Свържете се с нас

Интервюта

Тодор Гаджев: Признаването от Скопие на истината за Гоце Делчев е положителна стъпка

Публикувано

на

Като изненадваща и положителна стъпка определи в интервю за „Монитор“ признанието от страна на президента на Северна Македония Стево Пендаровски, че Гоце Делчев е българин, директорът на Института по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев“ (ИИБЕСА) Тодор Гаджев.

– Г-н Гаджев, как ще коментирате признанието на президента на Северна Македония Стево Пендаровски, че Гоце Делчев е българин?

– Това донякъде е изненадващо, но е положителна стъпка от тяхна страна, включително и това, че и премиерът Зоран Заев продължава да се изказва положително за България. Тепърва ще очакваме обаче реакцията на научните среди там, което ще бъде важно и за работата на съвместната комисия.

По-важното обаче е да се събуди интересът у най-младото поколение и през интернет то да научи истината за историята и да види истинските документи, а не да вярва на фалшивите македонитски тези в учебниците, по които са обучавани в училищата.

– Какво е мнението ви за българо-македонската комисия по историческите въпроси?

– Както се чува, работата й е в пълен застой. Мисля, че ще трябва да минат две поколения в Македония, за да се намерят хора, с които можем да се разберем. Факти и документи срещу македонистките тези има достатъчно, включително и в архива на баща ми.

Например тук, в института, на стълбите има снимки на обяви във вестници, издавани отвъд Океана от българи от Македония на чист български език още отпреди Втората световна война. Една от многото например е озаглавена „Български склад за каменни въглища, лед и храни за добитък“ и е подписана от бизнесмена Христо Лабаничаров от с. Любаница, Костурско. Има много такива обяви от хора от всички краища на Македония, станали търговци в Америка.

– Баща ви Иван Гаджев започва да събира архива година преди да се родите. Откога са първите ви спомени относно работата му?

– Още от най-малки с братята и сестрите ми обичахме да тропаме по вратата на зимника на къщата в едно от предградията на Детройт, където живеехме, който баща ми Иван Гаджев беше превърнал в архив. Там той записваше на магнетофон спомените на всички българи, идващи у нас, и особено на най-известните дейци на българските емигрантски организации в САЩ и Канада.

Преди да започна да помагам активно на баща ми за архива през 1997 г., дойдох да следвам в София. Върнах се в Щатите чак през 2010 г. През тези 12 години по негова заръка се занимавах с изграждането на сградата на института. От понеделник до петък бях в София на лекции, в събота и неделя си идвах в гр. Гоце Делчев.

Първоначално идеята на баща ми беше в България да е филиалът на института и в мазето на родната му къща тук да е хранилището за документи. За късмет успяхме да купим съседния парцел и решихме да вдигнем сградата, където сега се намира институтът. Затова и впоследствие той реши целият архив да бъде докаран от Америка в България. В продължение на няколко години докарахме 4 големи контейнера – около 60 т, документи и вещи. Почти целият архив три пъти е минал през ръцете на Иван Марков, който е приятел с баща ми от детството и е дългогодишен ръководител на библиотеката в гр. Гоце Делчев. През 1982 г., преди промените, е изпратен от БАН в Детройт да види какво съдържа архивът на баща ми. Тогава беше 4 месеца у нас и успя да подреди всичко.

След това обаче в архива започват да постъпват още много документи от САЩ и Канада и се наложи в къщата ни в Детройт да бъде изградено допълнително помещение от 120 квадрата, където те да се съхраняват. Марков идва през 1992 г. за втори път и му направи каталог и за трети път свърши същата работа, когато целият архив пристигна в България. Проблемът обаче за нас е, че той е библиотекар, а не професионален архивист. Затова до ден днешен самият архив остава почти невъзможно да се ползва за научни цели от българските историци.

– Търсихте ли съдействие от някого в България по този въпрос?

– Да. Вече са към края преговорите с държавата за придобиването от нейна страна на колекцията от документи, събрани от баща ми. Само чакаме до края на месеца да излезе една оценка от „Държавни архиви”. Има съгласие от държавата в тази насока. Част от колекцията е взета в музея в Благоевград, да ги описват. От Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” проявиха интерес към книгите.

