Проф. Боян Биолчев: Дядо ми е участник във ВМРО и е един от съратниците на Гоце Делчев

Кой е той

Проф. Боян Биолчев е български филолог, писател и сценарист. Роден е на 11 декември 1942 г. в София. Дипломира се от Ягелонския университет в Краков, а през 1969 г. постъпва в Софийския университет като асистент. От 1996 г. е професор. Ректор става на СУ в периода 1999-2007 г. Автор е на много научни публикации, около 20 книги и сценарии за шест игрални и два документални филма. Женен е за режисьорката Мариана Евстатиева. Имат дъщеря и двама внуци. Само преди дни издателство „Труд“ представи топкнигата на проф. Биолчев – „Преселението“, и тя вече е на пазара.

– Проф. Биолчев, откъде дойде идеята за книгата „Преселението“?

– Бях повлиян от личната съдба на моя род. Историята започва през Първата балканска война. Всичките ми предци са свързани с освободителните движения и аз бях длъжен да опиша тези събития. Дълго време премислях идеята, а писането започнах лятото. Мисля, че се потопих изцяло в 13-а година. Така „потънах“, че дълго време трудно контактувах с всички (смее се).

– Повестта ви е посветена на преселението на българите от Тракия към България, но се преплита и със събития, случили се в съседни държави.

– Да. Много от случките вътре са истински, самата сюжетна линия е подчинена на литературните изисквания. Винаги съм смятал, че тук, на Балканите, сме като котел от ненавист, който е напълно безсмислен, защото невероятно много си приличаме. И всичките ни озлобления като че ли идват повече от приликите, отколкото от разликите.

– Интересен е начинът, по който се движи сюжетът ви, „хваща за гърлото“…Казват ли ви, че работите ви стават за кино?

– Да, защото самият аз съм кинаджия. Много искам първо книгата да се хареса. Данните, които съм събрал, са още от 80-те години, имам записи на старци, които са преживели и 1903, и 1912/13 година. Имам и огромен набор от автентични спомени, но като че ли все нещо досега не ми позволяваше да се докосна до темата. Трудно я написах, защото не е толкова свойствено за начина ми на изразяване. Аз имам по-афористично отношение към словото, а тук, в оголената жестока истина и изтерзаната чувственост на героите, като че ли няма място за метафора.

– Публична тайна е, че Резово и Странджа са вашата „запазена“ територия. Как „Преселението“ влиза в нея?

– То е свързано не толкова с екологията като природа, колкото с историческата екология и тоталното замърсяване на Балканите. Тъкмо поради голямото нежелание на хората да се разбират в човешки параметри. Необходимостта да се махнеш от средата, в която си роден – това все повече се случва пред очите ни като трагедията на целия свят. Но е особено характерна за Балканите – нещо като черна сянка в историята на всичките народи.

– Значи „преселението“ продължава и е не само заглавие, но и метафора за състоянието на един народ, а и хората на Балканите?

– „Преселението“ е условно заглавие. През 1913 година огромен брой българи, които живеят в южните склонове на Странджа, се налага панически да бягат и обикновено заселват, а даже и създават нови селища по брега на Черно море. Там съм виждал къщи, които са обърнати с прозорците гърбом към морето. Такава къща може да построи само човек, израснал в планината, където хората винаги строят гърбом към вятъра. Друг е морският човек – той не може да откъсне очи от безкрайната водна шир. А когато се преселваш, спазваш правилата, които носиш в себе си, включително и на строителство.

– Цитирате баба си, че няма лоши народи, а има лоши хора. Защо?

– Да, тя беше невероятна жена. Има и една друга нейна притча – най-много страдат тези, които мразят, защото живеят по-дълго от проклетия, тъй като с омразата си морят околните и накрая остават сами с омразата си. Чул съм я, макар наказанието обикновено да закъснява. Но за какво ти е животът, ако не обичаш някого? Мразещият човек живее като телевизор с изключен звук, в тотална самозатворена тишина. Омразата го превръща във физиологическо същество.

– Познавачи наричат повестта ви второто „Време разделно“. Такова ли е времето днес?

