И пак е Първи март, и пак пролетта идва с мартеници – чудесен български обичай, един от най-хубавите наши обичаи

За Бога, братя, носете си ги спокойно!

И пак е Първи март, и пак пролетта идва с мартеници – чудесен български обичай, един от най-хубавите наши обичаи. Както винаги, и тази година мартениците ще светят върху гърдите на хората като мънички червено-бели звезди или слънчица, привличайки вниманието и радвайки очите на минувачите. Особено трогателно е, когато те светят с румените си кончета върху гърдите на някое детенце, озарявайки хубавото му мило личице. Мина и тази зима – казват мартениците – преживяхме я! Усмихни се – отново е пролет! Светът възкръсва, животът възкръсва, ти възкръсваш! Старата вещица зима остана там нейде, в мрака, в миналото, в гроба – а ти я прекрачваш, усмихнат, и поздравяваш новородения свят, а кръвта кипи в жилите ти, сърцето ти тупа, бузите ти руменеят! Бялото и червеното са естествени символи на светлината, слънцето, зората. Бялото – белият ден, белият свят; бялото на невестата и майката. Червеното – руменото слънце, което се ражда на изток. Сърцето, огънят, кръвта, жарката топлина на живота. И пак тези цветове са любими и в българските народни везби – ще ги видите и върху моминската риза, и върху празничната премяна на младоженеца, и върху детската дрешка. Неслучайно народният дух е търсил да се изрази в тях. Крепко, пращящо от сила здраве, яснота на ума, сила в мишците, светлина в очите, хубост, първичност и свежест – това изразяват белите и румените конци. Здравина, непокътнатост на душевните и физическите сили, девственост, целомъдрие, невинност. От белите и червените конци сякаш капят мляко и вино – според казаното в Библията: Блестят очите му от вино и бели са зъбите му от мляко (Бит. 49:12). Такава е Божията благословия.

И пак, както и всяка година, се отварят големи усти и се разнасят хули и проклятия срещу мартениците. Езически били, не знам какви си били… Някои не могат да ги търпят, сякаш става дума не за невинен пролетен символ, а за петолъчка или фашистка свастика. Какви ли не странни обвинения, какви ли не идиотски нападки и хули съм чувал срещу тази хубава и отколешна народна традиция.

Кой е против мартениците и българските обичаи? Навярно хора, които мразят България? Внесени от чужбина мормони, кришнари, ротарианци, фанатици-калвинисти или комунисти-атеисти – враждебници на всичко българско, отрицатели на националните ценности и традиции?

Не. Хулят ги, Бог знае защо, тъкмо онези, които би трябвало да ценят българското и да го защитават от нападки и обиди – потомците на този народ, съвременните носители на традицията му. Хора, които се определят като православни!…

Странно. Срамно и глупаво. Трябва да таиш нещо много тъмно в душата си, за да виждаш злина в един толкова красив, невинен и младенчески чист символ… Че какво езическо, нехристиянско или антихристиянско има в мартениците? Нека тези господа ми обяснят. Чакам. В какво точно се състои езичеството и как се проявява то? И докато не получа отговор, ще смятам, че това са просто озлобени срещу всичко в този свят хора, с каквито е пълно нашето време. Уви, има ги и сред християните. Хора, които просто обичат да мразят – и нищо повече.

А дори и мартениците да са наистина езичество – голяма работа: мога да ви докажа със сто примера, че е пълно с езически неща в нашия живот, на които изобщо не обръщаме внимание и дори не ги осъзнаваме като такива. Езическото и християнското са понякога толкова тясно свързани и преплетени, че е изключително мъчно да ги различим, а камо ли да ги отделим едно от друго. Та нима великденските яйца – грабвам първото, което ми идва на ум – не са езичество? И какво – да се откажем ли от тях? Не, разбира се. Никой нормален човек не би направил това. И тъй като в единия случай се говори упорито за езичество, а в други случаи се мълчи, ще нахвърлям няколко примера за езически елементи и традиции в нашия живот, против които никому досега не е идвало на ум да възразява или да спори с тях.