Наех екип, който за 6 месеца направи само груб опис от над 100 страници на архива. Целта е държавата да види какво е съдържанието му и да се направи сделка. Има вариант да се откупи архивът заедно със сградата в гр. Гоце Делчев и тук да има център, каквото беше и желанието на баща ми.

– За кой период от 20-и век има най-много документи в колекцията?

– Най-малко са за времето след 1989-а, а най-много между 1944-та и края на 80-те години на миналия век. През това време българските емигранти са били най-активни. Писали са петиции до американските сенатори и президенти за нарушаването на правата на човека в България. Такъв пример е Българският национален фронт (БНФ) – най-голямата антикомунистическа организация извън страната. Те издаваха сп. „Борба”. Целият им архив е тук.

Интерес към документите има от чужбина. Историци от Чехия търсеха информация именно за антикомунистически организации в страните от бившия съветски блок. Те са готови чак от там да дойдат да се запознаят с архива. Едно младо момче от БАН идва да събира информация за емиграцията ни в Северна Америка и се отказа, защото документацията не е систематизирана според стандартите на архивното дело.

Общо само заглавията на книги в колекцията са 28 – 29 хиляди. Има българо-английски джобен речник, дело на двама българи издатели от Торонто, Канада, от 1913 г.

– Верни ли са твърденията за предлагани големи суми от страна на емисари от някогашна Югославия и след това от днешна Северна Македония за архива на баща ви?

– Татко ми е разказвал за посещения още преди 1989 г. на югославски дипломати вкъщи, на които са му били предложени 1 – 2 млн. долара, и то за малкия архив, който се побираше в зимника на къщата ни в Детройт. Доста по-късно, когато се събраха много документи, през 2004 г. идваха емисари и от Скопие да видят за какво става дума, но след това не са ни търсили.

Баща ми докара този архив в България, за да остане тук, а не да отиде другаде.

– Има ли опасност, както през 1945 г. с архива на Македонския научен институт в София и костите на Гоце Делчев, и документите, събирани от баща ви, да се озоват в Скопие?

– Не. Няма подобна опасност.

– Според вас каква част от старата българска емиграция в Северна Америка е от Македония?

– Много голяма. Немалко хора бягат в Щатите още след Илинденското въстание от 1903 г. Следващите вълни са след балканските войни и Първата световна, когато Егейска и Вардарска Македония остават извън пределите на България. Част от тях са били членове на ВМРО.

– Какво знаете за отношението на баща ви Иван Гаджев към Иван Михайлов – Ванче?

– Баща ми бяга нелегално от България през 1968 г. през гръцката граница и година след това Михайлов нарежда от Рим той да стане секретар на пробългарската тогава Македонска патриотична организация (МПО). Баща ми обаче започва да разбира, че под влиянието на Михайлов се налага линията на македонистите в организацията. Ванчето е докарал нещата дотам да забрани на конгресите на МПО и в нашите черкви да се вее българското знаме. Затова баща ми се оттегля от поста и от 1976 г. започва да събира документите.

– Иван Михайлов (Ванче) в интервю около промените в България говори за българския характер на Македония. Наистина ли е налагал друга линия?

– Писмата му до и от него, писани до най-големите дейци на МПО години наред преди това, доказват обратното. Оригиналите им са тук. Действията на Михайлов нажежиха обстановката в организацията, всички по-стари дейци се оттеглиха от нея и тя пропадна. Един от тях – Петър Ацев, почина от сърдечен удар на един от конгресите на МПО. Михайлов с интриги успя да предизвика и разцеплението в българската църква в Америка. В архивите на баща ми има много факти за този скрит фронт на Ванчето срещу България, които не са известни на историците тук.

– Вярно ли е, че Ванчето е ползвал много псевдоними?

