Пътеписите на Марта – Ангели в Пирин планина

ЧАСТ ПЪРВА – НА БИВАК В ПЛАНИНАТА
На прага на своето планинско пълнолетие /18 години откакто бродя по планините с раница на гърба/ и аз като 18- годишните се престрашавам да прекарам една нощ под открито небе на палатка високо в планината, целенасочено потискайки страховете си от гръмотевици, диви животни и куп други врели – некипели. Тъй като никак не обичам прекалено тежкия багаж, така съм планирала маршрута, че веднага след това преживяване трябва да слезем до колите, които ни чакат „на долната земя“ и да оставим палатките, преди да продължим по следващите маршрути от нашето екскурзионно летуване.

И така, след първата вечер, която прекарваме в една от любимите си хижи в Пирин сутринта поемаме нагоре. Пътеката към нашата цел- самотно езеро високо в Северен Пирин, тръгва доста оптимистично с изкачвания и слизания, които сами по себе си не ни създават затруднения, въпреки тежките раници. Така по живо, по здраво стигаме реката, малко след която трябва да изберем по кой път да тръгнем- дали покрай нея по т.нар. „Езерен дол“, или да се качим на билото при местността „Ушиците“ и оттам да атакуваме целта. Тъй като предварителните ни проучвания сочат, че пътеката покрай реката е изключително обрасла, избираме втория вариант, но не след дълго се убеждаваме, че бягане от клека няма, и смело се гмурваме в него. Спонтанно в нашия туристически жаргон се ражда нова дума- „клекинг“, която най- точно описва преживяването ни. Допълнителна „екстра“ е прашецът от бял оман, който се носи навсякъде около нас, карайки ни непрестанно да кихаме. Единствената ни утеха е, че в кратките моменти, в които излизаме за малко от клека, преди да влезем в следващия пасаж, се откриват неповторими гледки, радващи окото.

Когато най- после излизаме на билото, установяваме, че най- неприятното всъщност ни предстои- гъст клек по стръмен баир и едва очертана пътека,криеща се между храстите.
Няма как, тръгваме по нея и точно когато пътеката някак неочаквано свършва, малко над нас дочуваме човешки говор. Двама мъже вървят спокойно малко по- нагоре от нас в обратната на нашата посока и си говорят. Оказва се, че някак без да разберем, сме изгубили пътеката и тя се намира над нас. И това се случва точно в подходящия момент, преди окончателно да се гмурнем в морето от клек с неизвестен изход. Поздравяваме се, както е прието в планината, разменяме по някоя дума, качваме се на тяхната пътека и продължаваме. Последният участък от пътя към езерото за мен е особено труден, тъй като освен клоните, които непрекъснато се изпречват на пътя ни, пътеката е особено тясна, а склонът е особено стръмен, което те кара непрекъснато да гледаш в краката си и да внимаваш, защото всяко случайно стъпване встрани може да доведе до неконтролируемо търкаляне надолу по склона с неизвестен резултат. Разбира се, моята аерофобия допълнително подсилва тези мисли, но, слава богу, участъкът не е особено дълъг и скоро пристигаме до целта. Това, което виждат очите ни, е истинска награда за трудностите, които сме преживели до този момент. Езерото е заобиколено от почти всички страни от високи баири, с изключение на тесния участък, където е оттокът му. Като се погледне към езерото по посока на този участък, се открива невероятна гледка- почти цялото мраморно Пиринско било чак до Вихнен и Кутело се очертава сякаш в рамка, поставена върху огледалната повърхност на езерото. Чувстваме се щастливи, че сме пристигнали в този миниатюрен рай, който цяла вечер ще бъде само наш.

От предварителната информация, която сме получили, става ясно, че най- големият проблем тук е липсата на питейна вода. Различни източници от Интернет сочат в различни посоки и различни разстояния, а водата в езерото, както се вижда от пръв поглед, не е от онези, които с чиста съвест можеш да изпиеш до дъно, без да се притесняваш от последващи стомашни неразположения. Точно когато започваме да се оглеждаме накъде да тръгваме, за да търсим безценния за нас в този момент източник на вода, по пътеката виждаме трима души и понеже вече сме твърдо решили, че няма други толкова луди хора като нас, които да преодолеят клека и да дойдат дотук, искрено се учудваме. Когато приближават към нас, виждаме че са мъж и две жени, които уверено крачат по пътеката и от пръв поглед си личи, че явно добре познават района. Когато пристигат до нас, се поздравяваме и разбираме, че хората са местни, от Разлог, идват от Предела и познават всяко кътче тук. В първия момент даже не осъзнаваме, че няма по- голям късмет от това, на подобно безлюдно място да срещнеш хора и то такива, които познават района. Мъжът, особено любезен човек, веднага откликва на нашия въпрос, свързан с водоснабдяването на групата ни, и повежда част от мъжете от нашата група към място, съвсем близо и малко по- високо от езерото, където има извор. За наше голямо щастие, изворчето не е пресъхнало. Разбираме, че то пресъхва всяка година между средата на юли и средата на септември и понеже вече сме в края на юли, благодарим на Господ за влажното начало на лятото, което не е пресушило бликащата бистра прохлада. Освен, че ни показва извора, добрият човек от Разлог ни разказва легендата за местността, която както почти всички пирински легенди е свързана с любов и има трагичен край и накрая, преди да си тръгне, ни показва най- добрата според него пътека за слизане, като даже обещава, че ще остави една пръчка на подходящо място, за да не я пропуснем. Когато тримата си тръгват надолу, всички с изненада и срам осъзнаваме, че даже не сме попитали за името на нашия благодетел, поради което единодушно решаваме да го кръстим „Добрият човек от Разлог“ и да го споменаваме занапред в молитвите си с това име.

След като вече сме открили водоизточника, се отдаваме на насладата да полежим около езерото и да се насладим на тишината. А тишината тук е особено осезаема. Даже не чувам птици. Само тук- там прелита по някоя мушица, но като че ли и те са от някаква особено тиха порода, за да не нарушават покоя на мястото. След известно време, дълго ли, кратко ли, няма значение, защото тук времето е спряло, се заемаме да осигурим подслона си за вечерта. Синът ми Георги още при пристигането си е разпънал своята палатка и вече блажено се е протегнал в нея. Започваме да търсим най- подходящите места за целта и много бързо ги откриваме- близо до извора, близо до мястото, откъдето гледката е най- красива и е сравнително равно, доколкото тук изобщо могат да се намерят равни места. След краткия оглед установяваме, че и други хора преди нас са ползвали същото място за свой бивак, което окончателно решава дилемата. Единственото леко притеснение, което обаче не успява да понижи настроението ни, са следите от диви прасета, които се виждат съвсем наблизо до нашето избрано място.

Вестник “ Градът „