– Бих казал, че сега е време на обединяване, не на разединяване. Всъщност моят дядо е участник във ВМРО и един от съратниците на Гоце Делчев. Той много често е гостувал в нашата къща, дори имам снимка с него – Гоце с приятели и дядо ми на излет във Владайската река. Делчев е бос във водата, а дядо седи върху бурето с пиене, което ме изпълва с особена гордост (смее се). И писма му пазехме на Гоце, като и пистолета на дядо ми. Но изчезнаха при един ремонт, за съжаление.

– Казахте обединяване, каузата ни като общност, след влизането в ЕС не „спихна“ ли енергията ни като нация, има ли още към какво да се стремим?

– Винаги има към какво да се стремим. Вътре в рамките на държавата този стремеж е борба за власт, но извън страната е различно.

– Като доказан ерудит никой ли не успя да ви изкуши да влезете в политиката?

– Предлагали са ми многократно, отказвал съм четири пъти предложения за министър, отказах да бъда и президент. Нямам политически амбиции.

– Кое ви дразни повече – всеобщото мърморене или размиващата се граница между лъжата и истината?

– Мърморенето винаги е извън истината. Мърморенето циментира душата на човека, той се превръща в междуметие на болката. Не мисля обаче, че и френетичната веселост може да бъде панацея. Като народ имаме и това – от тотално униние отлитаме към свръхенергична веселост. Мечтата ми е да видя повече хора, които се задържат в средата.

– Вие сте успял човек, на какво се основава това – на каузите или свободата ви?

– Да, така е. И на двете. Животът се състои от поражения и победи, много поражения и малко победи. Най-важното е обаче да не отстъпваш от себе си. По-добре е да плуваш срещу течението, въпреки че реката пак ще те носи надолу, отколкото да помагаш на това, което те влачи, като плуваш в неговата посока.

– Имате ли достойни противници, да не кажа врагове?

– Имам много приятели. Тренировките да се живее в приятелски кръг ги имам в изобилие отпреди 10 ноември. Тогава истинският живот оцеляваше в капсуловани пространства. Човекът с достойнство съхраняваше словото си в духовния уют на приятелския кръг. Въпреки че, като видях някои… Имах достъп до документи от досието си. Историчката Искра Баева ми донесе един. Малко ме заболя, като познах кой е източникът на „сведенията“ вътре, но и това е част от истината, която трябва да приемаме. Не говоря за това, тъй като достатъчно са ме обвинявали за каквото и да било. Човек, като почне да говори за истини, които са го болели, излиза, че се оправдава, а пък аз нямам от какво да се оправдавам в живота си.

– Тази година получихте Вазовата награда за литература, това зарадва ли ви?

– Е, как? Разбира се. Аз съм израснал с творчеството на Вазов! Иначе ако човек не се радва на награди, бих запитал, а на какво се радва. Тези изиграни скромности не виреят при мен. И съм благодарен за оценката, която получих.

– На премиерата на дневниците на Пимпирев казахте: „Добре дошъл, но внимавай, че литературата също е студена“, защо?

– Защото писането е дълбоко персонална амбиция, естествено е хората да се наблюдават и да не се обичат много. Макар че аз имам много приятелства с писатели. Едни от тях – Виктор Пасков и Христо Калчев, за съжаление, ме изпревариха на „вратата“ и се качиха първи „горе“.

– Като председател на „Златна роза“ и участник в много комисии за кино накъде върви то?

– Много ме радва, че имаме изключителни постижения. Единственото, което ме дразни, е, че за толкова години не се промени звукът на филмите. Иначе имаме много примери – „Вездесъщият“, „Възвишение“ и други.

– Още карате ски, занимавате се с лов и гмуркане.

– Да, чакам снега. Лова по-скоро използвам за среща с приятели, не се дразня, като не уцелвам, а и не ям дивеч.

– За Коледа какво ще ни пожелаете?

– Наздраве на този жилав български народ! Една част от него знам, че не е толкова жилава, напротив – доста зле е с артрита. Но искам да пожелая на българските родители да не отстъпват от децата си. Да са жилави и да се заредят с вяра към младия човек, колкото и той да им изглежда странен.

Лили Ангелова

Вестник “ Топ Преса „