– Да. Той винаги е бил конспиратор, макар че доста години преди да умре всички са знаели къде живее в Рим и никой не се е канел да го трепе. Явно обаче се е досещал, че може да се разбере какви ги върши, и в писмо до Добри Бумбалов – един от дейците на МПО в Детройт, Михайлов нарежда да се изгарят писмата му, като само се вземат бележки от тях, защото един ден писмата може да попаднат в ръцете на Гаджев, а той всичко публикува. Както и става след смъртта на Бумбалов. От архивите става ясно за атмосферата на интриги, налагана от Ванчето сред дейците на МПО.

Вече са дигитализирани магнетофонните записи с интервютата на баща ми с десетки дейци на МПО, които описват подмолната дейност на Иван Михайлов срещу българската идея сред емиграцията в САЩ и Канада.

– Какво се случва сега с МПО?

– В Чикаго има една група МПО – „Пирин“, които са момчета от нашия Пирински край. Те изгониха един по един всички македонисти от Централния комитет на организацията, но от предишната голяма организация останаха само 7 организации, като закрити са 25 други през годините. Възстановяването на МПО във вида, в който е създадена преди почти век в Щатите от македонските българи, може би ще отнеме много години.

– Новата българска емиграция проявява ли интерес към сдружаване?

– Да. В последните годините има голяма активност. В Детройт вече има български културен център и училище към него. В Чикаго има 14 училища. Едно от тях отскоро е в собствена сграда, струваща над един милион долара, но в него има повече деца и така може да се самоиздържа.

– Значи има надежда, че българският дух отвъд Океана ще се запази?

– Наистина. Това са неща, направени от новата емиграция, които допреди петнайсетина години ги нямаше.

Визитка:

Роден е на 28 юни 1977 г. в гр. Детройт, щата Мичиган, САЩ

През 1995 г. завършва средното си образование в родния си град

От 1997 до 2010 г. живее и учи в България

През 2007 г. защитава магистратура по кинезитерапия в НСА „Васил Левски“

Помощник-секретар е на Български културен център – Детройт

От 20017 г. е директор на ИИБЕСА, намиращ се в гр. Гоце Делчев

Владее говоримо и писмено английски и български

Вестник “ Градът “

коментара

Интервюта

Единствената жива партизанка в България навърши 100 години

Публикувано

на

Баба Муша с лекота духна свещичките и се „закани“ на гостите си следващата година да няма отсъства­щи на следващия й рожден ден.

Баба Муша е родена на 2 септември 1919 година в Якоруда.

Тя е сестра на политза­творник и по-късно става единствената жена – пар­тизанка в Пиринския край. С нищо не се различава от мъжете – партизани…

– Аз съм от селско семей­ство.

Занимавахме се със земе­делие. А ние, момичетата, като пораснахме станахме жетварки на по-заможните. Ходихме да копаем, да жъ­нем, да си изкараме някой лев да си купим дрешки. Завърших прогимназия и от­криха техникум за момиче­тата „шев“ и „готварство“, а за момчетата – „земеделие“.

Но го закриха след това. Научих се да шия. Имам по-голям брат, който имаше голяма шивачница. В нея ид­ваха хора от цялата разлож­ка околия. Той ме въвлече в това нещо. Много ме оби­чаше. Аз съм единственото момиче от Якоруда.

Единствената партизанка. След това излезе жената на един журналист Боков, бащата на Ирина Бокова. Излезна към края – през ав­густ.

Брат ми след две години и половина излезна от за­твора и отвори шивачница в центъра на Якоруда. Хад­жииванов издържа 5 години и половина в затво­ра, излезе през 1939 година.

След него изле­зе и Парапунов. С него бяхме много близки и още от затвора ми изпра­ти семеен пода­рък. Ние сме 106 души партизани от Якоруда. Над 500 ятака има. Аз не ги познавам ятаците, не съм работила с нико­го от тях.

Виждам ги след 9 септември. У нас идваха ръ­ководителите на 4-та опера­тивна зона. Като загина Пара­пунов – от засада на Ба­ларба­ши, над Благо­евград) остана Никола Рачев на не­гово място.

Моят мъж – Георги Хад­жиива­нов беше голяма личност в Якоруда. Честен, раздаваше се за хората.Той отговаряше за доставката на оръжие за партизаните и за доставката на храни, всичко необходи­мо. Аз купувах лекарства от аптеката когато имаше нуж­да.