Яйцата и Яйцето

Великденските яйца са ни познати от детинство. Това обаче изобщо не е библейски символ. Корените на тази традиция трябва да се търсят във вярванията на древните народи. За езичниците яйцето е символ на живота и дори по-общо – на битието като цяло. В много езически космогонии светът е създаден/възникнал от яйце – небето от горната, земята от долната му половина, слънцето – от жълтъка. Според ведическите митове от първоначалното космическо яйце е възникнал Ишвара или Праджапати, а от него – Брахма, който е създал вселената. Египтяните също са вярвали, че слънцето се е излюпило от яйце. Във финландския космогоничен мит светът е възникнал от яйце, снесено от патица върху самотен хълм в космическия океан. Подобни вярвания имат китайците и много други народи.
Как символиката на яйцето е попаднала в християнството? Очевидно, като митичен символ на живота и плодовитостта яйцето е било свързано от древните славяни с Възкресението Христово. Тези езически и митично-магични корени на великденските яйца обаче не ни пречат да ги боядисваме на всяка Пасха и да се чукаме с тях.

Помените – храна за мъртвеца

Погребалните обичаи на православните народи отпращат към древното дохристиянско езическо минало. Храната, която се приготвя, “за да се спомене покойният”, следва строги ритуални традиции: готви се варено жито (коливо) и се донася вино. Всъщност погребалната трапеза е древен обичай при много езически народи и в основата си не е нищо друго, освен жертвоприношение за духа на починалия. В поемата си “Енеида” римският поет Вергилий описва как Еней устройва погребален пир на гроба на покойния си баща Анхиз; духът на Анхиз изпълзява от гроба във вид на змия и опитва от гозбите (Aen. V, 77-103). В XI песен на “Одисея” героят заколва овца и сенките от отвъдния свят се събират, за да пият от кръвта ѝ. Характерен е обичаят, който спазват и до ден днешен много хора у нас: отливат няколко капки от виното на земята, преди да сръбнат от него. Тази традиция на езика на древните езически култове се нарича възлияние. Възлиянието се е правело с елей или с вино и е било ритуална жертва за боговете и духовете на мъртвите.

Много православни българи спазват обичая да носят на Задушница храна на гробищата и да преливат с вода или вино гробовете на своите близки. Тази практика се корени в древното вярване, че душата на умрелия трябва да се храни и пои. Освен това виното е ритуален заместител на кръвта – т.е. на кръвта на жертвеното животно. Свещите, които се палят ритуално на гроба, осветляват според Димитър Маринов пътя на душата в отвъдния мрак.

След като стана дума за погребални вярвания и обичаи, не можем да не споменем и вярата в т. нар. митарства. Идеята, че душата в отвъдното преминава през серия изпитания, които трябва да издържи, се среща в много нехристиянски религии. Подробно описание на “спирките” в мъчителния посмъртен път на душата намираме, например, в египетската “Книга на мъртвите” – текст, създаден 2-3 хилядолетия преди Христа. Очевидно това вярване е било дълбоко вкоренено в египетската  традиция и неслучайно учението за митарствата се заражда именно сред египетските монаси. Но това е отделна голяма тема и, ако е рекъл Господ, ще ѝ посветим специална статия.

Денят на Слънцето

Защо празнуваме Коледа на 25 декември? Та нали евангелистите не ни казват нищо за точната дата на раждането на Христос и дали това е станало през лятото или през зимата. Откъде тогава се е взела тази дата?

Много езически народи са празнували 25 декември, който се пада скоро след зимното слънцестоене, като “ден на Слънцето”. При римляните това е бил празник на слънчевия бог Митра. Древните славяни са вярвали, че на този ден се ражда младото Слънце. Християнската църква е заела този езически обичай и го е преосмислила като празник на “Слънцето на правдата” – Христос.

Освен “големия” ден на Слънцето – 25 декември – езическите народи са имали и “малък” ден на Слънцето, който се е празнувал в края на всяка седмица – в неделя. Някои западни езици са запазили и до днес спомена за това в името на неделния ден – Sunday (англ.), Sonntag (нем.). Християните, за които този ден е свързан с възкресението Христово, са посветили “слънчевия ден” на Христос.

Месеците в нашия календар също носят имена на езически богове. Януари – на римския бог Янус, февруари – на богинята Фебруа, март – на бога на войната Марс и т.н. И тук, както и в много други отношения, ние не можем да се отскубнем от езичеството на нашите предци.

