Книгата, заради която президентът на Македония каза: Безспорно Гоце Делчев е българин!

Изготвена е и декларация с дата 5 август 1900 г., която е подписана от 19 делегати, включително Малешевски и Яне Сандански. В нея се казва: „Долуподписаните членове на Седмия македо­но-одрински конгрес заявя­ваме с подписите си, че сме съгласни да приемем напъл­но чл. четвърти от проекта по изменението на статути­те, който гласи: „Агитиране сред съседните народи ис­тината, че македоно-одрин­ската кауза е кауза чисто културна и че нейните дея­тели са против всяко чуждо владичество““.

Промените в статутите се отнасят главно до целта на организацията в България и средствата за постигане­то й. Тя и дружествата и ко­митетите й приемат името „Македоно-одринска орга­низация“. В определението за целта е направено уточ­нение: докато преди се иска за населението в Македония и Одринско „политическа ав­тономия, приложена и гаран­тирана от великите сили“, в новите статути се пояснява, че автономията трябва да бъде такава, каквато е фор­мулирана в документите на ВМОРО.

Доволен от работата на форума, Сарафов констати­ра, че „най-важното, което се очакваше от конгреса, се изработи, именно: трасира се най-правилният път за македонската кауза – рево­люцията“.

Гоце Делчев, Гьорче Пет­ров и Никола Малешевски също са доволни. Според тях на този конгрес е станал преврат от старите схваща­ния на Върховния комитет в полза на исканията на вътрешните дейци в Маке­дония „че тук емиграцията трябва да прегърне пътя на революцията; еволюционни­ят, дипломатическият път на Върховния комитет вече се прогласи изоставен“ .

И Малешевски, и Сандан­ски, вземат думата в разиск­ванията по предложението на Сарафов да се увеличи с още 700 хил. лв. заемът, обя­вен от Върховния комитет за набиране на средства. Пред­ложението е прието едино­душно.

Двамата със Сандански са избрани за делегати от Дупница и на Осмия извън­реден конгрес на ВМОК, кой­то започва своята работа на 4 април 1901 г. Общият ход на конгреса е благоприятен за дейците на ВМОРО. Гоце Делчев и Никола Габровски внасят резолюция, подпи­сана от 66 делегати (вклю­чително Малешевски и Сан­дански) и на следващия ден тя е приета. В нея се казва:

„Че движението в Македо­ния и Одринско е револю­ционно движение, крайната цел ца което движение е да се премахне сегашния дес­потичен режим, който убива всяка възможност за едно нормално културно разви­тие на тая страна и да уста­нови едно автономно упра­вление – най-добрият залог да се умиротворят духовете и да се обезпечи мирът и спокойствието на Балкан­ския полуостров;

че за постигането на тая цел е необходимо преди всичко да се организират поробените населения в Ма­кедония и Одринско в една мощна боева организация, която да буди и повдига по­литическото и гражданското самосъзнание в тия населе­ния и да се явява навсякъде, където може да се нанесе удар на турския деспотизъм, като поддържа всяко рево­люционно движение в Тур­ция, което има същата цел, без обаче да забравя бъде­щето на общото освободи­телно движение;

че задачата на Македо­но-Одринската организация в България не е да направля­ва и ръководи революцион­ното движение в Македония и Одринско, което се разви­ва при особени условия и не търпи никакви пресилвания отвън, а само да му съдейст­ва мо-рално и материално, като същевременно изясня­ва и тълкува неговите цели и стремления както пред българското, така и пред ев­ропейското общество;

1/ Македоно-Одринската организация в България ще съдейства на всяко револю­ционно движение в Маке­дония и Одринско, което се стреми да постигне своята освободителна цел чрез ор­ганизираните сили на сами­те народни маси в тия про­винции;

2/ В интереса на освободи­телното движение в Македо­ния и Одринско и задачите, които тя си туря към него в свободна България, Македо­но-Одринската организация заявява, че наредбите и ус­ловията в конституционна България й дават достатъч­но широк простор, за да по­стигне своите цели и поради това отхвърля всяка външна намеса на които и да са пра­вителства или партии;

3/ За постигане крайните цели на македонското ос­вободително движение Ор­ганизацията ратува за пре­махване на националните и шовинистическите вражди на народите на Балканския полуостров и за солидарна борба против общия враг“ . С приемането на тази ре­золюция от конгреса, Гоце, Малешевски и други дейци на ВМОРО смятат, че са спе­челили победа.

