Свържете се с нас

Таблоид

Една релаксираща пролетна разходка из прекрасните пирински потайности

Публикувано

на

Бе Тодоровден. Научих го докато чакахме на гарата в Сандански, към нас да се присъедини още един член на нашата група. Макар и Тодоровден да не е „засто­порен“ за календара, като Иванов- или Гергьовден, то принципно винаги зная кога е. Член на семейство ми празнува на този ден и ви­наги ни информира, а аз гле­дам да присъствам на праз­ника й. Да засвидетелствам уважението си. Но, сега бях на една гара на доста кило­метри от родния дом, обър­кан и изненадан. Веднага се обадих, да поднеса пожела­нията си и след това запитах защо не ми е казано кога е този ден. И какво чух – „ами нали предната седмица се видяхме, а зная, че когато има няколко почивни дни, хукваш нейде да обикаляш и не исках да те спирам“. Това само родител може да го направи, да се чувства щастлив, че правиш нещо което на теб самия ти доста­вя удоволствие. Моите прия­тели не видяха, как очите ми се бяха навлажнили от тези думи, от този жест, от тази безгранична всеотдайност…Винаги съм знаел, че моите родители са наистина много добри хора, получих поред­ния пример за това.

Чакания от нас автобус пристигна, а с него и човека, който щеше да се присъеди­ни с нас. Това бе сестрата на нашата „нинджа“, ще я наре­ка „Дългия скок“. Защо това име, обаче ще стане ясно в последствие. Тъй като вече наближаваше времето, кое­то поетите описват като „по пладне“, нямаше време да се размотаваме много, а се яхнахме на нашия верен „жребец“ Филката и дадохме газ към целта ни за днес. Преминахме транзит през една от големите ни забе­лежителности – най-малкия български град Мелник – вече отбягваме масовите места, в които се изсипва сума ти народ. Първата ни цел бе съседното село Ро­жен, известно с чудно краси­вия едноименен манастир. Но и това не бе нашата цел – бързахме да намерим един от хотелите. Ха, изне­нада, нали? 🙂 Но бързам да добавя – издирвахме хотел , който бе единственото мяс­то в околията, което предла­гаше една услуга, която ни привличаше – отдаване на велосипеди под наем. Ще споделя, че предния ден се бяхме обадили и собствени­ка ни отсвири, бе ни казал, че все още не ги е подготвил за сезона и няма време да го направи тези няколко дни, в които има да се грижи за доста гости. И въпреки кате­горичния отказ, то решихме да си пробваме късмета на място, да видим дали чове­ка, би получил стимул виж­дайки ни готови да платим за удоволствието и чувайки шума на парите в ръцете ни.

Тц – дето се казва. Ника­къв стимул и изкушение не озари човека, а ние си по­лучихме нов категоричен отказ. Първо велосипедите бяха четири, а ние вече бя­хме петима и както и да го смятаме някак си 4 не равно на 5. Освен това колелата се отдават на гости на хотела, ако някой от тях има такъв ищах за развлечения. И за капак пак ни бе съобщено, че има толкова много анга­жименти с гостите дошли по празниците, че не може да отдели никакво време, да подготви велосипедите. Уда­рихме яко на камък. Но поне получихме ценни указания за следващите ни етапи от разходката ни. И преди да тръгнем имахме още една задача в селото – прескочи­хме до магазина да заредим с пиво, да не се обезбирим. 🙂

Отново качени в колата тръгнахме, без да сме си­гурни дали скоро няма да се наложи и да спрем отново – предстоеше ни преминава­не, може би през най-стран­ния тунел в България – този свързващ с.Рожен и с. Лю­бовище. Преминаването е сякаш през някаква набързо изкопана дупка през една от пясъчните пирамиди, които ни заобикалят в района. И то донякъде си е така – в началото на 60-те години на XX-век любовчани се зае­ли с прокопаването на този тунел, за да имат достъп до останалия свят, както те казват. Взели кой-каквото има, един копач, един лопа­та и така цяла година леели пот, докато свържат двете села. Техника не била полз­вана – официалната версия била, че скалата не е особе­но устойчива и ронлива, ама може просто „партията“, да не е искала да се ангажира и да е оставила хората сами да се оправят. Но пък така резултата е доста живопи­сен минавайки през този нетрадиционен тунел – все едно влизахме с колата в пе­щера.

