Големият оперен тенор от Разлог Аврам Андреев: С какви велики хора съм работил!

На 19 януари големият оперен тенор Аврам Андреев навърши 91 г. Роден е в Разлог. Завършва Държавната консерватория през 1954 г. Специализира в Болшой театър. През 1972 г. получава званието „заслужил артист”. Над 40 г. е на сцената на Пловдивската опера, по оперните театри в страната и чужбина. Вокален педагог. БНТ направи филм за заслугите му към оперното пеене. Удостоен е с орден „Св. Св. Кирил и Методий” златен и „Червена звезда”. Има голямо и сплотено семейство, петима внуци и правнучка.

В дома ви има и нова радост.

Преди четири месеца се роди моята правнучка Виктория – едно прекрасно създание. Мечтаех да имаме момиченце. Имам петима внуци – тръгнаха вече по моми, разпиляха се по света. Много се радвам, че всички ме уважиха и дойдоха за рождения ден. На крака съм. Божа работа! Всеки ден правя разходки с моето кученце на Сахат Тепе. То ли ме разхожда, аз него ли, не знам (смее се). Първата ми съпруга почина  през 80-те. След нея остана огромна празнина и двете ни деца. Те също се занимават професионално с музика. После в театъра срещнах Надежда Христозова, оперен режисьор. Тя прави много постановки сега в Германия, Италия. От 28 години живея с нея, тя ме върна към живота.

Учили сте при големия проф. Петър Райчев. Какво изискваше той от младите таланти?

Беше изключителен певец и педагог. Пял е много в Италия. „Важно е как заставате на сцената, не като някое шкембе. Трябва да внушавате на тази зала самочувствие.” „На сцената публиката не те интересува. Но ако случайно видиш на първия ред онова хубавото момиче – загубен си, провален си за спектакъла.” Наскоро Петър Райчев-внук  ми изпрати книга със спомени и диск за своя дядо. Като я чета, си казвам: „Боже, с какъв велик човек съм работил.” Сега пише книга за баща си – големия наш диригент Руслан Райчев (1919-2006). През 2019 г. се честват 100 г. от неговото рождение. Познавам го, работил съм и с него, имам много спомени.

От кого взехте таланта?

Двамата ми родителите пееха като славеи. В двата рода имаше голяма любов към пеенето, закърмен съм с това. Запях твърде рано в училище. В Разлог през 30-те години на ХХ век имахме прекрасни учители. Идваха от педагогическите университети в Кюстендил, Шумен, Варна. Задължаваха ги да имат втора специалност – един музикален инструмент (гъдулка, пиано, цитра), да пеят също.

Още тогава в Разлог имаше оперета. Беше традиция на Коледа да има спектакъл. Полковата музика и учители бяха в оркестъра. Учителят ми по музика Никола Стойчев, на когото дължа насоката в пеенето, направи много. Не даде да отида войник, беше война тогава, страшно време. „Ще ти намерим работа в оперетата в Разлог”, каза. По слух, не бях запознат с нотите, поставихме няколко руски произведения – „Наталка Полтавка”, „Запорожци отвъд Дунава”. После разбрах, че „Запорожците” е първата украинска опера. Бях горд, че пръв съм участвал в нея. Лека-полека направих репертоар, но пари за Консерваторията нямах. Тогава заради моя глас читалището реши да отпуснат пари за Консерваторията в София. Така отидох да следвам.

Кога започнахте в Пловдивската опера?

Присъединих се на 1.ІХ.1954 за втория сезон. Попаднах в хубава среда с колеги от Консерваторията – пеехме, заедно мечтаехме. Чудесен колектив от млади хора като проф. Валентина Александрова, Ида Финци, сестра на актьора Ицко Финци. С Ида бяхме „еврейската двойка”- не разбраха, че не сме една религия. За първи път заедно пяхме в „Травиата”. Неин съпруг е Петър Щърбанов, голям режисьор в Софийската опера. Завършил е в Ленинград – човек с висока култура. Щърбанов е първият и единствен български режисьор в Миланската Скала. Там са пели много българи от Борис Христов до наши дни, но режисьорът е един – Петър Щърбанов.

А как сте открили ваша плоча в Брюксел?

Пет месеца пях в Брюкселския кралски театър. На площада, където е онова пикаещо момче, символа на града, гледам малка книжарница. Влизам и виждам плочата „Моцарт и Салиери”, решавам да си я купя. Каква беше моята изненада, когато открих, че е издание на „Балкантон”, в нея пеем заедно с проф. Павел Герджиков. Изумих се. Искам да купя няколко, но ми казват, че имат само две. Щях да направя подарък на колегите в Брюксел. На другия ден обаче донесоха нови бройки, дори ми направиха намаление. Преживях голяма изненада, но и добих ново самочувствие.

Тъжна е вашата история около пенсионирането.

Дойдоха промените през 90-те. Зам.-директорът на операта каза: „Аврам, дойде едно писмо за теб и двама колеги, повишават ви във висша категория заедно със Софийската опера.” Разликите бяха огромни. Мина месец, директорът прибрал писмото. Той беше единственият, с когото не се обичахме. Не ме е ощетил с роля. Не признах жена му за примадона и той се озлоби. Затова, вместо да издаде заповед за тази висша категория, той ми изпрати заповед за пенсиониране. Пенсията сега е обидно малка.

14 г. сте вокален педагог на „Хора на пловдивските момчета „Стефка Благоева”.

 Прекрасни деца, с тях пътувах по Европа. Сега са големи, работят из оперните сцени по света, обаждат ми се, гостуват ми. Прекрасни години! Исках малко почивка, имах много спектакли. Пял съм много – опера, оперета, класика, съвременни, мюзикъл. Още ме ценят, скоро ме поканиха в оперетата за участие в „Моята прекрасна лейди”. Аз съм първият изпълнител на ролята на проф. Хигинс в България. Имам над 100 представления.

Защо сте отказвали работа в София?

 Канили са ме в Музикалния театър, Народната опера. От Народния театър идва комисия да започна на мястото на пенсионирания Рачко Ябанджиев. Как да напусна Пловдив, тук ми беше по-интересно.

Жени ВЕСЕЛИНОВА

 На специализация в  Болшой театър

През 1970/1971 за шест месеца бях на специализация там – да уча да пея ролята на Ленски в „Борис Годунов”. Ростропович тогава дирижираше „Евгений Онегин”. Седя в ложата, слушам със затворени очи да ми влезе музиката в ушите. Един ден влизам в театъра от служебния вход, гледам хората на групички се вълнуват. Тогава разбрах, че имало тежко събрание срещу Ростропович, защото прибрал в квартирата си известния Солженицин. Обаче ще го съдят! „Той няма никого около себе си, болен е от рак. Ще умре на улицата, затова го взех при мен”, защитавал се диригентът за проявената човещина. Махнаха го. След време обаче пак го видях на пулта и много се зарадвах. Това, което научих в Болшой театър, е несравнимо. Имах щастието да пея без декор в театър „Таганка”.

Силвия Стоянова

Вестник “ Топ Преса “

Пловдив е занемарен град

Тези дни Пловдив официално стана  европейска столица на културата. Изпитвам голяма болка – Пловдив е занемарен град. През 1946 г. за първи път бях тук като екскурзиант- имаше живот, друго беше. Закриха Симфоничния оркестър, няма кина, театърът е една стара сграда… Спомняте ли си филма „Звезди в косите, сълзи в очите” – това е истината днес. Постъпват лошо младите. Нас, основателите на операта, не ни канят. Но ще дойдат по-добри времена. Вярвам в това.