Пращахме им колети – парче сланина и курабии. С Георги си исахме си писма, а аз споделях какво се случва в Якоруда.

Отначало нямаше намере­ние да се женим, но се оже­нихме. Аз бях единственото момиче, което общуваше с партизаните.

Къщата беше опожарена от турците, бяха останали 2 стаи. От едната страна беше жп линията, а от другата – пътя. Той като работеше, аз бях с него. У нас идваха пар­тизаните, ръководителите на 4-та оперативна зона.

Постоянно месих хляб. Ни­кола Парапунов изчезна за няколко месеца и се върна с партизански дрехи.

Тогава имахме и дете, кръстихме го Сталин. След смъртта на Никола Парапу­нов, Никола Рачев идваше с Костадин Лагадинов.

Съветският съюз беше го­лямо нещо за нас. Дружах и аз с тях.

Още преди началото на партизанските движения ние с мъжа ми бяхме вътре. Предложих да направим ем­блема на групата и нарису­вахме една 50-левова моне­та, издадената 1940 година.

На нея пише „Нова въста­ническа армия „Отечествен фронт““.

Тя беше харе­сана от ръково­дителя Рачев, който наричахме „Войводата“. То­гава със сестра ми ушихме 150 емблеми.

И така ги по­срещах и из­пращах до 1944 година. И вой­водата все каз­ваше „Готви се , защото ще си акушерка“. Де­войката, която е дъщеря на по­литзатворник и беше заедно с него, се беше за­любила с Георги Мадолев и беше бременна.

В батальона имахме ятаци българи, моха­медани и цига­ни.

Те ни пазиха. И дори на блока­дата ни хранеха. Беше дълга. Но животните бяха гладни и трябва­ше да се ходи да се оре.

Пускаха някои на полето, работиха по цял ден и като се виждахме в Якоруда те ни даваха техните филии хляб. Първата вечер се случи да служим на пост с мъжа ми.

Той от едната страна, аз от другата. Още на първия ден имахме военни обучения.

Давахме команди за Бе­лица и Разлог. Хранехме се с хляб, попара, а по-късно партията вземаше от по-бо­гатите овци и имаше месо винаги.

Аз постоянно имах работа като млада партизанка. На 18 май сняг, студено и гле­дам три огнени кълба в Яко­руда. Аз бях на пост, заедно с Хаджията и един другар от Банско.

После разбрах, че трикъщи са запалени. Тогава синът ми излезнал и казал „Чичо, не разваляй къщата, защото ще дойдат мама и татко и ще те запалят“. Тога­ва той сам поискал огън и се запалил. Направихме акци­ята и полу­чих награ­да – нова сръбска пушка.

– В колко акции си участвала?

– Във всички, които има­ше.

В горски­те стопан­ства, два пъти на Грънчар, готвихме се тре­ти път да слезем.

Не съм ходила към Разлог. По-страш­но беше като бях ятачка, понеже нямах оръ­жие, поли­цията ни издирва­ше. А горе беше лес­но – имаш оръжие, имаш всичко. Животът на партизаните беше постоян­но изложен на опасност.

Един път имахме задача да окупираме местната мандра да вземем кашкавал, но пре­дишният ден го бяха иззели. Аз се грижих за бременната, тя роди на голи дъски едно момченце, което кръстихме Чавдар. До колибата имаше крави, които също трябваше да пазим от вълците.

След няколко дни тя се оправи и аз отидох да видя какво става.

Тогава започнаха да ни дават храна, за да започнем ак­цията на Бели Искър. Мен ме оставиха там. Ние готвихме там и по едно време по ради­ото съобщиха, че Съветската армия влиза в България. То­гава вместо на акция, ние за­почнахме под­готовка за слизане надолу.

В това време стотина нови хора бяха готови да се вклю­чат при нас.

Затова бяхме избрали сбо­рен пункт, но така и не се на­мерихме. И те слезнаха след 9 септември. Последваха тържества, салюти горе.

Надвихме… Това беше думата. Заедно със Съвет­ската армия надвихме. На другия ден заминахме за Якоруда с влака.