От другата страна бе пър­вото от селата през което трябваше да минем – Лю­бовище. Името му май не е много ясно откъде идва точ­но и дали има нещо общо с любовта. Според някои из­следвания по-скоро идва от името Любо. Според друга версия, до която се добрах, която основно се разпрос­транява от бившия кмет на селото, е преплела любов­ната история и името на ня­когашна харна ‘убавица от горната махала на селото. Та освен хубавица, явно ще да е била и палавница, щот си харесала един ми ти ле­вент от долната махала и все ходила да се навърта около него, а пък съседите на двамата, надничайки зад пердетата и виждайки я пак към младежа да се е насочи­ла, си викали „Люба вижте я“ и така се появило и името. Така обаче и не разбрах как е завършила тази „либов­на“ история – с хепиенд или с някаква трагедия, както обикновено става в нашия фолклор. Все ми се ще поне в тази история да са се харе­сали младите, да са се взели и да са заживели доволни и щастливи. Ама обективно погледнато малко не ми се връзва много тази история, щото в онез времена, не било много прието невести­те да тичат след младежите, а по-скоро си е било обра­тно.

Та селцето – като много други красиво в своята си западналост и то като мно­го други преживяло пика си и от някогашните 500 души население, в момента има няма 20-ина възрастни, кои­то като на инат се опитват да поддържат селото живо. Но пък и много други са се отка­зали – съдейки по полупад­налите къщи. И как се усе­щаше фрапиращата разлика м/у това село и стоящото на има-няма два километра Рожен. Тук, където време­то сякаш е спряло някъде назад-назад в годините и там където автобуси сто­варят непрес­танно турис­ти.

А Любови­ще има какво да предложи – хубава при­рода, изглед към високите върхове на планините, а си има от „пясъчните пирамиди“, които са ха­рактерни за района. Да ама си няма от туристите, които може да видиш в Мел­ник, Рожен, че дори и в Зла­толист. Но пък може би и за­ради това ни хареса.

Пътят виеше над селото, но нататък нямаше помен от асфалт и решихме да не мъ­чим колата и да я оставим пред сградата, която явно някога е била кметството. А и все пак нали бяхме дошли да се разходим. Поехме по пътя на обиколка из селото. Най-на високо се виждаше една нова голяма сграда, явно бе някакъв хотел или къща за гости, но странно – ние бяхме търсили места за настаняване в района и не излезе нищо. А, кой знае може би пък да е от онези къщи за гости, построени с евросредства, но не търсе­ща истински гости, а изча­кваща да измине период, след който да приеме истин­ското си предназначение – луксозна частна вила. Пак там отгоре над селото видя­хме и едно друго местенце предлагащо настаняване. Ама как не сме разбрали за него?-си мислехме, това е което искахме. Но отново през този ден математиката не бе на наша страна. Въ­просното място е обособено за къмпингуващи – ако сте фенове на палатковите лаге­ри, това е вашето местенце. Ние обаче нямахме готов­ност за подобно „настанява­не“, а и съм споделял, че не сме и фенове на палатките. А, казвам че математика не излизаше, защото все пак там има една стая за гости, но е за трима, а ние все още си бяхме петима.

Продължихме към следва­щата ни цел – другото село, което искахме да видим по пътя си. Но явно бяхме под­ценили разстоянието – око­ло 8 километра виещ черен път, с леки изкачвания и спускания. Е, признавам си – вървенето по такива пъти­ща ни е голяма скука. Запъл­вахме времето си, най-вече слушайки забавните исто­рия на новия член на гру­пата ни, която определено трябва да признаем бе като свеж полъх в този ни трип. Замисляйки се, може би бе много странно да слушаме, за житейските перипети на нашата гостенка в далечна Испания и в още по-далеч­ния Ню Йорк, там на място на което ни подминаха може би 4-5 автомобила с хора, отправящи се в наша посо­ка. Определено ние бяхме единствените ентусиасти, прекосявайки разстоянието пеш. Ама, все пак това цел­та, да се раздвижим малко, да имаме време да си по­приказваме далеч от всичко и всеки.

