Свържете се с нас

Интервюта

В. Алексиева: „В дупнишката библиотека работят хора с възрожденски дух“

Публикувано

на

Г-жо Алексиева, забелязвам напоследък оживление в библиотеката при НЧ „Зора“. Почти винаги, когато идвам тук, има много хора. Има ли в действителност увеличение на посещаемостта при вас?

 

Да, ние наблюдаваме тази тенденция поне от около пет години. Днес, точно преди срещата ни, прочетох резултатите от едно социологическо проучване, което показва, че трайно расте интересът на хората към книги, театър, изложби, музеи, изобщо към култура. Това се отразява и при нас, в библиотеката. Нещо повече, вече има разлика не само в броя на читателите, но и в качеството на търсене на книги. Хората идват подготвени, информирани за определени автори, определени заглавия. Българинът вече иска по-високо качество на живот и според мен разбра, че това до голяма степен зависи и от досега му до култура. За много голяма част от нашите съграждани това включва посещението на библиотека, театър, музей, което е много хубава тенденция и още по-хубавото е, че тя не е нещо временно. Мисля, че се се развива, за което, разбира се, и ние полагаме не малко усилия. Нашата цел е библиотеката да се запази като консервативна институция, което го изисква нейния характер, но в същото време да бъде отворена към всичко ново. Стараем се и смятам, че успяваме да се адаптираме към новите тенденции и до голяма степен постигаме това благодарение на различните инициативи, благодарение на политиката, която налага нашата професионална библиотечна асоциация и най-вече благодарение на работата и усилията на библиотекарите. В нашата библиотека работят хора, които имат възрожденски дух и въпреки всякакви външни влияния, все още запазват разбирането, че работата в библиотека е мисия. Нашата мисия е да просвещаваме, възпитаваме и помагаме на цялото гражданство. Ние имаме, включително социална функция.

 

 

 

Успявате ли да отговорите на търсенето на всички свои читатели?

 

До голяма степен успяваме, но затова трябва най-вече да се купуват нови книги. Затова една от основните ни цели е именно обновяването на фонда. Но това не става безразборно, а след сериозно проучване, особено на колегата Наталия Павлова от отдел „Обработка“. Защото ние имаме своя политика на комплектуване, наблюдаваме състава на нашите читатели и съобразно техните искания и това, което смятаме, че би издигнало нивото на библиотеката. Подпомагат ни българските автори. Те през последните 10 години станаха много и като имена, но и като качество на издаваната литературата. Така че ние сме облагодетелствани и откъм издателската продукция. Издава се и прекрасна преводна литература. Това нас много ни улеснява, но и ни затруднява, защото от това разнообразие се опитваме да изберем авторите, които са подходящи точно за нашата библиотека и за нашите читатели. Защото, мога да кажа, че вече не може да се говори общо за библиотеките. Всяка библиотека си е с конкретните проблеми, с конкретния облик и трябва да се подхожда към читателите прецизно и след наблюдение и проучване на техните интереси, което при нас е утвърдено и се прави вече години наред. Разбира се, винаги може да се желае повече. Затова миналата година по наше настояване средствата за нова литература бяха двойно завишени.  Над 3 300 лв. бяха отделени за тази цел от средства на читалище „Зора“. Освен това ние поддържаме и доста заглавия от периодичния печат. Абонаментът за вестници и списания струва близо 2000 лв. Искам специално да обърна внимание, че нашата библиотека от много години е със статут на читалищна, но гражданите на Дупница помнят времето, когато това беше Градската библиотека. Писателите в автографите в книгите, които ни подаряват, все още се обръщат към нас с названието „Градска библиотека“. И нашата функция е именно на градската и дори бих казала, на общинската библиотека на Дупница. Ние обаче нямаме собствен бюджет, а разчитаме изцяло на бюджета на читалището.

 

Смятате, че по-добре би било този статут да се промени и да се отделите като самостоятелна институция?

 

Не. Статутът не е важен, важно е отношението на гражданите, на местната власт, на работещите в библиотеката. Слава Богу, получихме разбиране и по наше настояване се осъществи увеличението на средствата за нови книги. Но все пак, разбирате, че не може напълно да се задоволят всички търсения, особено в днешно време, когато книгите са много скъпи, а държавната политика не помогна за облекчаването на издателската дейност. Така ние сме оставени да се справяме сами и със закупуването на скъпа литература и с безкрайно много друга работа. Защото целите на една библиотека не включват само нови книги. Ние искаме да сме автоматизирана библиотека и вече при нас процесите се автоматизират –  имаме автоматизирана обработка на книги, автоматизирано обслужване на читателите. Съответно софтуера, компютрите и други средства са закупени пак само с читалищни средства. Ние не можем да изоставаме от времето и от водещите библиотеки в нашата страна, в които даже голяма част от литературата вече е дигитализирана. За всичко това са необходими финансови средства.

 

Казвате, че библиотекарите пазят възрожденския дух и разбирането на професията като мисия. А получавате ли необходимото отношение и признание от страна на местната власт и обществеността?

 

Ние сме доволни , че нашите читатели ни обичат и уважават. Доказателства за това намираме ежедневно, защото те непрекъснато ни благодарят. Това е най-важната оценка за нас. Колкото до местната власт, надявам се, че ни оценяват. А ако желаят, управляващите могат и да ни помогнат. Или най-малкото могат просто да дойдат да видят какво работим ние, да се разходят из библиотеката, може да поостанат час-два, за да проследят процесите на работа,  пътя на книгата. Ето това пожелавам да се случи близките години. Защото мисля, че тогава, когато човек опознае естеството на една работа, той може да се изказва компетентно и може да помогне. Ако не познава естеството на дадена работа, той  и да иска, не може рационално да помогне.

 

А бизнесът сеща ли се за градската библиотека? Имате ли спонсори и дарители?

 

Преди години имаше такава тенденция, която се насърчаваше и от Министерството на културата –  да търсим спонсори за абонамент и за закупуване на нова литература. Ходили сме, търсили сме, но за нас това  беше един доста унизителен процес. Слава Богу, добре, че сега можем да си позволим обновяване на фонда със собствени средства. Спомням си, че имахме едно дарение от българка в чужбина, която ни подпомогна с парични средства. А иначе дарения от граждани на Дупница имаме много. Те ни подаряват личните си библиотеки, както и библиотеки на свои роднини. Разбрах, че някои колеги не приемат такива книги, защото обработката и картотекирането им наистина коства много труд. Въпреки това и независимо че повечето от тези дарения са на литература, издадена преди 2000 година, ние ги приемаме. От една страна за нас това е добре, тъй като така подменяме и физически остарелите книги. От друга страна, ние имаме нужда от нова литература. Такава, макар и по-рядко, също получаваме като дарения от граждани. Те идват с чантите тук, оставят ги, не искат да си казват имената, не искат никакви свидетелства за дарения, просто оставят ни ги и си тръгват, за което ние сме им много благодарни.

 

Споменахте, че всяка библиотека си има свой облик. Какъв е обликът на нашата библиотека?

 

Нашата библиотека има облика на една достойна 160-годишна културна институция. Ние се гордеем с голям и ценен фонд. Разполагаме с фонд от  121 старопечатни книги, професионално обработен от бившия главен библиотекар Снежана Дикова, който ние надлежно продължаваме да съхраняваме. Защото освен да обновяваме фонда, ние трябва и да съхраняваме ценната литература, а и да я обновяваме. И до момента фондът със старопечатни книги (от периода след Освобождението до 1944г.) продължава да се обновява. Такива книги откриваме сред даренията от граждани, за които вече споменах. Така ние непрекъснато повишаваме стойността на нашата библиотека, защото можем да се похвалим както с нови книги, така и с ценни старопечатни издания.

 

Какво четат дупничани? Какви са техните предпочитания според вашите наблюдения?

 

В жанрово отношение предпочитанията на дупничани са най-разнообразни – от строго научна литература, каквато ние много ограничено комплектуваме, през класиците в българската и чуждата литература до най-леките развлекателни четива, с които хората искат да изкарат леко свободното си време.

 

Расте ли интересът към българската литература?

 

Да, изключително голям интерес. Тази тенденция започна преди 6-7 години, набра скорост, а сега категорично може да се каже, че българската литература е предпочитана. Авторите са познати, хората са информирани за всяко ново заглавие и търсенето е голямо. Ние пък имаме възможност буквално няколко дни до една седмица от деня на издаването да ги купим и предоставим на читателите си.

 

По едно време имаше масов интерес към книгите на здравна тематика, както и такива за себепознание и тези от типа „как да забогатеем“, „как да сбъднем мечтите си“ и други щуротии. Съществува ли още тази тенденция?

 

Да, така беше, но този момент отмина. Пак се търсят, особено тези от категория „Психология“, но сега забелязвам, че много се търсят биографични книги на успели политици и други общественици от нашето съвремие. Търсят се биографиите на Макрон, Бойко Борисов, Стефан Данаилов и други, които напоследък бяха издадени. Има подчертан интерес към лидерите на днешния ден. Има обаче и много голям интерес към историческите книги. Благодарение на автори като Милен Русков, Георги Божинов, които върнаха интереса към историята. Всъщност, този интерес може би никога не се е губил напълно, но сега историята е поднесена по нов начин и може би хората имат любопитство към новата интерпретация. Стефан Цанев също е сред много четените автори – неговите „Български хроники“ не спират да се четат. Така че, много интересни и много положителни тенденции и процеси се развиват и си заслужава да бъдат изследвани.

 

 

 

Следващият ми въпрос може да прозвучи реторично предвид всеобщото мнение, но все пак любопитно ми е какви са Вашите наблюдения. Младите хора четат ли?

 

Нормално е да има отлив на млади хора от библиотеките, защото времето е друго. Те четат, но четат по друг начин и с други средства. Сега много от подрастващите четат от интернет, търсят други по-кратки форми на информиране. Ние не бива да ги обвиняваме, а трябва да се стараем да ги привличаме като допълваме традиционните форми със съвременните. Разбира се, те вече никога няма да бъдат толкова многобройни, колкото бяха през годините, през които нямаше интернет. Между другото обновяването на детската литература е сред приоритетите ни. Това, което ние се стараем да правим, е да привлечем с различни инициативи в библиотеката най-малките деца. Стараем се да направим връзка с тях и когато те дойдат за първи път в библиотеката, да ги насочим към хубава книга, която да им предизвика интереса. След това с общи усилия –  и на родителите, и на училището, може би ще се види ефекта. Защото това усилие е съвместно. Не може да бъде усилие на само една институция. Изключвам в момента държавата, която сравнително малко помага, но знам, че училището прави много, защото виждам усилията на учителите, с които работим съвместно.

 

А какво четат подрастващите?

 

Четат българските класици, приказките продължават да са най-търсени от по-малките, а тийнеджърите вече търсят най-новите автори. Искат да четат и за техни кумири. Ето например Криско написа книга за себе си.  Аз не приемам това критично. Прочетох книгата и смятам, че така или иначе той е любимец на много тийнеджъри и до голяма степен може да ги насочи и в правилна посока. Така че гледаме да не слагаме табута и ограничения. В момента най-много усилия полагаме да издирим автори и заглавия, както на българския, така и на световния пазар, с които да уцелим предпочитанията на т. нар. поколение Z. Имаме една групичка от много активни читатели в тийнейджърска възраст, които ни помагат с подбора на новите заглавия. За най-малките пък се стараем да организираме повече срещи с детски писатели.

Вестник “ Топ Преса“

коментара

Интервюта

Единствената жива партизанка в България навърши 100 години

Публикувано

на

Баба Муша с лекота духна свещичките и се „закани“ на гостите си следващата година да няма отсъства­щи на следващия й рожден ден.

Баба Муша е родена на 2 септември 1919 година в Якоруда.

Тя е сестра на политза­творник и по-късно става единствената жена – пар­тизанка в Пиринския край. С нищо не се различава от мъжете – партизани…

– Аз съм от селско семей­ство.

Занимавахме се със земе­делие. А ние, момичетата, като пораснахме станахме жетварки на по-заможните. Ходихме да копаем, да жъ­нем, да си изкараме някой лев да си купим дрешки. Завърших прогимназия и от­криха техникум за момиче­тата „шев“ и „готварство“, а за момчетата – „земеделие“.

Но го закриха след това. Научих се да шия. Имам по-голям брат, който имаше голяма шивачница. В нея ид­ваха хора от цялата разлож­ка околия. Той ме въвлече в това нещо. Много ме оби­чаше. Аз съм единственото момиче от Якоруда.

Единствената партизанка. След това излезе жената на един журналист Боков, бащата на Ирина Бокова. Излезна към края – през ав­густ.

Брат ми след две години и половина излезна от за­твора и отвори шивачница в центъра на Якоруда. Хад­жииванов издържа 5 години и половина в затво­ра, излезе през 1939 година.

След него изле­зе и Парапунов. С него бяхме много близки и още от затвора ми изпра­ти семеен пода­рък. Ние сме 106 души партизани от Якоруда. Над 500 ятака има. Аз не ги познавам ятаците, не съм работила с нико­го от тях.

Виждам ги след 9 септември. У нас идваха ръ­ководителите на 4-та опера­тивна зона. Като загина Пара­пунов – от засада на Ба­ларба­ши, над Благо­евград) остана Никола Рачев на не­гово място.

Моят мъж – Георги Хад­жиива­нов беше голяма личност в Якоруда. Честен, раздаваше се за хората.Той отговаряше за доставката на оръжие за партизаните и за доставката на храни, всичко необходи­мо. Аз купувах лекарства от аптеката когато имаше нуж­да.

Пращахме им колети – парче сланина и курабии. С Георги си исахме си писма, а аз споделях какво се случва в Якоруда.

Отначало нямаше намере­ние да се женим, но се оже­нихме. Аз бях единственото момиче, което общуваше с партизаните.

Къщата беше опожарена от турците, бяха останали 2 стаи. От едната страна беше жп линията, а от другата – пътя. Той като работеше, аз бях с него. У нас идваха пар­тизаните, ръководителите на 4-та оперативна зона.

Постоянно месих хляб. Ни­кола Парапунов изчезна за няколко месеца и се върна с партизански дрехи.

Тогава имахме и дете, кръстихме го Сталин. След смъртта на Никола Парапу­нов, Никола Рачев идваше с Костадин Лагадинов.

Съветският съюз беше го­лямо нещо за нас. Дружах и аз с тях.

Още преди началото на партизанските движения ние с мъжа ми бяхме вътре. Предложих да направим ем­блема на групата и нарису­вахме една 50-левова моне­та, издадената 1940 година.

На нея пише „Нова въста­ническа армия „Отечествен фронт““.

Тя беше харе­сана от ръково­дителя Рачев, който наричахме „Войводата“. То­гава със сестра ми ушихме 150 емблеми.

И така ги по­срещах и из­пращах до 1944 година. И вой­водата все каз­ваше „Готви се , защото ще си акушерка“. Де­войката, която е дъщеря на по­литзатворник и беше заедно с него, се беше за­любила с Георги Мадолев и беше бременна.

В батальона имахме ятаци българи, моха­медани и цига­ни.

Те ни пазиха. И дори на блока­дата ни хранеха. Беше дълга. Но животните бяха гладни и трябва­ше да се ходи да се оре.

Пускаха някои на полето, работиха по цял ден и като се виждахме в Якоруда те ни даваха техните филии хляб. Първата вечер се случи да служим на пост с мъжа ми.

Той от едната страна, аз от другата. Още на първия ден имахме военни обучения.

Давахме команди за Бе­лица и Разлог. Хранехме се с хляб, попара, а по-късно партията вземаше от по-бо­гатите овци и имаше месо винаги.

Аз постоянно имах работа като млада партизанка. На 18 май сняг, студено и гле­дам три огнени кълба в Яко­руда. Аз бях на пост, заедно с Хаджията и един другар от Банско.

После разбрах, че трикъщи са запалени. Тогава синът ми излезнал и казал „Чичо, не разваляй къщата, защото ще дойдат мама и татко и ще те запалят“. Тога­ва той сам поискал огън и се запалил. Направихме акци­ята и полу­чих награ­да – нова сръбска пушка.

– В колко акции си участвала?

– Във всички, които има­ше.

В горски­те стопан­ства, два пъти на Грънчар, готвихме се тре­ти път да слезем.

Не съм ходила към Разлог. По-страш­но беше като бях ятачка, понеже нямах оръ­жие, поли­цията ни издирва­ше. А горе беше лес­но – имаш оръжие, имаш всичко. Животът на партизаните беше постоян­но изложен на опасност.

Един път имахме задача да окупираме местната мандра да вземем кашкавал, но пре­дишният ден го бяха иззели. Аз се грижих за бременната, тя роди на голи дъски едно момченце, което кръстихме Чавдар. До колибата имаше крави, които също трябваше да пазим от вълците.

След няколко дни тя се оправи и аз отидох да видя какво става.

Тогава започнаха да ни дават храна, за да започнем ак­цията на Бели Искър. Мен ме оставиха там. Ние готвихме там и по едно време по ради­ото съобщиха, че Съветската армия влиза в България. То­гава вместо на акция, ние за­почнахме под­готовка за слизане надолу.

В това време стотина нови хора бяха готови да се вклю­чат при нас.

Затова бяхме избрали сбо­рен пункт, но така и не се на­мерихме. И те слезнаха след 9 септември. Последваха тържества, салюти горе.

Надвихме… Това беше думата. Заедно със Съвет­ската армия надвихме. На другия ден заминахме за Якоруда с влака.

Имаме много медали, много награди. Мъжът ми е герой на социалистическия труд. Като слезнахме на пло­щада имаше маси, отрупани с трапези, а тържествата бяха започнали. Какво стана след 9 септември? Започна оня живот, след победата. Синът ми порасна, завър­ши Военовъздушните сили, щеше да стане генерал, но почина преди 3 години.

– Как се разви животът ти след 9 септември?

– Не ме питай за след 9 септември. Имаше много ра­бота.

Трябваше да се строят пътища. Мъжът ми веднага след това замина, за да за­почнат строежите. За 11 го­дини се местихме 10 пъти. Залесявахме гората над Якоруда. Сваляхме дърва.

Местихме се в Разлог три пъти, София два пъти, Благо­евград пак два пъти, Дими­тровград… Лагадинов беше прокурор в съда, а мъжът ми беше назначен за шеф на мина „Чукурово“. И така стана герой на социалисти­ческия труд.

Животът ни е бил все на колела в първите години.

– Как се чувстваш сега – 70 години след 9 септември?

– Радвам се, че съм жива послучай 70 години. Не съ­жалявам за нищо от това, което съм направила. Тога­ва беше много страшно.

Сега не можеш да разка­жеш на никого, защото не могат да си го представят. Моят мъж много държеше за единството на партията. Но най-важното е да оста­нем българи.

Вестник “ Топ Преса “

коментара

Продължете с четенето

Интервюта

Ексклузивно! Николина Чакърдъкова безкомпромисна: Разделих се с хора, които сложиха частния си бизнес пред името и продуктът „Николина Чакърдъкова“!!!

Публикувано

на

Николина и Петър Москов бяха неразделен тандем дълги години!

Уникално, разбиващо и безкомпромисно интервю пред таблоида „Уикенд“ на неврокопската прима Николина Чакърдъкова, разбива митове и легенди преди юбилейния и концерт именуван „Празник с Николина Чакърдъкова“.

Събитието ще ще случи на 30 сепмември в НДК. Очаква ви един голям български празник за душата и сърцето. За първи път ще чуете и видите най – новите й песни, а Неврокопски танцов ансамбъл ще ви зарадват с нови хореографии, обещава певицата. Оркестърът на Фолклор ТВ подготвя голяма изненада за зрителите в залата. Разбира се, ще чуете и едни от най – обичаните песни в изпълнение на Николина Чакърдъкова. „Ще пеем, ще танцуваме и ще се веселим, така както само ние можем.“ Споделя още Николина и не се притеснява да отговоря на въпроси, по теми които витаят в общественото пространство в по жълт отенък. На въпроса, притеснява ли се, че залата няма да е пълна певицата от Гоце Делчев, заявава, че отдавна е свикнала с тези вълнения но се моли на Богв такива моменти, всичко да е наред и обещава, че всеки който дойде на събитието ще изживее нещо неповторимо. „Ще се раздам…“ обещава Чакърдъкова пред интервюиращата я от вестник „Уикенд“. Не са подминати въпросите, около промените в еипа и. Една от основните промени това са напускането на певицата Бояна Москова и нейния съпруг, който повече от петнадесет години беше дясната ръка на певицата. „Безкомпромисна съм, когато някой сложи собствения си бизнес, пред името и продуктът „Николина Чакардъкова“, заявава певицата и дава светлина, че тя е освободила таньорът и хореограф Петър Москов и неговата съпруга, Бояна, която напуснала екипа на Николина, солидарна с уволнението на съпругът и. По повод плювните по нейн адрес че, пяла на плейбек, Николина не се свени и притеснява да признае, че зад тях стоял „невзрачен човек биз никакви качества“, който бил прекалено ниска топка, за да му обръща внимание. „Този дори искаше да пее с мой микрофон на едно събитие, отказах му защото не искам да се подиграва с музиката, защото не може да пее, и от тогава той не спира да ме плюе. От родния ми град Гоце Делчев е…“ обяснява Николина пред вестник „Уикенд“.

коментара

Продължете с четенето
loading...

Facebook

КАЛЕНДАР

септември 2019
П В С Ч П С Н
« авг.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30  

ПОПУЛЯРНИ