Свържете се с нас

Таблоид

Мистерия: НРБ сваля израелски самолет заради агент на МОСАД

Публикувано

на

В ранната утрин на 27 юли 1955 г. два български изтребителя МиГ-15 свалят с ракета израелски пътнически самолет на авиокомпания „Ел Ал“ с отличителни знаци 4Х-АКС, пътуващ по маршрут Ню Йорк- Лондон-Париж-Виена-Истанбул-Тел Авив. Поваленият летателен апарат се разбива северно от Петрич, на няколко километра от границата с Югославия и Гърция. Всички 51 пътници на борда и 7-членният екипаж загиват.

Това е първият случай в историята, когато военни изтребители свалят пътнически самолет. И българското комунистическо правителство, и засегнатите от инцидента други правителства възприемат трагичния случай като провокация в разгара на Студената война.

Вчера българските власти и редица еврейски и израелски организации почетоха паметта на жертвите на лобното им място.

Почит към загиналите в трагичния инцидент отдадоха националният координатор за борба с антисемитизма и заместник-министър на външните работи Георг Георгиев, посланикът на Израел в България Ирит Лилиан, заместник-директорът по международните въпроси на „Ел Ал“ Стенли Мориас, председателят на Организация „Приятели на Израел в България – Негев“ Николай Гълъбов, Организацията на евреите в България „Шалом“. Бяха поднесени венци и цветя на паметната плоча, издигната на мястото на катастрофата през 2015 г.

64 години по-късно Lupa.bg припомня различните версии за трагичния инцидент, погубил 58 израелски, американски, съветски, британски, канадски, германски, австрийски, южноафрикански, шведски и полски граждани.

 

Плочата в памет на жертвите от 1955 г. бе отрупана с цветя

През 1955 г. полетът „El Al Flight 402“ с отличителни знаци 4Х-АКС всяка седмица лети по маршрута Ню Йорк-Лондон-Париж-Виена-Истанбул-Тел Авив, но в нощта на 26 срещу 27 юли самолетът се отклонява от въздушния си коридор и навлиза на българска територия край Трън. Над България прелита разстояние от общо 200 км, докато е свален при Петрич малко преди да навлезе в Гърция.

Самолетът е произведен от фирмата “Локхийд – Констелейшън” със сериен номер 1968 и е превърнат от военен самолет С-69 в пътнически през 1951 г. Самолетът е поне на осем години, тъй като след декември 1945 г. такива самолети вече не се произвеждат. През този период е бил на въоръжение в американската армия.

Командир на полета е 35-годишният капитан Реджиналд Стенли Хинкс, израелски гражданин, прелетял 3200 часа само на такъв тип самолет, а общо с над 9400 летателни часа опит. Той обаче е бил и пилот на Чърчил, което авторитетни български авиационни историографи като Цветан Цаков привеждат като аргумент, за да докажат, че отклонението от маршрута не е било случайно.

Екипажът включва още първия офицер – роденият в Русия 41-годишен Пинас Бенхорад, майор от израелските въздушни сили, 34-годишния бордов механик Сидни Калмере от Южна Африка, и стюардите – Леон Тисер, Алберт Елхадев и Сара Ахерман.

Никога не се установява защо летателният апарат се е отклонил от предвидения му маршрут, след като излита през нощта от летището във Виена и се отправя към Истанбул. Израелските и българските разследващи излагат съвсем различни мнения за инцидента, който се случва на фона на силно усложнени отношения между Източния блок и Запада.

Самолетът навлиза в българското въздушно пространство на 27 юли в 7:10 часа в района на Трън. Прелетява над градовете Брезник, Радомир, Станке Димитров (днес Дупница) и Благоевград и лети в посока Гърция. През 1955 година българското въздушно пространство е отворено само за самолети от комунистически страни. Има много нарушения на въздушното пространство от витлови самолети, които влитат от Турция и Гърция и разхвърлят над България пропагандни позиви, а понякога – и селскостопански вредители.

В тази обстановка българските ВВС реагират изключително остро на всеки неидентифициран самолет в българското въздушно пространство. Два военни изтребителя МиГ-15 излитат от военното летище Доброславци край София и прехващат самолета над Благоевград, като го предупреждават да кацне на уречено от тях летище, но пилотът не се подчинява. Тогава самолетът е свален. Пилотите не разпознават самолета като пътнически и докладват на командването, че е товарен.

Военните изстрелват два последователни предупредителни сигнала към самолета. По сведения на двамата български пилоти, самолетът първоначално се преструвал, че следва инструкциите.

Според тях е разгърнал флагоните и е спуснал колелата за кацане. Но малко след това внезапно се устремява към Гърция, опитвайки се да избяга от военните МИГ-ове. Впоследствие обяснението на пилотите е оспорено, като се смята, че те са придружили самолета до границата с Гърция. Местоположението на катастрофата, а именно почти до границата с Гърция – предполага, че пътническият самолет би следвало да е бил придружен до там от военните свръхзвукови самолети.

Излитат 25-годишният ст. лейт. Константин Санкийски и 26-годишният кап. Борис Петров, командир на звено. Двамата прихванали израелския самолет над Благоевград. Петров докладвал до командването, че е подканил чуждия самолет с поклащане на крилата да ги последва и да кацне, но той не го направил, а опитал да мине на запад към Сърбия.

Петров докладвал и че не може да различи опознавателните му знаци, тъй като в нашите документи нямало такива знаци, и двамата със Санкийски не могат да определят каква е националността му и дали е пътнически. Освен това не знаели на каква честота е настроена радиостанцията на чуждия самолет, за да се свържат с екипажа, и на какъв език да говорят с него. Затова не го направили.

Заместник-командирът на полка по летателната част Христо Иванов наредил да пуснат пред чуждия самолет трасиращи куршуми, и самолетът рязко се спуснал надолу към Гърция. Тогава от главния команден пункт дошла заповед да стрелят и да свалят самолета. По това време в командния пункт били командващият Противовъздушната отбрана ген.-лейт. Величко Георгиев, руски военен съветник, министърът на отбраната ген.-полк. Петър Панчевски и заместникът му ген.-лейт. Захари Захариев.

Ген. Величко Георгиев признава десетилетия по-късно, че руският съветник му казал, че ако е на негово място, ще разпореди огън. И ген. Георгиев разпоредил на бойните пилоти, ако чуждият самолет напуска нашата територия, не се подчинява и те нямат време за нов заход, да стрелят. Така лично той издава командата “огън” по израелския пътнически самолет.

Последната връзка, осъществена с фаталния самолет, е от 7,30 ч. сутринта, когато летище „Атина” улавя последната радиограма “SOS” , изпратена от борда на му. Тя гласи: “Спускаме се запалени, ще опитаме кацане”.

Основното официално твърдение за свалянето на пътническия самолет е, че моделът му много прилича визуално на бомбардировач, като военните не са могли да забележат, че е цивилен. А като основна грешка се изтъква фактът, че българските наземни станции не са осъществили радиовръзка с екипажа на самолета, за да уведомят пилота, че трябва да кацне на най-близкото летище. Не е потърсен контакт и с летищата в съседните държави, за да се установи какъв е самолетът.

Първите предположения за инцидента в западната преса са, че самолетът е бил свален с ракета земя-въздух. Два дни по-късно обаче, под международен натиск, правителството на Народна република България признава, че самолетът е свален от въздушната отбрана. Властите изразяват съжаление и организират официално разследване, но не допускат в разследването участието на екип от шестима израелски следователи.

Израелският шарже д’афер Нир Барух посещава мястото на инцидента. България отказва достъп на сформираната шестчленна израелска разследваща комисия, която на 28 и 29 юли прави два опита да влезе от Гърция. Въпреки това комисията успява да обследва самолетните останки с бинокъл от височините на Истимбей в Беласица. Когато три дни след инцидента пристига израелска разследваща комисия, повечето останки от самолета вече са премахнати.

Израелската версия е, че това се случва вследствие на грешни навигационни данни поради гръмотевична буря, но липсват безспорни данни за буря в този момент.

След инцидента Израел повдига обвинение срещу България в Международния съд в Хага. Властите в София първоначално заявяват, че вината за инцидента е на нарушилия въздушното пространство пътнически самолет, но в знак на добри чувства ще заплати компенсации.

Впоследствие обаче правителството заявява, че пилотите на военните самолети са стреляли прибързано и се съгласяват да платят компенсации на семействата на жертвите. Макар и да са действали по заповед – военните пилоти са лишени от свобода.

Следва международен скандал, НРБ съставя правителствена комисия начело с главния прокурор на страната, която да разследва трагедията, а Израел дава под съд България в Международния съд в Хага. Лично министър-председателят Вълко Червенков и заместниците му Антон Югов и Иван Михайлов ръководят комисията. Тя е в състав: министърът на външните работи д-р Минчо Нейчев, министърът на вътрешните работи Георги Цанков, министърът на отбраната армейски генерал Петър Панчевски, министърът на народното здраве д-р Петър Коларов и главният прокурор на Републиката Йордан Чобанов.

Скандалът се проточва цели 9 години, чак до 1964 г., когато съдът в Хага постановява България и Израел да се споразумеят какви обезщетения да се изплатят на семействата на загиналите 58 души.

На 9 октомври 1957 г. Израел завежда дело срещу България и искове за обезщетения в Международния съд в Хага за 1 793 256 щатски долара за 56 от общо 58 пътника и багажа им, и още 3 850 036 долара за самолета и загубите на израелската авиокомпания. Искове подават и Франция, Канада, Федерална република Германия, Австрия, Белгия, Швеция, САЩ и Южноафриканския съюз общо за 1 191 892 щатски долара. Претенциите възлизат на 26 120 239 лв. по тогавашния курс.

Карло Луканов, баща на бившия министър-председател на България Андрей Луканов, по това време външен министър, предлага да се откаже плащането на обезщетенията с мотив, че самолетът по негова вина е нарушил въздушното ни пространство, но че България по хуманни съображения поема заплащането на обезщетение на неизраелски граждани. Така по негови изчисления страната ни ще е принудена да плати само към 300 000 долара.

В крайна сметка НРБ изплаща обезщетение от 8292 щатски долара за всеки загинал.

Трагичен инцидент ли е било това, или целенасочено сваляне на граждански самолет от българските военни? Имало ли е странен товар на борда му? Въпросите продължават да стоят и днес.

Една от версиите е, че на борда на израелския самолет се намирал висшият агент на МОСАД по име Харан Бар-Гор. На стената на славата в Тел Авив, където са изписани имената на загинали служители на МОСАД, сред другите фигурира и неговото име. Срещу името е отбелязана годината на смъртта – 1955 г., и след това е добавено, че е загинал при изпълнение на служебния си дълг. Версията всъщност сочи, че руснаците са го изпуснали във Виена, когато се е качил на борда, и заради него са наредили на България поразяването на самолета.

Друга версия е, че на мястото на катастрофата е намерено сребро на зърна от 800-900 карата. Според тогавашния заместник-министър на транспорта Захари Захариев среброто е било транспортирано контрабандно, поради което пилотът е отказал да кацне.

Вестник “ Топ Преса “

коментара

Таблоид

СЕЛО ЛОВЧА

Публикувано

на

След излизането ни от Кондос, Паница ни каза, че не му е било удобно напра­во да го запита за полити­ческите му убеждения. От разговора смятал, че той е с леви и устойчиви убеж­дения, но това сме можели да установим ние при друга среща. Това стана през юли 1924 година. При следваща­та среща с Кондос ние ня­махме кураж да го питаме за убежденията му, но той ни каза, че се съмнява на­шият търговец от Ниш да е такъв, и добави, че „е такъв, каквито сте вие, само че е от големците“.

Към края на месец март Боньо Петровски ми каза, че има две леки картечни­ци с няколко ленти патрони и трябва да се вдигнат час по-скоро от мястото, където са. Аз наредих веднага да дойде Илия Костов от Ловча в Солун, като остави катъра си в Драма. Предварително опаковахме картечниците в един сандък и когато прис­тигна Илия Костов, казахме му да чака на гарата. Ние двамата с Петровски наме­рихме един хамалин, който занесе сандъка на гарата и го предадохме като багаж­на пратка. Дадохме на Илия Костов бележката сам да освободи сандъка. Инстру­ктирахме го, в случай на провал да каже, че му е да­ден багаж, който да закара в Ловча на жената на Бакър­джиев срещу заплащане. По такъв начин няма да по­страда. Беше седми април 1925 година.

Васил Бакърджиев също оставя четата и слиза в Дра­ма да чака Илия Костов от Солун и да му помогне до с. Зърнево, където се намира­ше друго оръжие в Колян, та на връщане и него да прибе­рат. В Драма на гарата ста­ва провал с оръжието и ча­кат получателя му, понеже то е предадено с безименна бележка. С пристигането си в Драма Илия Костов случайно се среща с Тодор Ковачев, бивш чиновник по държавните имоти в Нев­рокоп. Емигрант, живее при дядо си и баба си по женска линия, гърци. Казва му, че ще отидат с В. Бакърджиев да освободят някакъв си ба­гаж за Ловча. Ковачев тръг­ва с тях до гарата, но щом пристигат и дават бележ­ката за багажа, полицията ги задържа и ги изпраща в Солун, където вече бяха прибрали и нас с Боньо Пе­тровски и Иван Момчилов – също емигрант и бивш акцизен началник на гр. Не­врокоп. От Драма докараха също и Георги Лаков от с. Плевня – също емигрант.

В Солун започна след­ствие против нас, задър­жаните, за да се установи как и от кого сме получили оръжието, но това не се раз­бра. Установи се само, че е предназначено за България и затова наредили да про­копаят дворовете, където живееха жените ни, за друго оръжие. Гърците подозират, че нашата връзка е Георги Ключков, когото също арес­туват и препращат в Драма на следствие, а закарват майка му – Мария Ключко­ва, да ги заведе на тяхната плевня, пак за оръжие. Май­ката на Ключков знаеше, че в плевнята има скрито оръжие, и запазвайки само­обладание, вместо тяхната плевня, им отваря плевнята на Топалова Коца, която е на 200 метра преди тяхната, и така завършва обискът.

Следствието в Солун при­ключи и нас ни изпратиха в затвора Еди куле – римска крепост, където престоях­ме докъм 15 – 20 юли. През това време на два пъти дойде Кочо Павлов да ни види. Единия път дойде с Трифон Ключков, за да му предаде 35 хиляди драхми, които да занесе до Зърнево за уреждане на сметки за доставено оръжие. На дру­гия ден пак дойдоха с Кочо да ми кажат, че през нощта му откраднали парите в хо­тел „Драма“, въпреки че му казах изрично да отиде в хотел „Англетер“ и да каже на съдържателя, че аз го пращам. Трябваше там да остави парите и когато тръг­не, да си ги вземе, защото тия пари бяха оставени от Паница в касата на хотела, за да се предадат на мене, и аз ги взех с намерение да тръгна след Илия Костов. Рано сутринта бях задър­жан, а колкото за парите, доказвах, че са донесени от жена ми и съм ги сменил на драхми, затова и веднага ги върнаха.

Кочо Павлов дойде на 25 май 1925г., когато ни съоб­щи злочестата вест, че Па­ница е убит от Менча Кър­ничева в театъра на Виена. Тази жена се беше настани­ла да живее в техния дом като приятелка на Магда­лина Бумбарова, сестра на другарката Паница.

За нас в затвора се дейст­ваше и от Александър Кантарджиев в Атина, и от задграничното предста­вителство. Целта беше да бъдем освободени, понеже няма нищо, което да дока­же, че тази акция е насо­чена против сигурността на гръцката държава, а е просто средство, насочено против наши неприятели в България.

Съдебното решение беше да ни изгонят от Гърция в Сърбия и ние бяхме закара­ни до гр. Гевгели с гръцки полицаи а оттам – в лагера Горни Милановац, където се числяха комунисти и земе­делци (единофронтовци).

С убийството на Пани­ца и нашето изпъждане в Сърбия връзката между централното ръководство и нашия край се прекъсна. В Али ботуш имаше чета от 12 души. В това време ловчани се изселват в Бъл­гария. Другарката на Па­ница – Екатерина, ранена и отведена в болница. При създалото се положение централното ръководство се обръща към Васил Мано­лов, който по това време се намира в курортното град­че Семеринг (Австрийски Алпи). Манолов е изпратен от ръководството на обе­динената ВМРО да намери връзка с нас.

На 26 юли 1925г. получих писмо от Васил Манолов, – ако мога, веднага да тръг­на за Виена, като на първо време се отбия при него в градчето Семеринг, нами­ращо се насред пътя между Марибор (сръбската гра­ница) и Виена. В Семеринг пристигнах на 30 юли 1925г. – неделен ден. Намерих В. Манолев по върховете на планината , в един курортен хотел. След- обед дойде Яне Богатинов от Виена да посе­ти В. Манолев, като болен другар. Богатинов се върна за Виена, а ние с Манолев си направихме по една сним­ка за спомен и той нареди на съдържателя да запази едно легло за същата вечер.

Яни Богатинов, като прис­тигнал във Виена, съобщил на Дим. Влахов, че съм пристигнал и съм в Семе­ринг, при Манолев. Д. Вла­хов, Ризо Ризов и Павел Ша­тев – всички членове на ЦК на ВМРО (обединена), прис­тигнаха късно следобед съ­щия ден в Семеринг и като свършихме разговорите, Влахов ми написа адреса си във Виена и ми го даде, като каза, че щом сляза на гарата във Виена, да взема такси и то ще ме отведе в къщата му.

На сутринта пристиг­нах във Виена и намерих Влахов вкъщи, където ме чакаше с Христо Янков – също член на ЦК. Тук вече подробно им изясних поло­жението в нашия край, осо­бено априлските събития след атентата в черквата „Св. Неделя“ в София на 25 април 1925г. В нашия край бяха избити другари кому­нисти и земеделци, около 80 души, за които знаех тогава. Други, които успя­ха да емигрират в Гърция, се намираха по островите. Влахов и Христо Янков ми казаха, че пак аз трябва да замина за Гърция, понеже съм бил свързан и позна­вам най-добре нещата, за да се помогне на емигрантите, където и да се намират те. Макар и да беше рисковано, понеже бях изгонен от Гър­ция, аз се съгласих и след два дни почивка поех през Модана за Триест, откъдето с параход тръгнах за гр. Па­трас. На разположение ми бяха дали петстотин долара за подпомагане и на друга­рите, и на мене.

В Патрас пристигнах един следобед и веднага се от­правих към предварително дадения ми адрес за наши­те другари. Намерих съдър­жателя на едно кафене вън от града, комуниста грък Янис Кокинос. Открих също 8 – 10 души наши другари, от които добре познавах и бях свързан с: Костадин Ки­тонов и Костадин Шокола­ров от с. Гайтаниново, Илия Япов от с. Лъки, Илия По­лянов от Либяхово. Имаше още от същото село, но ги забравих. Сещам се за се­кретар – бирника и кмета от с. Садово. Другарите дадо­ха общо определената сума, поделиха си я поравно.

Бях се сбогувал с другари­те си, когато двама гранич­ни полицаи ме задържаха на пътя и след като показах документите си – един фал­шив сръбски паспорт, иска­ха да ме затворят в участъ­ка, но аз се възпротивих и им казах, че ще се оплача пред сръбския консул, ка­къвто имаше в Патрас. То­гава те ми казаха, че не ме оставят да преспя в Патрас, затова ме придружиха до парахода, да продължа пътя си.

Вестник “ Градът “

коментара

Продължете с четенето

Таблоид

Ценностите на града ни: Водопад – с.Делчево

Публикувано

на

 Село Делчево се намира в полите на Южен Пирин, на 9 километра от град Гоце Делчев. Надморската му височина е 1050 метра. До селото има хубав асвалтов път и екопътека, която минава през гората и е по-стръмна.

 За да стигнете до водопада се тръгва по пътя, минава се покрай Неврокопския манастир и след поредния обратен завой паркирате до чешмата.

 От завоя тръгва черен път, който по-късно става на тясна горска пътека, която води до къщичка и точно след нея е водопада.

коментара

Продължете с четенето
loading...

Facebook

КАЛЕНДАР

септември 2019
П В С Ч П С Н
« авг.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30  

ПОПУЛЯРНИ