Имаме много медали, много награди. Мъжът ми е герой на социалистическия труд. Като слезнахме на пло­щада имаше маси, отрупани с трапези, а тържествата бяха започнали. Какво стана след 9 септември? Започна оня живот, след победата. Синът ми порасна, завър­ши Военовъздушните сили, щеше да стане генерал, но почина преди 3 години.

– Как се разви животът ти след 9 септември?

– Не ме питай за след 9 септември. Имаше много ра­бота.

Трябваше да се строят пътища. Мъжът ми веднага след това замина, за да за­почнат строежите. За 11 го­дини се местихме 10 пъти. Залесявахме гората над Якоруда. Сваляхме дърва.

Местихме се в Разлог три пъти, София два пъти, Благо­евград пак два пъти, Дими­тровград… Лагадинов беше прокурор в съда, а мъжът ми беше назначен за шеф на мина „Чукурово“. И така стана герой на социалисти­ческия труд.

Животът ни е бил все на колела в първите години.

– Как се чувстваш сега – 70 години след 9 септември?

– Радвам се, че съм жива послучай 70 години. Не съ­жалявам за нищо от това, което съм направила. Тога­ва беше много страшно.

Сега не можеш да разка­жеш на никого, защото не могат да си го представят. Моят мъж много държеше за единството на партията. Но най-важното е да оста­нем българи.

Вестник “ Топ Преса “

коментара

Продължете с четенето

Интервюта

Ексклузивно! Николина Чакърдъкова безкомпромисна: Разделих се с хора, които сложиха частния си бизнес пред името и продуктът „Николина Чакърдъкова“!!!

Публикувано

на

Николина и Петър Москов бяха неразделен тандем дълги години!

Уникално, разбиващо и безкомпромисно интервю пред таблоида „Уикенд“ на неврокопската прима Николина Чакърдъкова, разбива митове и легенди преди юбилейния и концерт именуван „Празник с Николина Чакърдъкова“.

Събитието ще ще случи на 30 сепмември в НДК. Очаква ви един голям български празник за душата и сърцето. За първи път ще чуете и видите най – новите й песни, а Неврокопски танцов ансамбъл ще ви зарадват с нови хореографии, обещава певицата. Оркестърът на Фолклор ТВ подготвя голяма изненада за зрителите в залата. Разбира се, ще чуете и едни от най – обичаните песни в изпълнение на Николина Чакърдъкова. „Ще пеем, ще танцуваме и ще се веселим, така както само ние можем.“ Споделя още Николина и не се притеснява да отговоря на въпроси, по теми които витаят в общественото пространство в по жълт отенък. На въпроса, притеснява ли се, че залата няма да е пълна певицата от Гоце Делчев, заявава, че отдавна е свикнала с тези вълнения но се моли на Богв такива моменти, всичко да е наред и обещава, че всеки който дойде на събитието ще изживее нещо неповторимо. „Ще се раздам…“ обещава Чакърдъкова пред интервюиращата я от вестник „Уикенд“. Не са подминати въпросите, около промените в еипа и. Една от основните промени това са напускането на певицата Бояна Москова и нейния съпруг, който повече от петнадесет години беше дясната ръка на певицата. „Безкомпромисна съм, когато някой сложи собствения си бизнес, пред името и продуктът „Николина Чакардъкова“, заявава певицата и дава светлина, че тя е освободила таньорът и хореограф Петър Москов и неговата съпруга, Бояна, която напуснала екипа на Николина, солидарна с уволнението на съпругът и. По повод плювните по нейн адрес че, пяла на плейбек, Николина не се свени и притеснява да признае, че зад тях стоял „невзрачен човек биз никакви качества“, който бил прекалено ниска топка, за да му обръща внимание. „Този дори искаше да пее с мой микрофон на едно събитие, отказах му защото не искам да се подиграва с музиката, защото не може да пее, и от тогава той не спира да ме плюе. От родния ми град Гоце Делчев е…“ обяснява Николина пред вестник „Уикенд“.

коментара

Продължете с четенето
loading...

Facebook

КАЛЕНДАР

септември 2019
П В С Ч П С Н
« авг.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30  

ПОПУЛЯРНИ