Така изми­наха около 2 часа в приказ­ки достигайки следващото село от на­шата програ­ма – Кашина. Село, което се оказа, точно „лъжица за на­шата уста“. 🙂 Заигравам се с тази по­говорка не случайно – всъщност произхода на името на селото се свързва с турската дума „ка­шик“, което означава имен­но „лъжица“. Жителите на селото са се славели в окол­ността с лъжиците си от бу­ково дърво и така от хора, които правят лъжици – ка­шици, се стигнало до „ка­шинци“ и селото взело име­то Кашина.

Това, което видяхме, не се различаваше много от съ­седното Любовище – стра­хотна природа, която ни изпълваше с възхищение и множество рушащи се къщи, които пък ни изпълваха с тъга. И това село е изживя­ло своя разцвет много на­зад през годините и от над 300-те му жители в средата на 40-те години на XX-век, сега са останали около една дузина, но … може би толко­ва са през лятото. Именно тогава в селото може да се срещне повече народ, кое­то е разбираемо – все пак достъпа до него е по черни пътища – единия от там къ­дето ние крачехме, а дру­гия се спуска от високото с. Пирин, като втория оста­нахме с впечатление, че се предпочита от хората, кои­то срещнахме. Оказа се, че тогава от месец Май има и своеобразно кафе-магазин в което може да се подкрепиш с една студена биричка, но ние бяхме подранили с око­ло два месеца.

Оставихме по-подробното разглеждане на селцето за по-късно – тръгнахме без да се бавим много през реката, нагоре по баира, тъй като това още не бе последната точка от таз днешната ни разходка. Имахме да извър­вим още 20-30 минути, този път малко по-мълчаливи – не че се бяха изчерпали темите от американските истории на нашата спътни­ца „Дългия скок“, просто из­качването нагоре по другия черен път си беше със се­риозна денивелация и си пестяхме силиците – да не забряваме, че бяхме малко извън форма, след зимните месеци.

Но пък не бяхме и чак тол­кова зле – справихме се в рамките на тези двайсетина минути, докато стигнахме, разклонението на пътя с ба­риерата, по което табелата ни насочваше към нашата крайна цел. След малко вече дори я чу­вахме и преди някой да си е помислил, че сме били „на лов“ за някое животно, то да кажа, че наша­та цел бе „Ско­ка“ или както го наричат мест­ните „Скоко“. А, тези които са чели и разказа ни за предния ден, то вече са наясно, че „Ско­ко“ всъщност е поредния во­допад, към който се бяхме насочили , тъй като нашия тридневен трип беше под на­слов да посетим няколко от красивите водопади на Пи­

 

рин планина.

А, по шума който се чува­ше, ясно бе – и този път явно бяхме попаднали на добра находка, ако можеше да се позовем на доброто старо правило за водопадите. Кол­кото по-голям тътен се чува от пада на водата, толкова от по-високо би трябвало да пада водата и водопада да е по-як. И определено бя­хме попаднали именно на такъв екземпляр – прикрит от пътя, то нямаше как да го оценим, но изкачвайки се на скалата пред него – не ни оставаше нищо друго освен да останем безмълвни дъл­ги минути. А, и определено бе трудно да се надвикваме с него. Много по-лесно бе да му се възхищаваме. И да го изследваме… Слязохме до басейна, който образуваше в подножието си и да се из­катерим до скалата от която падаше…

Определено с 20-ината си метра височина „Скоко“ си е един от най-впечатляващите водопади в Пиринско и си заслужаваше разходката, която си бяхме спретнали и като се има предвид, че го хванахме по време, когато е най-пълноводен, то опреде­лено можеше да го наречем „красавец“.

