Людмила Живкова създаде института по паранормалното и откри лаборатория в Петрич, за да изследват силите на Ванга

КОЙ Е ТОЙ

Иво Милев е български писател, продуцент, прево­дач. Роден е на 25 ноември 1971 г. в Ловеч. Завършил е право в Софийския уни­верситет. Юрисконсулт и изпълнителен директор на SIA Advertising. Продуцент е на „Стъклен дом“ и сцена­рист на тв сериала „Отпла­та“. Тези дни излезе книга­та му „Животът и смъртта на Людмила Живкова“.

– Г-н Милев, какви неразга­дани мистерии изследва книгата ви „Животът и смър­тта на Людмила Живкова“?

– Всъщност мистерии може би въобще няма. Истината съществува и тя е една, но бавно си пробива път – наши­ят до нея е нелесен. Поняко­га сме склонни да отричаме очевидното, за да изживеем загадъчното. Същото важи и за случая „Людмила Живко­ва“. Нейният живот и делата й предразполагат към тър­сене и изследване на загад­ки и мистрии. Още повече ней­ната преждевре­менна смърт, която Иля Вел­чев също малко загадъчно на­рича „естестве­на и логична“. В центъра на тази книга са идеи­те на Людмила Живкова, техни­те извори, вза­имовръзки и отражението им върху нейните действия, вклю­чително полити­чески. В центъра на тази книга е епохата. Тази, която позволява на баща й Тодор Живков да се из­дигне до върховете на дър­жавния и партийния апарат, и после да я моделира така, че е възможна появата на Людмила Живкова и воде­ната от нея полити­ка. Силно огранича­ваща и стагнираща епоха, която Людми­ла познава добре – едва ли има някой в България по онова време, който както Тодор Живкова и Людмила да позна­ва недостатъците и възможностите на системата – и поне до известно вре­ме успешно лавира между допустимото и невъзможното.

– Какво ви нака­ра да се захванете с това изследване?

– Всичко започна през 2009 г., когато със моите колеги от продуцентска компа­ния СИА започнахме развитието на про­ект за игрален филм за Людмила Живко­ва. Напускането ми на компанията през 2010 г. стопира про­екта, но интересът ми към Людмила остана. Познания­та ми за нея се задълбочава­ха през годините. Работата с множество архиви ми поз­воли да видя нещата в тях­ната историческа, докумен­тална стойност. Очертаваше се об­раз на една свое­образна и странна жена, със странно държание и още по-странни идеи в една силно стагни­рана, политически коректна и огра­ничаваща среда, каквато е система­та на социализма през 70-те години на миналия век. В едно скучно и сил­но маскулизирано общество на пар­тийни апаратчици от Брежневите „го­дини на застоя“, се появява една жена, различна от всичко, което со­циалистическият блок може да предложи. Ексцентрична със своето облекло и дръзки заявле­ния, отворена и открита за контакти, връзки и приятел­ства. Ясно заявяваща ре­форматорските си нагласи. Неслучайно медиите на За­пад я харесват и толерират толкова. Тяхното отношение към нея е фрапантно поло­жително, за разлика от отно­шението им към който и да е източноевропейски политик или държавник.

Освен това нейните идеи от 70-те години звучат уди­вително актуално и днес: тя е отявлено феминистки настроена, строг вегетари­анец, или както сега бихме се изразили, веган, още то­гава твърди, че предстои радикално преосмисляне в начина на хранене и физи­ческата култура на хората, има реформаторски идеи за образованието (които ще се опита да приложи, но време­то няма й стигне), които едва сега си пробиват все повече и повече път и стават обект на дискусии, а идеите й за толерантност, включително приобщаване на малцин­ствата, са актуални и днес.

– „Случва се така, че баща­та заради властта си преда­ва любимата си дъщеря и тя умира. Чувството му за вина е неизразимо“, пишете вие. Какво имате предвид?

