Последният роман на Веселин Стаменов „Да го духат справедливите“ – шедьовърът (досега) на неговото белетристично перо!

По традиция, когато ходя на море, една трета от багажа ми в куфара са книгите за четене на плажа. Така бе и на последната ми морска почивка в Египет, която приключи преди броени дни. Една от многото книги за четене, която взех със себе си, бе „Да го духат справедливите” – последния роман на Веселин Стаменов.

От четенето на книгата изпитах две чувства – на удоволствие и на „съжаление”. Ще започна със „съжалението”. Съжалявам, че успях да я „погълна” за ден и половина, като една трета прочетох още в самолета. А исках много повече!

Мисля, че последният роман на Веселин Стаменов, с когото се познаваме и сме приятели от 1998 година, (Господи, как минаха 21 години!) е шедьовърът (може би само до този момент) на неговото белетристично перо.

Смея да твърдя, че съм фен на прозаичните произведения на Веселин Стаменов – от първия до последния му роман. Дори когато преживявах една най-трудните си седмици в живота – операция във ВМА в София преди 10 години, аз си носих за четене романите на Веселин Стаменов.

Аз бях само поет – до 2010 година. Издадох 11 стихосбирки. Дълго време преди това исках да се пробвам в сложния за мене до тогава жанр – белетристиката. Но имах вътрешното чувство, че те съм достатъчно готов. Окуражението, което получих, бяха именно романите на Веселин Стаменов. Пробвах първо с драматургия. Издадох сатиричната камерна пиеса „Парламентарни уроци”. Последва половингодишна работа върху продължението на романа „Тютюн” на Димитър Димов – повестта „След тютюна”, която „Топ преса” издаде, и имаше голям успех. След това написах и издадох още две камерни пиеси – драматичната „Самотни полета” и сатиричната „Съседки”. В момента вече съм приключил още три белетристични проекта – мемоарната студия „Неказаното за Емил и Лили”, повестта „Пирамидалното раждане на кича”, както и превръщането на повестта „След тютюна” в роман – „Кармата на Ирина”.
Но да се върна към целта на тази моя статия – последният роман на Веселин Стаменов – „Да го духат справедливите”.

В това произведение авторът е надскочил формата „вулгарен роман” и е преминал в по-умерения и улегнал формат „натуралистичен роман”. Без да избягва типичните за отрицателните си герои вулгарни изрази, тук обаче сюжетът е още по-разнообразен от предишните му романи, но е и много по-сгъстен и гъвкав.

В предишните романи на Веселин Стаменов сюжетите са на национално равнище, докато в „Да го духат справедливите” той се ограничава на регионално, което засилва интереса на читателя. Персонажите са, естествено, все на властимащи. Такива, които се вживяват в ролята на „глас народен”, на „върховни нравствени стожери” или „висши социални отговорници”. Авторът тотално изобличава едни властимащи същества, които показват актуалното ниво на извървявания вече 30 години преход от обществото ни. Героите са типичните представители на неономенклатурата- пак партократична, но не партомонархична, както бе 45 години. Те са представени чрез пълнокръвие на оценки, чувства и морал, светоотношение.

Интригата на фабулата е привлекателна, защото е вечно актуална от 30 години насам. В нея са включени лакеи на изконната политическа диаметралност – власт и опозиция. Това са пъстри, многолики персонажи – шефове на полиция, следователи, шефове на ромски кланове, кмет, депутат, прокурор, наркобосове, важни медицински лица – печално титулувани у нас като „бялата мафия”.

Авторът, естествено за самия него като медиен издател, не е пропуснал да включи във фабулата и акценти от съвременната журналистика. Тук е най-силният аспект върху неговата безпощадна дисекция на регионалното и национално ниво на печатните и електронни медии, които уж трябва да бъдат „публичен съд на обществената съвест”. Представителите на актуалната съвременна българска журналистика страдат от зависимост, типично финансова. При тях няма публицистична откровеност или тематично първооткривателство. Те са пълнокръвно обобщение и носят художествена присъда – интелектуална анемия, морална проституция и сензационна хищност.

Интригата на романа се върти около шефа на РУ на МВР – Костинброд – Данаил Йовов – Плъха и сина му – Вельо. Полицейският син – наркоман, женкар и гуляйджия прегазва ромско дете. Оттук насетне започват сюжетните перипетии – как да бъде потулено това убийство, престъпникът да бъде с изчистено алиби, а вината да бъде стоварена на друг, невинен човек. В цялата каша се забъркват или замесват, заместникът на полицейския шеф Йовов – Велизар Станоев, местният депутат от управляващата партия Златин Найденов, костинбродският кмет от опозиционната партия Билян Трайков, професорът по нефрология Лъчезар Тюлев, регионални и национални журналисти, шефове на ромски кланове и множество други второстепенни лица.
С голям психологизъм авторът напипва един белег на цялата система за сигурност и право – МВР, съд и прокуратура, както и на адвокатурата – от „абсолютна вярност” – към абсолютно взаимно недоверие. Мнителността в тези висши ръководни длъжности се превръща в стил на ръководство. Напрежението между тези служители на сигурността и правото, което всъщност е ирационално, определя основните взаимотношения в романа. От метод в административното управление то прониква в личната сфера, прояжда кръвни и приятелски връзки, разпръсква общностите на довчера привличали се атоми.

Който си купи и прочете романа „Да го духат справедливите” веднага след края ще си зададе въпроса – кой всъщност е главният герой? Мнозината читатели, подозирам, ще разпознаят шефа на РУ на МВР в Костинброд Данаил Йовов. Според мен не е така. Главният герой е заместникът му Велизар Станоев. Най-важните хора в едно управление винаги са били вторите, в сянката на първите. Това посттоталитарната българска журналистика определи като „сивите кардинали”. Те са от 30 години много известни – във всяка една партия. Няма да им споменавам имената, ще припомня само исторически „сиви кардинали” – Ришельо, Разпутин, Гьоринг, Берия, академик Тодор Павлов и т.н.

Три сюжетни линии се преплитат в цялата фабула – престъпление, пари и политика. Около първата – престъплението, другите две се развиват многопластово. Не искам да преразказвам сюжета на романа, това удоволствие ще оставя на читателите му. Искам само да представя моите изводи като сентенции от трите сюжетни линии:
1. Автотранспортно произшествие при употреба на наркотици е толкова вероятно, колкото да отидеш по голяма нужда поне един път на ден.
2. Което не може да се направи с пари, става с много пари.
3. Най-голямата проститутка в този живот е политиката.

Константин Пашкулев

Вестник “ Градът „