Само се опасявам, че може би станахме причина за на­рушаване на екоравнове­сието в района. В стремежа си да направи най-добрите снимки на водопада „Стар­шия“ реши да прекоси река­та… и за да не ходи след това мокър часове наред свали обувките и чорапите си… Но единия от чорапите реши да поеме по свой собствен път, изхлузи се от обувката и пое по течението на бързата река… А, чорап който е бил часове прилепен за крака на един турист – нека си го кажем направо – си е една малка химическа бомба. 🙂 Оглеждахме се, в послед­ствие за трупове на риби и други речни твари, но слава богу не видяхме такива. Не видяхме следа и от чорапа обаче. 🙂

И ако си мислите, че „Стар­шия“, се е разхождал с един бос крак, то сте в голяма заблуда. „Босата нинджа“, може да и да ходи с голи ходила през разни бодили и трънаци, но това не означа­ва, че в раницата си няма до­пълнителни чорапи, с които да услужи на своя „старши“. 🙂 Е, „Старшия“ трябваше да реши дали да е с накърне­но самочувствие, обувайки дамски чорапи, но пък да му е комфортно или … Всъщ­ност избра комфорта 🙂

Но не всички мераклии да зърнат водопада бяха пред­почели комфорта – видяхме младо семейство да блъска детска количка с наследни­ка си нагоре по стръмния неудобен път, за да могат да споделят с него разходката си и да му покажат красо­тата на родината му. Това също бе една много красива гледка.

Отново се върнахме в Ка­шина и бе време да му обър­нем малко повече внимание – аз и старшия се спуснахме из старите къщи, да попием част от историята и красота­та на това страхотно селце. Сигурно биха ни сметнали за луди, но сякаш наистина тези стари къщи изграде­ни от плет, кал и глина, но поднасяха една вълнуваща приказка за миналото и не­говите хора… Приказка, коя­то оставям снимките да ви разкажат….

Напуснахме селото, но ми­сля, че то остана в нас… Едно от полуизоставените села, до които сме имали щасти­ето да се докоснем и опоз­наем и едно от селата, които ще носим в сърцата си.

… И както често се случва, обратния скучен път назад, ни кара да влизаме в какви ли не безсмислени спорове, на какви ли не теми. Този път не бе някакво изключение. Вървейки и чешейки езици­те си, незнайно откъде се подхвана темата кой в как­во е бил силен в часовете по физическо в училище. И на­шата нова спътница, съвсем нескромно заяви, че нейна­та сила била в дългия скок – посочвайки доста сериоз­но постижение, имайки се предвид ръста й. „Старшия“ се усъмни…направо си я взе на подбив, че се надценява и я предизвикваше през целия път, а тя все не успяваше да открие подходящото място да ни демонстрира най-до­брия и скок – или бе нана­горно, или прашно или пък нещо друго пречеше… Какво самохвалство мислехме си, докато „Старшия“ реши в ти­пично негов стил да свърне от пътя и да се изкатери на едно възвишение, откъдето да ни дари с поредица от ху­бави снимки от отиващия си ден.

Стигнахме до селото и точ­но над последните къщи от­ново се подхвана спора за възможностите в скока на дължина на спътницата ни. Ръкавицата отново бе хвър­лена, а „американката“ като в типичен класически уес­търн, бе готова за нов дуел. Избра си подходящо място на поляната…направи едно от характерните и засил­ки…пет минутно мятане на ръце напред-назад с при­клякания…и се изстреля напред…и ето как се роди „Дългия скок“. Определено направи едно много добро изпълнение, доближаващо се до ученическите й по­стижения. 🙂 Успя да напра­ви и друг рекорд – някак си успя да разлае всички ку­чета в селото и стана мал­ко опасно за нас, но добре че се намеси един от овча­рите, които уталожи кучеш­ките страсти.