Изказване пред този из­вънреден конгрес на ВМОК в София прави и Гоце Дел­чев. Той говори за връзките и взаимоотношенията меж­ду ВМОРО и ВМОК. Поради неговата важност ще го ци­тираме: „Още преди 1895 г. хората в Македония са се установили на средството „политическа“ борба срещу турската тирания с оръжие. Вътрешната организация не се стреми да дава само оръ­жие на хората, а и да разбие техния робски дух. Преди да влезнем във връзка с коми­тета от 1899 г. нам ни пома­гаха офицерите. Връзката не съществува сега, защото г. Борис Сарафов искаше да прати оттук свои хора за ръ­ководители на Вътрешната организация. Но тази орга­низация си е местна, тайна. Има си местни комитети – градски и селски. Действия­та им се направляват според местните нужди и условия от местните управителни тела: околийски и окръжни комитети, а над тех има един централен комитет. Възпро­тивихме се на Сарафов, за­щото ако той изпратеше от­тук хора за ръководители, щеше да бъде това едно на­чало на революцията, щеше да се създаде катастрофа, въобще можеше да им се наложат тия работи отвън. Само ако тукашната орга­низация (ВМОК) одобрява духът на Вътрешната орга­низация и не се стреми да й дава импулс, въздействие, т.е. не й се бърка в нейните работи, само в такъв случай може да съществува връзка между тия две организации.

Относително отчетността, трябва да се считат за ва­лидни само разписките, кои­то носят печата на Тайния централен революционен комитет. Ако за некои суми нема подобни разписки, а е казано, че са били израз­ходвани за Вътрешната ор­ганизация, то тия суми не са получени вътре, а са израз­ходвани тук за хора в една основана от комитета в Со­фия казарма (общежитие), които хора не са никак по­требни на Вътрешната орга­низация. Делегатите от Т. Р. Ц. К. имат за цел не само да поддържат връзката между двете организации, но и да отбиват посегателствата на тукашния Върховен комитет върху тайната организация в Македония и Одринско“.

След този конгрес, също както и след Шестия, за­почва по-усилено събиране и купуване на оръжие за нуждите на ВМОРО. Според Борис Сарафов, за година и половина, т.е. за времето на дейността на неговия ко­митет, са събрани около 560 хиляди франка. Повечето от половината от тези пари са изразходвани за купуване на бойни материали. От Ав­стрия са купени още около 10 000 кримки, около 1500 мартини, бердани и други, и не по-малко от 1000 револ­вера .

Значителна е и помощта, която Върховният комитет оказва на Вътрешната орга­низация за набавяне на оръ­жие за вътрешността на Ма­кедония. В протокол № 17 на комитета, избран от Седмия редовен македоно-одрински конгрес, се казва, че за орга­низационна дейност на Ни­кола Малешевски в Дупница и околията се отпускат 150 лева . В Дупнишка и Кюстен­дилска околия, край грани­цата с Турция, са създадени оръжейни складове, в които се складира оръжие и при удобен случай то се пренася вътре в Македония. До 14 март 1900 г. в пограничните оръжейни складове и оттам във вътрешността са изпра­тени 3600 кримкови пушки и 100 сандъка патрони за тях. От тези пратки за „Дупница и нататък“ са предназначени 2600 пушки и 60 сандъка па­трони, а другите са за Кюс­тендил, „Малеш, Струмица, Радовиш и Скопие“. След тази дата в двете посоки по­теглят още 1000 кримкови пушки и 930 сандъка патро­ни. На 11 април с.г. е решено за дуп-нишкия пункт да се изпратят още 300 кримкови пушки . Между 6 октомври и 14 ноември с.г. по поръчка на ВМОК в Дупница са полу­чени още 275 пушки от съ­щата система и 175 сандъка патрони. На 10 декември 1900 г. Никола Малешевски получава допълнително от комитета още 498 кримкови пушки и 55 сандъка патро­ни. В района на дупнишкия пункт са складирани над 570 пехотни и кавалерий­ски образци от скъпите и модерни за времето си пуш­ки „Манлихер“, закупени от Върховния комитет направо от фабриката-производител във Виена – общо 1100 броя, както и известен брой друго огнестрелно и хладно оръ­жие .