Св. Димитър и богинята Деметра

Какво бихте казали за човек, който се казва Перун или Зевс? Може би ще се усъмните, че е християнин? Но какво, ако се окаже, че и вашето име съдържа в себе си спомена за някое древно езическо божество? Всъщност това съвсем не е невъзможно.

Не само месеците, но и светците от календара често носят имена на езически богове. Ако разлистим църковния календар, ще намерим немалко светци с такива “езически” имена. Изреждам първите няколко, които ми идват на ум. Св. Исидор Пелусиот – “Исидор” означава “дар на Изида” (египетска богиня). Също и св. Диодор Тарсийски – “Диодор” е “дар на Зевс”. Св. Сергий и Вакх – Вакх (лат. Бахус) е старогръцкото божество на виното. Св. мъченик Атиноген – “роден от Атина”. Св. Аполоний Сардийски и св. Дионисий Ареопагит – Аполон и Дионис са познати на всички ни старогръцки богове. И така нататък.

Популярното у нас име Димитър – в чест на мъченика Димитър Солунски – идва от старогръцкото Деметриос, което означава “посветен на Деметра”, “принадлежащ на Деметра”. Деметра е старогръцката богиня на плодородието. Е, какво ще кажат нашите доморасли “борци с езичеството”: да не почитаме ли св. Димитър? Да не наричаме ли децата си с това име?

Св. Георги и Андромеда

Всички са виждали иконата, на която св. Георги убива змея. Но не всички знаят, че на тази икона е изобразен старогръцкият езически мит за Персей и Андромеда.
Персей според вярванията на древните гърци е син на Зевс и смъртната жена Даная, дъщеря на аргоския цар Акрисий. Подпомаган от божествения си баща и други богове, той извършва много подвизи. В Етиопия Персей спасява царската дъщеря, принесена в жертва на морски змей или дракон, като убива чудовището и освобождава девойката. Този митичен сюжет е проникнал по-късно и в житието на християнския мъченик св. Георги, а оттам – и на иконите, посветени на него.

Всъщност митът за змиеборството е един от най-древните в човешката история. Змея, хтоничното чудовище, което заплашва да разруши този свят, убиват в митовете и Зевс, и славянският Перун, и индийският Индра. В християнството образът на борбата със змея става символ на космическия двубой между доброто и злото.
Е, какво ще кажете, борци с езичеството? Да изхвърлим ли чудесната православна икона на св. Георги заради вашите страхове и превземания? Или да признаем, че християнството е попило най-доброто от общочовешката култура?

Курбаните – жертвоприношение на Аллах

Характерен църковно-народен обичай у нас са курбаните, извършвани обикновено в дните на големи църковни празници или на светеца-покровител на селото. Всъщност курбанът е мюсюлмански обичай, зает от нашия народ по време на турското робство. Самата дума “курбан” е арабска и означава “жертвоприношение”, “жертва”.

Курбанът е заповядан на мюсюлманите изрично в Корана и хадисите (изказванията) на пророка: “Ние ти дадохме (о Мохамед) райски блага. Затова се моли и коли курбан” (Коран 108:1-2).

“На всяка верска общност сме наредили курбан, за да споменават името на Аллах над животно от добитъка, който Той им е дал… И сторихме за вас от обредите на Аллах да бъде едрият жертвен добитък. В него има благо за вас. И споменавайте името на Аллах, докато (животните) са изправени за (колитба)! И когато рухнат по хълбок, яжте и хранете и доволстващия и просяка! Така сме ви подчинили, за да бъдете признателни” (Коран 22: 34-36).

“Приносителят на курбана има зачетено добро дело за всеки косъм на курбана… О, хора, колете курбан и ще получите награда за неговата кръв, защото наистина курбанската кръв, ако и да пада на земята, се пази при Всемогъщия и Възвишен Аллах (хадиси по Таберани).

“Наистина кръвта на курбана стига до Аллах преди още да е паднала на земята”. “Който има възможността да заколи курбан, а не го стори, нека не присъства на нашите събрания” (хадиси по Ибн Маджид и Тирмизи).

Дядо Коледа – езически бог

Всички като деца сме чакали дядо Коледа да ни донесе в полунощ подаръци и да ги остави под коледната елха. Но кой всъщност е дядо Коледа? Запознатите с религията на древните славяни могат да хвърлят малко светлина върху произхода и самоличността на добрия старец.