Качихме се в колата и преминавайки отново през тунела на Любовище, ся­каш преминахме отново през тунела от миналото в настоящето или пък не … преминахме към едно ново приключение, което ще спо­делим в друг наш разказ 🙂

коментара

Таблоид

След среднощен екшън в Гоце Делчев и гонка с полицията! Задържаха Петър Велинов, опитал да проникне с взлом в автосервиз!

Публикувано

на

Петър Велинов е задържаният и обвинен за влизане с взлом в автосервиз в Гоце Делчев. Сервизът е собственост на Костадин К., а Петър, в съучастие със свои приятел опитали да проникнат в него в нощта на 24 юни. Те пробили патронника с бормашина, но през това време чули, че приближава патрулка.

Качили се на колата си и отпрашили с мръсна газ. Двамата успели да се изплъзнат на полицаите след среднощната гонка. По-късно единият от тях бе установен и задържан, а именно Петър Велинов.

Съучастникът му все още е в неизвестност. Велинов е от няколко дни в ареста, а днес се изправи пред Окръжен съд с искане за измяна на мярката му в по-лека. Предстои тричленният състав да се произнесе./struma.com/

коментара

Продължете с четенето

Таблоид

Община Петрич обхваща с нова социална услуга хора в неравностойно положение

Публикувано

на

Проектът „Патронажна грижа чрез мобилни интегрирани услуги за възрастни хора с увреждания“ е защитен по ОП „Развитие на човешките ресурси“ и е на стойност 274 244 лева. Проектът обхваща възрастни, социално слаби жители на общината над 65 години, които са с увреждания. „ Ще се предоставят социални и медицински услуги чрез посещения в домовете, защото говорим за целева група от хора, които са с увреждания и в невъзможност за самообслужване. Освен храна те ще бъдат подпомагани със здравни грижи и психологическо консултиране. Това е изключително важно, особено за тези, които нямат близки при себе си“, посочи на среща с медиите кметът Димитър Бръчков. Той допълни, че по проекта ще бъдат обхванати минимум 100 души, но изрично уточни, че няма да бъдат връщани нуждаещи се извън този брой. Услугата ще се предоставя напълно безвъзмездно за срок от 18 месеца. Екипът, който ще предоставя здравно-социалните услуги ще включва социални работници, медицински сестри, рехабилитатори, психолог, шофьор. В Община Петрич има информация за лица, които пряко отговарят на условията за включване в новия проект, те са както от град Петрич, така и от селата. „Считам, че новото звено е важен момент от цялостната общинска социална политика за предоставянето на комплексна услуга на нуждаещи се жители на община Петрич. Така надграждаме утвърденото досега патрониране на нуждаещи се лица от звеното Домашен социален патронаж , което обслужва 325 души от цялата община, като сме обхванали освен града и селата от Подгорски, Кулско-Марикостински и Първомайски райони. Това беше и нашата цел като общинско ръководство – да разширим обхвата на услугата, за да стигне там, където е най-нужна. Освен това, действащата обществена трапезария на Петрич обслужва още 98 социално-слаби граждани. Така, че можем да отчетем една добре завършена социална услуга, изключително важна за хора, нуждаещи се от институционална подкрепа“, обобщи кметът.

Вторият проект, защитен от Община Петрич е съвместен с Община Струмица, Р Северна Македония и е по програма ИНТЕРЕГ. Община Петрич е водещ партньор, а самият проект касае осигуряването на допълнително оборудване за защита на населението от природни или причинени от човек бедствия. Продължителността на проекта е 18 месеца. По него се предвижда закупуването на високопроходим автомобил за община Петрич, както и два броя модули за оборудване за реакция при пожари и наводнения. Ще бъде проведено обучение на доброволци за действия при кризисни ситуации и по-добра информираност на подрастващите за реакция по време на кризисна ситуация. За реализацията на всички дейности по този проект Община Петрич получава безвъзмездно финансиране в размер на 209 163, 19 евро.

коментара

Продължете с четенето
Loading...

Магазин за бои и мазилки JUB

Facebook

КАЛЕНДАР

юли 2019
П В С Ч П С Н
« юни    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

ПОПУЛЯРНИ