Чувствителна е и помощта, която Върховният коми­тет оказва в из­граждането на чет­ническия институт на ВМОРО. На пър­во време, главно с негова помощ, Гоце Делчев и Никола Малешевски на­бират и изпращат подготвени кадри за вътрешността на Македония. Пър­вото решение за изпращане на чети във вътрешността е взето на заседание на Върховния коми­тет от 20 май, 1900 г. В протокол № 18 на Седмия редовен македоно-одрински конгрес се казва, че на Никола Мале­шевски се възлага задача да „пише в Мехомия да се разпоредат от Елеш­ница да приемат пушките от Батак. Също да иска от Раз­ложко да му дадат на името на братя Иванови разпис­ка за подарените от тях сто шнайдерови пушки

По времето, когато се взема горното решение за изпращане на чети, за При­лепско заминават хората на Мирче Ацев, „Мир-чевата чета“. Няколко дни по-къс­но за Солун заминава унте­рофи-церът Георги Иванов (Героя), по-сетнешният про­славен войвода Марко Ле­рински. Той е роден в Котел, като отличен боец създава образцова организация в Леринско и ръководи прочу­тата революционна школа на ВМОРО за обучение на войводи. Марко Лерински намира смъртта си край село Пътеле, Леринско, на 26 юли 1902 г. и е възпят в много македонски народни песни.

В края на 1899 г. за вой­вода на чета в Македония е изпратен Христо Чернопеев от с. Дерманци, Луковитско. Той е един от най-близките другари и сподвижници на Яне Сандански. През 1900 г. става четник в Гевгелий­ско и Ениджевардарско. В началото на 1901 г. Гоце Делчев, който високо цени неговите морални и боеви качества, го изпраща с чета в Джумайско, където, заед­но с Яне Сандански, Христо участва в залавянето на мис Стоун. Той е един от трима­та членове на новоизбрания ЦК на ВМОРО през първата половина на 1911 г. По вре­ме на Балканската война че­тите на Чернопеев, Яворов и Михаил Чаков освобожда­ват Банско и редица села по своя път от Горна Джумая и Разложко до Кавала.

В началото на 1900 г. за Ма­кедония заминава и Кръстю Българията от Враца, а след това Атанас Бабата от Па­зарджик, Петър Юруков от Карлово, Лука Иванов от Па­нагюрище, Константин Нун­ков от Чирпан, Пейо Яворов – също от Чирпан, Георги Па­панчев от Сливен, Парашкев Цветков от Плевен, Никола Пушкаров от Пирдоп, Нико­ла Дечев от Стара Загора, Кръстьо Асенов от Сливен, Михаил Герджиков от Пло­вдив, Михаил Попето от с. Долна Диканя, Радомирско, капитан Тома Давидов от Ловеч и много други. Всички те отдават на поробена Ма­кедония най-хубавите си го­дини, а някои – и живота си. Една част от тях преминават през Дупнишкия пункт с по­мощта на Никола Мале-шев­ски, а други – през Кюстен­дил, където им съдейства Никола Зографов.

През този период на съ­трудничество между ВМОРО и ВМОК, дейността на Ни­кола Малешевски като пун­ктов началник на Дупница и Дупнишка околия получава висока оценка от неговите съратници.

Вестник “ Топ Преса „