По следите на старите занаяти Железодобивът – някогашен поминък в Неврокопско

През 17-ти, 18-ти и началото на 19-ти век железодобив­ната промишленост получила високо раз­витие по склонове­те на Южен Пирин и Славянка (Алиботуш) планина. Тя е проуче­на и описана най-под­робно от проф. Георги К. Георгиев, посетил тези мес­та няколко пъти в периода 1934-1971 г. Той открива в подножието на Славянка, югозападно от с. Парил, древна мина за желязна руда още от римско време. Десетки години наред тази област била една от най-го­лемите доставчици на же­лязо в обширната Османска империя.

Основна суровина за това примитивно получаване на желязо е минералът магне­тит, който се получава при изветрянето на гранита ; те­чащата вода в продължение на години отмива по-лекия изветрителен материал и на някои места се натруп­ват значителни количества от по-тежките магнетитови зрънца. В много случаи оба­че магнетитът бил отделян по изкуствен начин. За цел­та се изкопавали специални трапове, презюкоито про­карвали вода. В траповете ставало постепенно отми­ване на на по-лекия пясък, а в дъната им се натрупвал черният магнетитов пясък. Почти равномерното раз­пределяне на валежите в Южен Пирин спомагало за наличието на постоянно те­чащи речни води, което от своя страна пък позволява­ло целогодишно промиване на магнетита. Хората, които се занимавали с този вид дейност, били наричани ру­даре.

Промитият по този начин магнетитов пясък бил отна­сян с добитък в специални пещи (пехци) с доста прими­тивно устрой­ство. Те били изграждани в центъра на го­ляма покрита четириъгълна постройка с форма на пре­сечен конус с височина 3-3, 5 м., широк в до­лната си част 1 м., а в горна­та – 60-80 см. Дебелината на стените била 50-60 см. В до­лната част на пещта имало два отвора – един за начал­но запалване на огън с дър­ва, след което се затварял с каменна пло­ча, а в другия се поставяли две духала. Те се движели с водна сила и служели за раздухване на въглищата. По специална стълбичка ра­ботниците се изкачвали до горната част на пещта и пускали през гор­ния отвор най-напред въгли­ща, а после – по два-три кг. желязна руда. Разтопеното желязо (така наречено не­ков) се събирало в дъното на специална вдлъбнина. Тежината на един неков се движела от 50-60 до 100-150 оки.

За неговото получаване били използвани около 160- 200 оки руда и 200-300 оки въглища. Продължителнос­тта на процеса траела от 9 до 12 часа.

Докато е още гореща не­ковта била разсичана на две половини за по-лесно пре­насяне в самоковите, къде­то я превръщали в железни пръти. Преди това тя била старателно изчуквана от сгурията и желязото придо­бивало отлични технически качества – чисто, яко, ковко, неръждаемо.

Самоковите представля­вали широки помещения, в които имало голям водно­механичен чук с наковалня и ковашко огнище. Към огнището се прикрепяли две духала (мехове), които се движели също с водна сила. За постоянното задоволява­не нуждите с вода над всеки самоков бил изграждан вир, пълен винаги с вода.

Работниците в самокови­те се наричали самокова­ри. Те разделяли нековта на четири части, след което изчуквали последователно всяка част в железни пръ­ти, дълги от 1, 5 м. до 3 м., тежащи поотделно до 10-12 оки. Част от железните пръ­ти се продавали на място на разни търговци, дръга част, натоварена на мулета, била откарвана за продан по па­зарите и панаирите на много градове по Балканския полу­остров. Най-много от пръти­те се харчели в ковачниците на някои села в Южен Пирин, където се правели различни железни изделия – подко­ви, клинци, ножове, гвоздеи, мотики, лопати, брадви, па­лешници, сър­пове, кантари и др. Те намирали отличен прием на пазарите в Неврокоп, Мел­ник, Петрич, Банско, Драма, Кавала, Ксанти, Сяр, Солун, Пазарджик, Пловдив и др. Дотук те били докарвани с добитък.

Най-много ковачници (куз­ни) имало в с. Гайтаниново. Близо две-трети от населе­нието на това село работело в тях.

Железодобивната про­мишленост в Южен Пирин била развита най-силно в се­лата Тешово, Гайтаниново, Ловча, Парил, Бельово, Гор­но Спанчево и др. Тя преста­на да съществува към края на 19-ти век, когато в Тур­ската империя нахлули фа­брично изработени железни предмети от Западна Евро­па. Последният самоков в България, спрял да работи през 1916 г., е Пелтековият от с. Тешово, чиито макет се съхранява днес в музея по минералогия, петрография и полезни изкопаеми при Вис­шия минно-геоложки уни­верситет в София.

Днес все още съществуват останки от някогашния же­лезодобив в Южен Пирин и Славянка планина. Голяма­та нужда от дървени въгли­ща за пещите, самоковите и ковачниците довела до ма­сово изсичане на горите по тези места.

Масовото залесяване след това все още не може да за­личи някогашните опусто­шителни набези на хората, заети в този отдавна отмрял занаят.

Вестник “ Топ Преса “

Атанас Панчелиев