Както вече споменахме, славянският празник Коледа е бил посветен на новороденото Слънце. Коледа или Коляда, наричан още “Божич” или “Млада Бога” в славянските митове и песни, е младото Слънце, което се ражда в деня на зимното слънцестоене. Коледа е син на стария слънчев бог Даждбог. Като обновител на природата след слънчевия поврат от зимата към пролетта, той покровителства младия живот (децата) и носи дарове.

Интересно е, че ако западният Санта Клаус има в основата си нещо далечно християнско (св. Николай – Никлас или Николаус), то българският дядо Коледа е типичен фолклорно-митичен езически персонаж, свързан с много древни вярвания. Въпреки че оттогава той е поостарял и е станал “дядо”, древната му основа и досега си личи. Значи ли това, че трябва да го изгоним, когато се промъква тихо в дома ни през комина, и да изгорим като “езичество” коледната елха?

Християнското и езическото

Виждаме, че християнското и езическото са понякога тясно преплетени като белите и червените конци на мартеницата… Написах тези неща не за да смущавам нечия вяра. Християнството е богооткровена религия, но то съществува и действа в контекста на общочовешката култура. В своя универсализъм то поема и преработва всичко най-добро от обичаите и вярванията на народите, за да го преобрази в едно принципно ново качество. Отломките от езичеството и заемките от другите религии са творчески преработени в неговата тъкан. Ето и примерът със св. Димитър Солунски – той отдавна е осветил и осветлил с мъченичеството си това име и вече никой не помни първоначалното му значение. Не трябва да сме толкова болезнено мнителни към естествената културна среда, в която живее християнската Блага вест, към пъстрото човешко обкръжение – бяло, жълто, черно, – в което се проповядва тя, попивайки, от своя страна, множество вярвания, символи, идеи и обичаи от това човешко море. Тези взаимни влияния са неизбежни. Още древните евреи са живели не в един стерилен свят, не в тотална изолация, а в средиземноморска и левантинска културна среда, заобиколени на запад от ханаанейци, идумейци и египтяни, а на изток – от хети, вавилонци, асирийци, персийци и много други народи. В Библията са отразени тези многостранни влияния и контакти.

Християнството, покълнало на семитска почва, се развива в античния елинистичен свят. Още от самото си зараждане то поема много от старогръцката култура и философия. Още Христос проповядва в елинистическо-римско обкръжение. Огромно е значението на античната култура и преди всичко на старогръцката философия за оборването на ересите и формулирането на християнските догми. Не само цялата троична и христологична терминология идва от античната философия, но дори и основополагащите понятия, в които се облича християнската вяра, като Триадата (Троицата) и Логосът (Словото, Йоан 1:1) са заети: първото от неоплатонизма, второ от стоицизма. Тъй в пресечната точка на божественото Откровение и човешката мъдрост се ражда златното сечение на догматиката. Огромно е влиянието на античността и върху християнското изкуство – един свят с мощни художествени традиции, какъвто е бил гръко-римският, не е могъл да не остави своя отпечатък и върху младата християнска Църква и християнска култура, особено върху иконите и иконопочитанието: и като художествено-живописно съдържание, и в интелектуално-богословски план. Неслучайно иконопочитанието е било обосновавано от отците не само с библейски аргументи, но и с антични обичаи като почитта към портретите и статуите на императорите и други подобни.

Ето как християнството попива най-доброто от културата на всички народи, приели Благата вест. Това неимоверно го е засилило и обогатило – и днес в него ние виждаме цялото общочовешко богатство, цялото пъстро гъмжило на всички поколения и племена от Адама до нас.

Мартениците и днешната българска съдба

Но да се върнем към мартениците. Помня, че когато бях дете, всички носехме мартеници. Никой не ни караше да го правим, но ние обичахме този символ и се радвахме, когато настъпваше това време на годината и мартеничките грейваха върху гърдите ни. Колко, колко се е променило всичко днес. Мартениците си отиват, както и много други хубави неща в нашия живот. С всяка година все по-малко хора ги носят, а младежите най-често се задоволяват само с един червен конец около китката… И самата мартеница в много случаи губи простичкия си свеж чар: доморасли “художници” и търговци се чудят какво да измислят, за да я направят по-продаваема, усложняват безсмислено простия символ, развалят го, превръщат го в кич.

Случайно или не, но този упадък на мартениците съвпадна и с големия упадък на България през последните десетилетия: фабриките ѝ престанаха да работят, земята ѝ не ражда, пък и няма кой да се занимава с нея, болници и училища се затварят, нови българи не се раждат, а пък онези, които все пак са родени, искат да избягат в чужбина… Българският етнос се топи и умира, а заедно с него умират и народните обичаи и традиции. Заедно с последния българин от този свят ще си отиде и последната мартеница…

И не само тя. Българската писменост и език също умират. Разходете се по улиците на нашите градове: колко български надписи ще видите? Реклами, надписи, обяви, табели – почти всичко е на латиница, и дори ще е добре, ако с латински букви е изписана българска дума: в повечето случаи всичко е на английски. Скоро кирилските надписи ще останат само върху фасадите на официалните сгради, а после може би ще бъдат изхвърлени и оттам. Заедно с чуждите обичаи и нрави един чужд език се настанява агресивно в нашия живот, изтласквайки и последните отломки от българското и славянското. Разбира се, не само в България е така. В много страни националните култури се топят и остават само в музеите, хората по света стават все по-безлични, все по-еднакви. Но при нас този процес е особено жесток. Живеем в условията на жестока културна агресия, културна колонизация, заедно с политическата си независимост сме отстъпили и своя духовен и културен суверенитет. Натрапват ни чужда култура, по същество – чужда самоличност. Приемем ли, ще изчезнем от този свят. Та ние и сега вече сме политическа и културна колония. Не само че съдбата на държавата и народа се определя не в София, а в далечни централи на Запад, но и нашите деца и младежи са вече отдавна духом там, а не тук.

Какво ни е останало: православието? Мислите, че няма да ни вземат и него? Ха-ха-ха! – би казал някой с рога и опашка. Не бъдете наивни! Вярата е чисто цвете, тя не вирее върху отровена почва. Битието на народа може да се оприличи на град или крепост с външни и вътрешни стени. Външните стени – това са културата, езикът, обичаите, традициите. Вътрешната крепост е вярата и светинята. Ако превземат външните стени, ще превземат и вътрешните. Вземат ли ни нацията, културата, обичаите, езика, ще ни вземат и православната вяра – със сигурност! Не се съмнявайте в това! Ако един ден наистина, както самоубийствено мечтаем, станем като хората на Запад, ще бъдем във всяко едно отношение същите като тях и ще вярваме в онова, в което вярват и те: in money. Толкова. Какъв ти Христос, какъв Бог? Смешно. Иконите ще останат само в музеите, “Александър Невски” ще бъде единствено “туристическа дестинация” за чужденците, а на мястото на църквите и манастирите ще има банки, бордеи, нощни клубове и секс-барове. И нищо повече.

И затова – да браним нашата крепост, кой където може и както може. Докато тя все още съществува… Дори и мартениците са една от мъничките крепостни кулички – някъде там, по външните стени. Не отстъпвайте доброволно нито една крачка от стената! Тази крачка ще бъде превзета от неприятеля. Днес, отстъпвайки, ще предадем мартениците, утре – кирилицата, вдругиден – българския език… Така, бавно и полека, ни събличат от съдържание и ни превръщат в нула. Накрая няма да ни остане нищо – само едно въже, с което да се обесим.

Това е културна и духовна война. Война за оцеляване на един народ. Това е война и за децата ни. Завоевателят иска да ни ги вземе, той вече ни ги е взел! Той ламти за души, не за територии… Културната агресия на нашето време не е естественото културно взаимопроникване от миналите епохи, което толкова ни е разширило и обогатило в миналото. Тя не обогатява, а опустошава. Тя носи смърт, упадък, черна пустош и чер цинизъм. Мъртвило в духа, мръсотия в сърцето… Самата тя не е някаква съзнателно водена от някого война, а просто един стихиен процес на общочовешка ентропия, израждане и упадък. Човечеството днес постепенно се изражда и губи човешкия си облик – това е всъщност водовъртежът, който ни завлича, стихията, която ни разрушава. Но има, разбира се, и съзнателни участници в този процес. Силите, които искат да контролират земното кълбо, са заинтересувани от едно опустошено, помръкнало и напълно безмозъчно човечество. Така то по-лесно може да се управлява. Мечтата на глобализма е: еднакъв свят с еднакви хора и еднакви мозъци. Хора, които мислят еднакво, изглеждат еднакво, говорят един и същ език – някаква развалена пародия на английския, – действат еднакво като по команда… Защо в този свят да има българи? А защо да има християни? Те са напълно излишни. Националните и религиозните различия само пречат на един свят без разлики и без прегради – света на глобалната власт и глобалния капитал. Но искаме ли ние такъв свят?

Къде е истинското езичество

На този въпрос покойният български историк и философ Стефан Чурешки отговаря така: “Днес, в началото на ХХI век, се наблюдава една жестока духовна паганизация, много по-силна от битово-природната паганизация през Средновековието и турското робство. Защото чрез почитанието на материята и тялото, изразено в култа към идолите на спорта, киното, музиката и псевдолитературата, в наши дни в душата на българския народ се настанява едно тъмно чувство на разврат, алчност и насилие, което е свойствено на езическата култура” (Чурешки, С. Българските историци между християнството и езичеството).

Струва си да се замислим: какво всъщност е днешното езичество, как се е появило то? Откъде идва злото в нашето общество: от някогашния Еньовден? от обредните магии на нашите баби? Кой влива отрова в душите на днешните български младежи: кукерите? русалиите? Или една съвсем друга сила?

Не търсете езическия дух там, където той отдавна е само спомен – в обредите и традициите на нашите предци. Търсете го в мрака, езическата алчност и жестоката безнравственост на един свят, потъпкал човешкото, забравил Бога. Не на стария свят от миналото. На света, в който живеем днес.

И в който израстват децата ни… Това е свят, в който господства културата на греха, културата на порока. Развратът, разпуснатостта се смятат за норма. Съвсем по езически цената на човека се търси в “парите”, “успеха”, а добродетелта, скромността и невинността са изтласкани от агресивния култ към красотата и силата. Идолите, езическите богове на днешния свят – ето ги: певци, актьори, “секс-символи”, “звезди”, вулгарни, повърхностни, безсмислени до дупка, изгубили отдавна човешкия си облик, изтощени от непрестанен разврат, прогизнали от алкохол и наркотици. Те учат на своя вулгарен морал милионите, които им се кланят. Това е свят на всеобщо разтление, в който порното и чалгата започват да разлагат, да отравят младата душа още от най-ранните ѝ детски години. Това е свят, чийто идеал е: порно във всеки дом, бордей на всеки ъгъл и наркотици пред всяко училище.

Това е свят, в който трудът не се цени, понятието “дълг” е осмяно, а понятието “грях” – стъпкано и забравено. Свят, в който фундаменталните, зададени от Бога константи на човешкото битие се осмиват и отричат: вместо баща и майка имаме “родител 1 и родител 2”, вместо мъж и жена – “джендъри”. Всички най-грозни извращения, сексуални перверзии се смятат за норма, а нормалното – за девиация. Това е много по-лошо от езичеството на древните езичници. Защото дори езичниците са имали представа за доброто и злото, за моралния закон и човешката отговорност пред боговете.

И в този свят, болезнено изроден, отровен, развален, в който човекът е призоваван от всички страни да служи не на Бога, не на обществото, не на своя народ, а само на търбуха и пениса си, порастват всеки ден млади души, млади същества. Крехки човешки кълнове…

Да, съвременният човек е облъчван отвсякъде от агресивната антихристиянска среда, от агресивната пропаганда на греха, която го залива от всички страни. Но ако възрастният (не всеки) има все пак някакви ценности, убеждения, и може да се брани, то детският ум е напълно беззащитен. Какво може да противопостави детето на вездесъщото зло? Нищо. Ето как невинните свежи души, които Господ изпраща на земята, биват бързо отравяни, покварявани – цели реколти за Рогатия.
Ето там търси езичеството, приятелю, а не в курбаните и мартениците. Брани се там, откъдето идва злото. Бъди нащрек. Нима искаш синът ти да стане гей или наркоман, дъщеря ти – проститутка?

Толкова по въпроса за езичеството и мартениците. В заключение ще перифразирам известната култова фраза на един български политик (“За Бога, братя, не купувайте!”), като кажа: “За Бога, братя, носете си ги спокойно!”. В мартениците няма зло. Те са само една невинна усмивка.

Честита баба Марта!

pravoslavie.bg