Няма лъжа, няма измама – От Белмекен до Краище и обратно

Ех, кога бяха тия шестде­сетте, седемдесетте годи­ни на миналия двадесети век! Кога изминаха толко­ва много години от когато строихме и изграждахме язовири и каскади! Било ли е, или не е било, може да се запита всеки един от нас, защото годините минават, а спомените ос­тават.

Днешните млади, когато се разкарват там по турис­тическите маршрути нека да знаят, че земя­та под тях, а и не само там, цялата е продуп­чена от славните през онова време миньори, като водата от всич­ки рекички и дерета е хваната и по различни деривации, каскади и тунели е заставена да пълни язовирите и задвижва електроцен­трали. На инженери и ръководители това им беше работа, но това е друга тема. Дълбок поклон на всички стро­ители на язовири и каскади, на първо мяс­то Баташки водносилов път, язовир Доспат, Белмекен, Медет и т.н. безкрай.

Завърших минно геолож­ки техникум, но вместо да започна работа по професи­ята си – добив и разработка на цветни метали със спе­циалност минна механиза­ция, аз предпочетох пред мините шофьорството и ме залюля шофьорската люл­ка по различни обекти обя­вени за национални, та чак и по чужбина, по света и у нас както се казва. Работех и карах най-различни ками­они: – шкоди, кразове, мазо­ве, белази, перлини, татри и още всякакви други марки. Запознавах се с най-различ­ни хора и трупах житейски опит. Наред с това прочетох и продължавам да чета ху­бави книги и романи, като „Жерминал“ от Емил Зола, който роман бях прочел още в техникума.

През годините 1969 и 1970, когато строихме и изграж­дахме язовирните стени на язовир Белмекен работех със самосвал „Перлина“ с десен волан, а после с чисто нова „Татра“ и често ми се налагаше да върша разни услуги на тоя и оня. По всички обекти има­ше столови кухни, ма­газинчета и кръчми, в които се събирахме след работ­но време на по чашка сливова, други на гроздова или бира и си разказвахме на кой какво му се е случило през деня. По изграждането и строителството на язовири и каскади по обектите има­ше струпана толкова много техника, а инертните мате­риали, като камъни, чакъл, пясък и глина за язовирните стени се извозваха със са­мосвали и се износиха тол­кова много гуми, че ако се натрупат на камара сигурно ще прехвърлят по височина връх Тодорка, че даже и Му­сала така, че имаше за как­во да си говорим с колегите. Например кой къде е бил и кой колко курса е направил. Коментирахме новата бен­зинова колонка, защото до тогава зареждахме резер­воарите с нафта от варели с разграфени лейки.

Една надвечер пак в кръч­мата на Белмекен, унесени в разговор с колегите най-нео­чаквано масата ни се отрупа с непоръчани от нас питиета и мезета от диворастящи гъби, а до мене се появи Му­сата от с. Краище. Един от многото чешити, които рабо­теха някъде по язовирната стена, беше накосил трева от ливадите и поляните, кои­то сега са под водата в чаш­ката на язовира. След като изсъхне тази трева става на сено за храна на овцете и кравата през зимата, но за да стигне до плевнята в Краище това сено трябваше да се превози. Като казах, че са чешити, но от разстоя­нието във времето, натрупал житейски опит сега го заявя­вам, като пример и истина, че наред с изграждането на язовири и каскади ние строителите си имахме и би­товите потребности. На Му­сата му се налагаше да по­дсигури всичко необходимо за семейството си и да има храна и за добитъка, така че той ме намери в кръчмата на Белмекен, като без вся­какви заобикалки ни поже­ла „Наздраве“ и директно ме помоли да му извърша услуга. (Аз бях на лимо­нада и може би затова Мусата се насочи към мен). Започна така:

– Але ке ми закараш сеното до Краище?

– Къде е това Краище бе Муса? – попитах аз.

– Яз ке ти кажувам – от тук на натам, покрай високо планинската спортна база, през Да­утица, после в ляво по­край хижа Грънчар, под връх Мусала и от там на надолу през Трещеник, Якоруда и сме в Краи­ще.

– А – а, не става Муса, много е далече и ще ти излезе скъпо, иди питай в счетоводството. Първона­чално за него беше важно да ме навие, да се съглася и да не спя цяла нощ, а в сче­товодството – лесна работа там си имат разценки и це­норазпис, от където ще му издадат фактура след като аз си отчета товарителница­та, която е неизменна част от пътния лист.

– Ами на Алиш как си го за­карал? – атакува ме Мусата.

– Добре, добре на теб не може да ти се откаже, защо­то си кръстен на връх „Му­сала“, но фколко ке дадеш – питам го аз, включвайки се в словореда на неговия диа­лект.

– Ке дам дваасе лева.

– A-a-a не – Алишката даде повече. Започнах нарочно такъв пазарлък, та дано да се откаже без да знам за кой Алиш става въпрос.

– На Алиш щом си го за­карал и мойто сено ке го прекараш, ако ще да струва теле, кравата ке дам, пак ке е на мойто. Амбициоз­но започна да настоява на своето, той като ме сбърка с някой друг колега, но ме нави. Събра хора и от куп­ка на купка, вила по вила, между клека и по пасища­та, които сега са под вода, натоварихме окосеното и изсъхнало сено. едни хвър­ляха отдолу, а други нареж­даха и мачкаха сеното в ка­росерията отгоре. После го вързахме с хортоми да не мърда и вечерта късно на фарове, покрай хижа Грън­чар летовището Трещеник, лавирайки между склонове и урви, се спуснах в Якоруда. По гоних „Татрата“ и за нула време бях в Краище. По тоя маршрут за една „Татра“ не е никакъв проблем, а и избяг­вахме редовните катаджий­ски проверки на Юндола от бай Митьо хижаря, служител към Б.Т.С. – голям катил, с който доносник (доброво­лен сътрудник на КАТ) често си имахме разправии. Съз­даваше си важности, заяж­даше се с шофьорите и му се пиеше ракия.

Разтоварих сеното набър­зо, а връщането ми беше през Юндола, от където на сутринта натоварих глина за една от язовирните стени на Белмекен, които са камен­но – насипни с глинено ядро (стена и контра стена). През цялото време на пътуване­то водихме разговор с Му­сата, който беше неотлъчно до мен в кабината за мест­ностите наоколо. На някои места, където спирахме, на фона на ясното нощно небе, огряно от месечината, през върхарите на дърветата на Рила планина, отсреща в далечината се открояваше Пирин планина с неговите върхове. Казвах на Мусата да не се възгордява толкова заради това, че е кръстен на връх Муса/ла/, защото може да му поникнат рога. На него му беше приятно и се смее­ше.

Ако се замисли човек, вижте колко е интересно: на женската планина Рила има мъжки връх Мусала, а на мъжката планина Пирин женски връх Тодорка. На тия върхове са кръстени хора. На връх Мусала има имена, като Му са, а на връх Тодор­ка – Тодор и Тодорка, но тия с такива имена нека да се снишат малко, да не се вжи­вяват толкова и да не се ми­слят за върхове, защото са смъртни и ако наистина им поникнат рога, тогава язък за хубавите имена, а Белме­кен е прекрасен.

Димитър Джамбазов

Вестник “ Топ Преса „