дордрехт. Цялостната организация на маратона беше много добра. Плувахме в каналите на гра­да и беше много интересно. За първи път плувам в по­добни условия. Дистанцията не беше много дълга, но като цяло не ни беше лесно, тъй като трябваше да плуваме срещу течението.

– Какви забележителности видяхте в Дордрехт, какво ви впечатли?

– На първо място ме впе­чатли поведението на хората, въпреки че сме чужденци, те ни приветстваха много топло, приеха ни като част от тях. Посетихме местната църква, трябваше да изкачим около 600-700 стъпала, за да стиг­нем на върха, откъдето се разкри невероятна гледка към три реки, които се вли­ват една в друга. Опитахме различни местни специали­тети. Много от хората, които срещнахме там, казаха, че често идват във Варна и мно­го им харесва. В Дордрехт во­дят по-спокоен живот, дори вечер оставят прозорците от­ворени, вижда се от улицата как живеят вътре в домовете си, но те нямат притеснения от това.

– Освен Дордрехт кои са другите интересни места по света, на които те отведе плуването, и какво ти хареса там?

– Аз живях в Германия от 2013 до 2016 г., там съм обиколил доста градове за състезания. Миналата годи­на ходих във Финландия на Европейско първенство за юноши, Хелзинки много ми хареса, запознах се с много хора, дадох си сметка каква е конкуренцията в моята въз­раст. Преди това съм ходил на състезания в Сърбия, Ма­кедония, Гърция, Испания, в Хърватия също, понеже тре­ньорът ми е от там.

– А кога започна с плуване­то?

– Аз съм от Благоевград, за­почнах да тренирам плуване през 2008-2009 г., бил съм 7-8-годишен. Да си призная, в началото не исках изобщо, но повечето ми приятели се бяха записали и аз си казах – защо да не отида и аз да видя как е. Започнах, бях много активен, не ме свърташе на едно място, но по някакъв на­чин успях да се успокоя във водата, имах време да раз­мисля над доста неща. По съ­щото време тренирах футбол, което беше най-важно за мен тогава, ходех също на актьор­ско майсторство, на рисуване, на бас­кетбол… На пър­вото си състезание по плува­не четири пъти се наредих на второ място и понеже мразя да губя, това ме мотивира да продължа. Казах си, че ще тренирам много сериозно до след­ващото състеза­ние, ако трябва ще спра с футбола, въпреки че имах покана от ели­тен клуб от Бла­гоевград по онова време. Преце­них, че плува­нето е за мен, защото е индиви­дуален спорт, при колективния, ако отборът загуби, отговорност­та е обща, а ако загубя в ба­сейна, знам, че сам съм си ви­новен. През 2013 г. получих покана от германски клуб да тренирам там и решихме да отидем с майка ми и брат ми. Бях постигнал много силно време за моята възраст тога­ва, което явно ги е впечатли­ло, и понеже майка ми е била студентка в Германия, има и доста близки оттогава, реши­хме да се преместим. В на­чалото ми беше тежко, тряб­ваше да науча немски, но с времето свикнах. Няколко години по-късно обаче имах проблеми с раменете, почти една година бях спрял да тре­нирам плуване, бях загубил мотивация. През лятото на 2016-а дойдох до Варна, за да се видя с Василики Кадоглу, защото сме близки приятели, и така се запознах с треньора Динко Юкич. Благодарение на него не спрях да тренирам плуване и така до ден дне­шен. Той ме мо­тивира, заради него ре­ших да се преместя във Ва­рна. Ус­пехите, които е постиг­нал, са значими – има четвърто място на олимпий­ски игри, евро­пейски и световен шампион е и ми­сля, че той е най-добрият тре­ньор в България. Научи ме на неща, които никой друг не ми беше показал преди това. Видях доста голяма разлика в плуването си след това, по­добрих си времената още на следващото състезание, на което се явих. Най-трудно ми беше да убедя майка ми, че трябва да се върна в Бълга­рия. Тогава бях на 15 години и за нея не беше лесно да ме пусне да живея сам във Ва­рна, а те с брат ми да останат в Германия. Когато видя, че това да съм в България ме прави щастлив, се съгласи.

– Какви качества разви у теб плуването?

– Кара ме да бъда по-споко­ен, да размислям повече над нещата. Когато започнах да тренирам, бях много палав, никой не можеше да се спра­ви с мен, но първата ми тре­ньорка Валентина Атанасова в „Пирин“ успя да ме научи на дисциплина. Тогава се про­мених и пораснах.

– Кое е най-важното, което научи от треньорите си през годините?

– Взаимоотношенията с тях ме научиха на респект и ува­жение. От всеки треньор съм „взел“ различни неща. На­стоящият ми треньор Динко се опитва да ми покаже как трябва да живея правилно, да бъда по-позитивен, да не обръщам внимание на не­гативните неща. Аз живях с него две години, след като се преместих във Варна. След като се завърнах от Германия, си позволявах да ям различни неща, които са вредни. В началото ми беше трудно да се справя с това, но благодарение на неговата настоятелност постепенно свикнах. Сега вече съм са­мостоятелен, но ако не бях живял с треньора ми в нача­лото, може би всичко щеше да е много различно за мен.

– Смяташ ли, че щеше да бъдеш човекът, който си в момента, без плуването?

– Не мисля… В момента не мога да си представя живота си без плуването, не знам как ще ми протича ежедневието, ако не са тренировките и със­тезанията. Когато се запиша в университет, вече ще се оп­итам да се фокусирам върху следването, защото все пак спортът е до време, а искам да постигна нещо в живота си и след това.

– Лесно ли се научи да плу­ваш, изпитваше ли страх в началото?

– Не, изобщо. Баща ми ми беше показал как да се за­държам над водата, но не мога да кажа, че съм можел да плувам, преди да започ­на да тренирам. Още първия път, когато отидох на ба­сейна, видяха, че не съм за малкия и решиха да ме пре­местят на големия, тъй като не изпитвах никакъв страх от водата. Беше ми забавно, често излизах и скачах във водата, много ми се караха за това, често ме наказваха, защото не мислех за послед­ствията от постъпките си, но постепенно се научих на дис­циплина. За момента плува­нето е моят начин на живот и това ме прави щастлив.

– С какво смяташ, че пре­възхождаш конкурентите си?

– Не бих казал, че ги превъз­хождам. Смятам, че това, кое­то ме държи е умението да бъда позитивен, дори когато не показвам толкова добри резултати. Знам, че трябва да имам доверие в плановете, които треньорът ми прави. Това според мен е най-ва­жното. Ако не се довериш на треньора си, тогава не мисля, че може да се върви напред. Психиката също е много ва­жна за успеха.

– Как успяваш да се концен­трираш на старта, мислиш ли за това как твоите конку­ренти ще се представят или се фокусираш върху твоето плуване?

– Зависи какво е състеза­нието. Ако е по-маловажно, тогава съм доста по-спокоен. Всеки път обаче се фокуси­рам върху това, което тре­ньорът ми каже и целта ми е да победя. Винаги скачам с настройката да победя, а как­вото е писано се случва.

– В кой от стиловете се чувстваш най-уверен?

– 200 мера гръб и 100 метра свободен стил. Като по-ма­лък плувах доста повече дис­циплини, но в последствие реших да се фокусирам върху тези, които са ми най-силни.

– Подобрил си доста рекор­ди в различните възрасти. Какво е чувството да си най-добрият?

– От 10- до 12-годишна въз­раст имах доста подобрени рекорди, сигурно над 40, и на всяко състезание скачах за рекорд. От днешната ми глед­на точка оба­че не мисля, че са нещо специално, особено ако ги сравня с най-добрите резултати в света. Затова рекордите не ме вълнуват, гледам да плу­вам на ниво, а каквото има да стане, ще стане. Вземам пример от треньора си, кой­то ме учи, че ако искам да се сравнявам с най-добрите на световно ниво, е важно да не мисля изобщо за постижени­ята у нас.

– Кои са идолите ти в плу­ването?

– Разбира се, както всеки, който обича този спорт, и аз се впечатлявам от резултати­те на Майкъл Фелпс. Още от малък му се възхищавам.

– А от футбол продължаваш ли да се интересуваш?

– О, да, аз съм голям фен на футбола. Подкрепям моя отбор „Левски“, дори пъпът ми е хвърлен на „Герена“ по инициатива на баща ми. От чуждестранните клубове съм фен на „Барселона“. Напосле­дък нямам толкова време да играя футбол, често трени­рам двуразово на басейна, а и е опасно да не се контузя, но за щастие гледам често мачове на моите два любими отбора.

– Не съжаляваш ли поняко­га, че не си поел по този път, тъй като футболът е доста по-популярен спорт?

– Няма да крия, че съм се замислял за това. Като дете тренирах при Иво Андонов, който е участник на светов­ното първенство в САЩ през 1994 г. Той ме забелязал в едно учили­ще как играя, след това се свързал с баща ми, за да ме покани да отида на една от тре­нировките му. По-къс­но поех към плуването, въпреки че в този спорт няма толкова раз­витие, колкото във футбола. Не беше изключено да стана добър футболист, но не съжа­лявам, защото плуването ме свърза с много приятели.

– Каза, че от баща ти идва любовта ти към „Левски“. Той подкрепи ли решението ти да предпочетеш плуване­то пред футбола?

– Да, разбира се… В начало­то съжаляваше, няма как да е различно. Но когато започнах да постигам успехи, се радва за мен. Най-голяма подкрепа ми дава майка ми, тя никога не е преставала да бъде до мен. Баба ми и дядо ми също. Близките хора около мен са това, което ме държи.

– Смяташ ли, че ще успееш да намериш реализация в плуването?

– В бъдеще обмислям да за­мина за Америка, имам около година, за да взема решение. Мога и да почакам още една, докато постигна по-добри ре­зултати, за да отида в по-до­бър университет. Надявам се и някой от моите съотбор­ници да дойде с мен. Когато свикна на едно място, ми е доста трудно да се разделя с хората, но знам, че ако искам да постигна нещо в живота, понякога трябва да се лиша­вам от това, което обичам.

– В каква сфера ще продъл­жиш образованието си?

 

– Все още не съм решил. Първо мислех за актьорско майсторство, но в момента съм се спрял на психология­та, смятам, че би ми помогна­ла много в живота, след като завърша.

– Как успяваш в момента да съчетаваш учението и спор­та?

– Аз съм 12 клас в Спортно­то училище „Георги Бенков­ски“. Ако не беше подкрепата на учителите там, не смятам, че бих се справил. Както ви казах, понякога тренирам двуразово на басейна, а като прибавим и сухата трениров­ка, се събират по три на ден. Справям се, защото съм на индивидуален учебен план. Не забравям, че трябва да за­върша успешно образование­то си, но основната цел пред мен сега са Олимпийските игри през 2020 г. Все още не съм се отказал и смятам, че ако остана позитивен, имам реални шансове да спечеля квота за участие. Концентри­рал съм се върху 200 метра гръб, защото това ми е ко­ронната дисциплина. Имам секунди, които трябва да сваля, и не е лесно. През юни следващата година мисля, че ще е последното състезание, на което може да се спечели квота за Олимпиадата.

– Кои са най-незабравимите емоции, които ти донесе плу­ването досега, най-ценните успехи, които си постигнал?

– Доста са… Може би първи­ят ми рекорд на 50 метра гръб за възраст златна рибка при децата, тъй като този резул­тат не беше подобряван пове­че от 30 години. Незабравима ще остане емоцията, когато покрих норматив за европей­ското първенство за юноши миналата година на Балка­ниадата в Хелзинки, където станах вицешампион. Много се зарадвах и след това, ко­гато слязох под две минути на 200 метра гръб, миналата година декември месец стана това. Всеки един старт носи емоция…

– Трудните моменти…

– Когато отидох в Германия, в началото се справях доста добре, постигах първи време­на. След това обаче дойдоха моменти, в които не постигах нищо, резултатите ми бяха доста по-слаби. Тогава за­почнах да се колебая дали да продължа с плуването, или да се откажа. Все пак успях да се задържа, майка ми ми помог­на много, продължава да ме подкрепя до ден днешен, за което й благодаря. По същото време дойдоха и проблемите с рамената, ходех всеки ден на физиотерапия, дори ми казаха, че има вероятност да не продължа с плуването, то­гава ми мина през ума, защо пък да не се върна към фут­бола, не ме свърташе на едно място, трябваше да правя нещо. Започнах да тренирам в местния отбор и видяха, че имам талант, искаха да продължа, но аз им казах, че всъщност дойдох в Германия заради плуването и няма как да се откажа толкова лесно. След това дойдох във Варна и всичко постепенно се наре­ди. За втори път предпочетох плуването пред футбола.

– За какво мечтаеш оттук нататък?

– Мечтая да отида на Олим­пийските игри, да спечеля златен медал. Да участвам на световни и европейски пър­венства. Аз съм си такъв, не се отказвам, дори в момен­тите, в които се усещам слаб, мотивацията, която нося в себе си, ме държи. Борбеност­та ми е заложена, наследил съм я от майка ми и от дядо ми, те и двамата са ме учили да не се предавам.

Вестник “ Топ Преса „

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене