ПЪТЕПИСИТЕ НА МАРТА

Разпъването на съвре­менни планински палатки е бързо и приятно, да са живи и здрави изобретателите им. Няма как в този момент да не си спомня първата палатка, в която спах като дете заедно с майка си на морето, разпъ­ването на която изискваше „специално образование“ и дълъг трудов стаж и въпреки това отнемаше половин ден. След като лагерът ни е готов, се заемаме с огъня. Точно до езерото има огнище, което хората преди нас са направи­ли и въпреки че на подобно място по принцип не е редно да се пали огън, точно тук мястото е толкова безопас­но, че единодушно решаваме тук да бъде и нашето огнище.

Малко преди залез силно ме заболява глава. Не зная дали това е от чистия въздух, или от емоцията, но реша­вам, че лошите градски енер­гии, които дядо ми, бог да го прости, наричаше „Карас­танчовите“, силно желаят да излязат навън, защото вече не могат да понасят високи­те вибрации на планината. Приемайки тази теория, вед­нага прилагам познат метод от йога, която практикувам от няколко години- вдиш­вам бяла светлина, а тя тук е особено бяла и издишвам сивата мъгла на напреже­нието, умората, страховете и всичко, което се е натрупало в мен долу, в цивилизацията.Не след дълго главоболие­то отминава и аз, заедно с останалите мечтатели от на­шата група, се отдаваме на романтиката на преживява­нето. Моите съпруг и син не пропускат да се изкъпят в студените води на езерото, а аз само се престрашавам да потопя краката си близо до брега, където дъното е плит­ко, а водата- топла.

Отдавам се на съзерцание за известно време, после се впускам в общата суматоха по приготвянето на храната. Сядаме на естествено обра­зувани от тревата и камъ­ните столчета, разполагаме удобно около нас храната и ,разбира се, ракийката, която ще ни сгрее и ще развърже устите ни, и така неусетно нощта се спуска над нас.

Палим огъня и се отда­ваме на сладки приказки.Облаците по небето започват да се оба­грят в розово, отраженията в езерото стават особено маг­нетични.

Няма нужда да спомена­вам колко са едри и колко са много звездите тук. Хората, които са ги виждали, знаят, а тези, които не са, няма да ме разберат. Тази вечер енту­сиазмът ни за пеене не е го­лям, но все пак правим опит с песента, която най- много подхожда на момента- „Ой красив си, Ирин, Пирин“. Ду­мите на песента в този мо­мент сякаш излизат дълбоко от сърцата ни и се понасят високо някъде, за да достиг­нат Бога. Постепенно нощни­ят хлад става все по- осеза­ем и започва да ни приканва един по един към палатките. Последният гаси огъня. Вече всички спят. Отначало почти треперя от студ. Идеята да се вмъкна в закопча­ния спален чувал не ми създава приятни асоциации. Затова предпочитам да го метна върху себе си като одеяло. Отдолу шалтето създава някаква изолация, но въпреки това ми е студено. Раз­бира се, прибягвам до най- изпитаното средство в подобни ситуации- притис­кам се до Дилиян, когото от години на­ричам „моята голя­ма и топла печка“, и заспивам. Като за човек, несвикнал с подобни преживявания, спя учудващо спокойно. Дали самодиви са играли хоро наоко­ло, само те си зна­ят. Не съм ги чула и не съм ги видяла. Останалото са Пи­рински легенди.

Ставаме сутрин­та и след кратко суетене започва­ме да разтуряме своя палатков ла­гер. Това, както и разпъването му, се случва неверо­ятно бързо. Пъл­ним вода от жи­вотвор­ния извор, хапваме набързо и се запът­ваме към мястото, където Добрият човек от Разлог ни е посочил като най- подходящо за сли­зане. Тръгваме по оттока на езерото и малко след това виждаме забития в земята прът, който нашият благодетел е оставил, за да ни ориентира. Добре помним, че точно там трябва да зави­ем вляво и да стигнем чеш­мичка. Пътеката вече е ясно очертана и няма къде да се загубим, освен ако не проя­вим особено голям „майстор­лък“. Не че не сме майстори на загубванията, но този път се оправяме безпогрешно. GPS-ът, който обикновено ни помага, тук мълчи безпомощ­но, но пътеката е забележима между клека, а посоката вече ни е ясна. След известно вре­ме стигаме до маркираната пътека между хижа „Яворов“ и Предела и когато забеляз­ваме, че сме спестили пове­че от час от времето, което би ни коствало слизането по вчерашния маршрут, за пореден път благославяме нашия спасител. Оттук на­долу нещата са ясни- трябва да се ходи: около два часа до хижа „Яворов“ и още час и половина надолу- без из­лишно напрежение, но и без отпускане, както е редно в планината, за да се стигне в уреченото време на уречено­то място.

Сега, когато разказвам тази случка, си мисля защо тези хора, които срещнах­ме, нямаха имена. Хора ли бяха всъщност или може би ангели, защото ангелите са безименни, идват и ти пома­гат, когато имаш най- голяма нужда от това, а след това тихо си отиват, оставяйки само полъх от размахването на криле, полъх, който осо­бено добре се усеща горе, в планината, която ние на своя туристически жаргон с лю­бов наричаме „Горната земя“.

ЧАСТ ВТОРА – СЕЛО ПИРИН – едно място, да­леч от Цивилиза­цията и близо до Бога

Откакто преди години гле­дах българския филм „Писмо до Америка“, живея с мисъл­та, че някой ден трябва да отида в онова далечно село, където е сниман филмът- село Пирин. Докато плани­рах екскурзионното ни в Пи­рин планина за тази година, набрах в тър­сачката на Gооgle името на селото и за моя ра­дост и учуд­ване открих, че там вече има къща за гости, до­макинята на която е известната ни народна певица Лю­бимка Бисе­рова- една от сестрите Бисерови- световно известно трио, изпълняващо пирински фолклор. Къщата се оказа свободна за плани­раната дата и направих ре­зервация, защото реших, че това би било прекрасен за­вършек на нашия пирински поход.

Пристигаме в селото от­към хижа Пирин, като по­следният час от недотам приятния асфалтов път ни се спестява, благодарение на отзивчивостта на нашия при­ятел Божидар, който прекар­ва групата до селото на ня­колко курса със своя джип. Първото нещо, което прави впечатление, кога­то влизаш в селото откъм планината, са множеството стари и красиви в миналото, но за съ­жаление полураз­рушени днес къщи, които са накацали покрай реката

За миг се чувст­ваш така, сякаш си попаднал в при­зрачно село, в кое­то витаят духовете на неговите бивши обитатели. Това обаче е само пър­вото впечатление. Стигаме до къщата на г-жа Бисерова- най- личната къща в селото, което личи от пръв поглед.

Посреща ни домакинята и веднага усещаме топлина и уют. Не сме поръчали обяд, но домакинята е предвидила, че ще слезем гладни от пла­нината, а в селото няма рес­торант и тя се е подготвила.