– Става дума за една по­редица от случаи от края на 1980 г. и особено от нача­лото на 1981 г., които гово­рят за обрат в отношение­то към Людмила Живкова. През 1981 г. тя е заменена като председател на орга­низационния комитет за честване на 1300 години от създаването на българска­та държава, едно мероприя­тие, организирано от нея, на което тя много държи. Също така на Комитета за култура са иззети функциите да се занимава по-нататък с него. По същото време й е отка­зано изнасянето на плани­рано слово на един между­народен форум в София – на международния парламент на народите за мир. Това се случва за пръв път и силно я смущава. Всичко това става под натиск на Москва и със съгласието на баща й. Също така на XII конгрес на БКП същата година не се случ­ват неща, които Людмила е планирала и желае, и т.н., и т.н. Всичко това става под натиска на Москва и със съгласието на баща й – То­дор Живков. С изречението, което цитирате, съм искал да опиша накратко една драма и трагедия, когато между любовта и доверието на баща и дъщеря застава призракът на властта. И коя­то се обезсмисля, когато си загубил най-скъпото, което ти е останало. След смъртта на Людмила Живкова баща й се възстановява трудно, един нещастник, на когото държавата и партията все повече му се изплъзват от ръцете.

– Според близките й Людмила е знаела, че ще умре. Дори била раздала бели кърпички със заръката „да не плачат за нея“. Верни ли са тези думи на Богомил Герасимов за нея?

– Белите кърпички и про­словутият тюрбан са се пре­върнали в някакъв запазен знак за Людмила. Всъщност тя раздава тези бели кър­пички много преди прежде­временната си смърт. Още през 1979 г. тя дава такава на своя сътрудник, историка Дойно Дойнов, и тогава той схваща жеста като приема­не в някакво неформално братство на нейни прибли­жени. Влизане в един по-те­сен кръг на съмишленици и сътрудници. Също и като символ на чистота, разби­ра се. Мисля, че едва след смъртта й всички, получили бели кърпички (основно при връщане от последното пъ­туване до Индия), започват да тълкуват това като жест на раздяла.

– Къде е истината за лошо­то й здравословно състоя­ние в края на живота – из­тощението, фактът, че се е „самонаказвала“ с нищожна храна, или отчаянието й, че никой не я разбира?

– Едва ли е справедливо да наречем строгото вегета­рианско меню на Людмила Живкова „самонаказание“. Това е дълбоко осъзнат неин личен избор, който тя прие­ма и следва поне от 1973 г. Формата й и енергията й са удивителни, на тях могат да завидят мнозина. Макар да изобилстват свидетелства на близки до нея, че в после­дите месеци до смъртта си тя видимо губи сили и вехне, аз не виждам нищо подобно в начина й на живот, изпъл­няването на постоянните й ангажиментите в Комитета за култура и Политбюро на ЦК на БКП. Напротив, енер­гията й е сякаш утроена.

– Ванга и Людмила са били близки приятелки. Роднина на Ванга дори споделя, че двете „гледали към небето и говорели за друг портал с хора“, вероятно извънзем­ни. Дълбоко приятелство ли е тяхното?

– Две­те се по­знават още от 1961 г. и ги за­познава първият съпруг на Людми­ла – Лю­бомир Стойчев, на кого­то Ванга казва: „Люпчо, прави каквото искаш, но ми доведи това момиче“. Ванга се нуждае и търси покрови­тели и „Люпчо“ ги осигурява. Долу-горе по същото това време Людмила Живкова и майка й Мара Малеева съ­действат на д-р Георги Лоза­нов да осъществи една своя отдавнашна мечта – да съз­даде работна група по су­гестология, която впослед­ствие преминава в научен институт. В неговия предмет влиза и изучаване на па­ранормалното и различни свръхестествени феноме­ни, включително на Ванга. От 1968 г. институтът има своя лаборатория в Петрич и почти ежедневно води ста­тистика, записва и изследва Ванга. Изводите на инсти­тута след няколкогодишни наблюдения са категорични – 80% от предсказанията на Ванга се сбъдват. Именно Георги Лозанов допринася много отношенията между Ванга и Людмила Живко­ва да се задълбочат. Около средата на 70-те години те преминават в приятелство. За мен е спорно кой на кого оказва по-голямо влияние. Факт е, че от края на 70-те Ванга започва да си служи с лексика, фразеология, теми и идеи, заимствани пряко от Людмила Живкова.

– Наистина ли Дънов е бил в основата на вярванията й?

– Най-важен принос за обръ­щането или по-скоро за сил­ния интерес на Людмила към теософските учения, включи­телно към Дънов, има Петър Димков. В известен смисъл би било вярно да се каже и по вашия начин, че Дънов е в основата на „вярванията“ й и пак доколкото това са вяр­вания. Теософските учения и производните на тях, каквото е и това на Дънов, много не се осланят на вярата, те си служат с доводи, рационални и в този смисъл са близки до науката.

Вестник “ Топ Преса „