Книгата, заради която президентът на Македония каза: Безспорно Гоце Делчев е българин!

(Продължение от миналия брой!)

Аман, не ме мъчи со пари защото немам. Потрудете се там да помогнете в тоя кризис со по-траен дълг. Ка­зах ти, не зная как се крепи престиж, но всички требва да съдействуваме за закреп­ване работата. От моя стра­на при първа възможност ще помогна, но виж че нова беля излезе. Стефан Павлев – прилепчанец, подчетник на Лютата, на своя глава пред­приел улавянето на Али бег Паланечки за когото стана дума там. У тебе со вера и клетва той уверява да даде сто ако вземат триста и да си делим на половина, ако вземат повече. От нас из­исква пушки со патрони и содействие. По .границата, вътре в Кюстендил, той крои улавянето да стане на бугар­ска територия, а аз искам да стане в турско. Во всеки слу­чай добре е клауза и посред­ника за парите да е наш и да се спогажда със Стефан. Ако Делчо намира за възможно в случай на улавяне човеко да се скрие во вашето скри­валище, тогава предложете това нещо на Стефан. Сло­вом гледайте, правете, но не отпускайте Стефан защото ще използваме нещо без да губим нищо. Хем трябва да се изпълни и моето обеща­ние, дайте му пушки-кримки и една мартина поне за по сто патрона и един провод­ник и пишете пак вътре за съдействие без да му искат много пари. Заместете ята­ците с наши, това е възмож­но и му дай некое момче. Аз намерих тук бърза телегра­ма. Не е чудно утре да за­мина за Северна България. Ако тръгна за всеки случай ще ти телеграфирам. Ако Делчев не дочака и дойде тук при вас, нека ме чака за преговори со когото и да е от властите в Дупница. Ваш Марко. Висока. Деветнаде­сет десети 1901 г.“

А в писмо на Никола Ма­лешевски до Гьорче Петров в София, първият дава под­робности, отново свързани с оръжието: „Брате Марко, кажи на Ахил, че благопо­лучно заминаха братята но­щес и занесоха мартини и три кримки. Взеха и пригот­вената мартина за Младен в Перник. Продумах им да остават Илия, но те настоя­ха да го земат и аз не можех да стора нищо. Сега требва да се купува друга пушка. Началника в понеделник те­леграфически заповядал на граничния офицер да дойде в Бураново и направи обиск у даскала Сапунджиев. Офи­церът му отговори, че не вли­за това в кръга на погранич­ните закони, затова не може никакъв обиск да прави за оръжие по границата. Сега началника е там у Бураново у даскало. Затова помогнете като помолите братя Ивано­ви да кажат, че от тех ги е ку­пил Терзиски от с. Бураново. Ваш Кольо“.

Писмата на Никола Мале­шевски засягат не само не­говата революционна дей­ност, но и многостранната борба на ВМОРО през време­то от 1895 до 1903 г. В дъл­гогодишната си кореспон­денция с редица легални и нелегални дейци на Вътреш­ната организация и Върхов­ния комитет Малешевски се занимава с основните проблеми на организация­та — с нелегалните канали и прехвърлянето на оръжие във вътрешността на Маке­дония, с разпределението на това оръжие на четите, със самите чети – техния състав, райони на действие, загуби и прочие. Другата част от пис­мата, получавани или изпра­щани от него до Гоце Делчев и други легални и нелегални дейци, са дадени в приложе­нието към книгата.

ПОСЛЕДНАТА МЕЧТА – СВОБОД­НА И НЕЗАВИСИМА МАКЕДО­НИЯ

След Илинденско-Пре­ображенското въстание Н. Малешевски заминава за София, където се среща с представителите на ЦК на ВМОРО. Пристигат още Яне Сандански и Христо Чер­нопеев със своите другари, дейците от Западна Македо­ния – Славейко Арсов, Пан­до Кляшев, Деян Димитров и др. Тук са Сава Михайлов и Апостол Петков, както и Борис Сарафов. Отсъстват само Даме Груев, Гьорче Пе­тров и Пере Тошев. Те оста­ват да зимуват в Битолски окръг, където са се заели с възстановяване на разбита­та организационна мрежа.

В София се устройват по­редица съвещания за об­съждане на резултатите от въстанието и създаденото положение в Македония и в Организацията. „Заседания­та нямаха за цел – разказва Христо Силянов, – а и засе­даващите нямаха надлеж­ните качества да вземат решения, задължителни за вътрешността. Касаеше се да се изяснят отделните мне­ния в другарска размяна на мисли по въпросите, които вълнуваха и гнетяха всички. Какво да се прави? Как да се действува занапред? Какво ново устройство би подхож­дало най-много на револю­ционната организация и би й възвърнало силата и ав­торитета? Организацията беше сериозно раздрусана. Нейната мрежа бе разпокъ­сана повече, отколкото през коя и да е от аферите в ми налото. Нейната йерархия бе в голяма степен обезвласте­на, дисциплината – твърде разхлабена. Централният комитет загуби през време на въстанието твърде мно­го от своето значение на върховно ръководно тяло. Това ненормално състояние пораждаше в софийските заседания ред въпроси от принципиален и тактически характер“.

„Заседанията имаха само този резултат – продължа­ва Силянов – че установиха съществуващото разномис­лие и необходимостта от време, за да бъдат новите идеи напълно кристализи­рани, после разработени и популяризирани и най-после – обсъдени и приети от един законен общ конгрес“ .

Общият конгрес на орга­низацията се събира в нача­лото на октомври 1905 г. в Рилския манастир. На него присъстват 22-ма делегати от всички революционни ок­ръзи. Почти всички участни­ци са с оформена политиче­ска линия. Рилският конгрес не само не донася единство на революционната органи­зация, но слага началото на нейното разцепление.

В разискванията на кон­греса се очертават двете течения на ВМОРО. Ради­калното, т.н. „левица“, отсто­ява принципа на широката децентрализация. То е под­държано от Гьорче Петров, Пере Тошев и особено силно подкрепяно от Яне Сандан­ски и други ляво настроени делегати. Трябва веднага да отбележим, че Никола Мале­шевски, въпреки че не е де­легат на конгреса, поддържа радикалното течение на ор­ганизацията.

Умереното крило е водено от Христо Матов и д-р Хрис­то Татарчев. То получава много нападки и критики от конгреса. Неговата позиция е застъпвана и от най-авто­ритетния водач на организа­цията – Даме Груев: умерен реформизъм и централис­тична система в револю­ционното движение.

След продължител­ни разисквания конгресът приема устав и правилник, благодарение на компро­мисите. В тях се отстояват идеите на автономията, из­борността на всички длъж­ности, съществуването на четническия институт и др. Взето е решение ревностно да се пази независимостта на организацията, да не се допуска никакво влизане на външни чети и тяхното влия­ние в революционните райо­ни в Македония.

Една година след Рилския конгрес се стига до оконча­телно разцепление. Нико­ла Малешевски застава на страната на радикалното крило. И в този момент той остава верен на принципите и основната цел на ВМОРО – борба за извоюване на пъл­на политическа автономия на Македония и Одринско.

Третият окръжен кон­грес на „серчани“, състоял се през август – септември 1907 г., възнаграждава Ни­кола Малешевски с 30 тур­ски лири в качеството му на пунктов началник, предвид заслугите му към „Вътреш­ната организация и частно на окръга“. Той не престава да мисли за поробеното бъл­гарско население в Маке­дония и особено за родното му Малешево. В тези години – 1904-1912-а, Дупница е гра­дът, в който има непрекъс­нат поток от бежанци, проку­дени от турските зверства в Македония.

Малешевски посреща с го­ляма радост и надежда мла­до-турската революция и обявяването на равноправи­ето на всички национално­сти в Турция през юли 1908 г. Няколко седмици след това той решава да посети и родното си Малешево, къде­то му е оказано голямо ува­жение от населението, като негов пламенен защитник и борец за свободата на Маке­дония.

Революционната дейност на Никола Малешевски в пе­риода 1904-1908 г. получава висока оценка от неговите другари и съратници. Гьорче Петров го характеризира по следния начин в спомените си, записани от проф. Лю­бомир Милетич през 1908 г.: „…добър и верен на Въ­трешната революционна ор­ганизация и сега, идеалист, безкористен (не приема ор­ганизационни пари)“.

В историческата литера­тура липсват данни, които да потвърждават, че след Младотурската революция Малешевски поддържа ня­какви връзки с ръководните дейци на Народно-федера­тивната партия и по-конкрет­но с Яне Сандански.

Както е известно, въпреки обещанията си, младотур­ците скоро започват отново да преследват българското население в Маке­дония. Повтарят се познати картини на мъчения и прите­снения, което дъл­боко наскърбява Малешевски. Окон­чателният извод за него е, че спасение­то е само във въз­обновяването на въоръжената борба за освобождение .

В края на 1909-а и началото на 1910 г. младотурците окон­чателно изменят на прокламираните в началото принци­пи за равенство на всички народно­сти в държавата. В стремежа си да въз­становят някогаш­ната сила на импе­рията, те започват открита политика на отоманизиране на нетурските народности, която в Македония засяга преобладаващото българ­ско население.

Тежкото положение и не­обходимостта от целенасо­чена и организирана борба срещу потисниците кара гру­па бивши дейци от Солунски, Струмишки, Серски, Скопски и Битолски революционни окръзи да възстановят Въ­трешната революционна ор­ганизация през 1911 г. със старото име ВМОРО и със стария устав и правилници.

Основната цел остава съ­щата: пълна политическа автономия на Македония и Одринско. В Централния комитет влизат Тодор Алек­сандров, Петър Чаулев и Христо Чернопеев. Органи­зацията възприема тактика­та на динамитните атентати в Македония и Одринско, с цел да се обърне внимание­то на света върху тежкото положение на потиснатото население в двете области и да се подготви обществе­ното мнение в България за война срещу Турция.

След възстановяването на ВМОРО бившите рево­люционни ръководители получават инструкции да възстановят старата орга­низационна мрежа, която по това време отново да служи като дълбок тил и база на македоно-одринското рево­люционно движение.

Заминаването на първата въоръжена чета от България се осъществява на 29 юни 1910 г. В нея влизат Апостол Петков, Та-не Николов, Про­дан Христов, Христо Чер­нопеев, Стефан Чавдаров, Антон Бузуков, Георги Зан­ков, Михаил Чаков и Михаил Скендеров. Четата премина­ва границата по нелегалния организационен канал при с. Бараково, Дупнишко. По­ради този факт логично е да смятаме, че е изпратена към вътрешността на Македония със съдействието на Никола Малешевски.

Влошаващото се поло­жение на населението в Македония след 1911 г. предизвиква все по-голямо съчувствие на Малешевски и другите революционни дейци в България, както и на цялата българска обществе­ност.

През ноември 1911 г. мла­дотурските власти в Щип организират масово клане на мирното християнско население, което дълбоко отеква в България. Новина­та за това кърваво деяние разтърсва душите на Мале­шевски, неговите другари и всички дупничани.

Силно страда той за даде­ните скъпи жертви. Още по­вече, че съществува заплаха терорът да се разпростре и върху родното му Малеше­во.

Злокобната вест предиз­виква силно желание у него и от живеещите бежанци в Дупница и околията да граб­нат оръжие и да се притекат на помощ на страдащите братя. Ентусиазмът обхваща и българите от цялата стра­на.

Вестник “ Топ Преса „

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене