Златото на Яне Сандански

Още със създаването му Върховният македоно-одрин­ски комитет (ВМОК) през март 1895 г. става източник както на материални средства, така и външно представителство на Вътрешната македоно-одрин­ска революционна организа­ция (ВМОРО) и на поробените българи от Македония и Тра­кия. Вътрешната организация не само разчита, но и получа­ва парични средства, оръжие, снаряжение, медикаменти и революционна литература от Върховния комитет. Зад тази подкрепа в повечето случаи стои българското правител­ство.

Тя се привежда за револю­ционната организация чрез създаденото през 1896 г. Зад­гранично представителство на организацията в София. По този повод Гьорче ще въз­кликне пред проф. Любомир Милетич: „За нас България е много скъпа!” Целта на ЗП е да се представлява организа­цията пред българското пра­вителство, партии, парламент и дворец, а задграничните представители по право са и членове на Върховния комитет и присъстват на неговите засе­дания.

Първите представители на организацията са Гоце Делчев и Гьорче Петров. И до днес в архива на Върховния македо­но-одрински комитет в Бъл­гарския исторически архив в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” се пазят раз­писките от получените суми и др. от представителите, част от които са публикувани. Вся­ка криза в отношенията между двете организации и между ре­волюционната организация и българското правителство се отразява сериозно върху рево­люционното движение на бъл­гарите в Македония и Одрин­ско. Първата такава криза е по време на пра­вителството на д-р Константин Стоилов, който по интриги от со­лунския търгов­ски агент Атанас Шопов прекъсва връзките си с организацията, обвинявайки я в разбойничество. Поводът за това са акциите на организацията за насилствено събиране на пари. Тези акции, както и разкритията на турски­те власти за съществуването на ВМОРО довеждат до т. нар. „афери”. Думата „афера” трай­но влиза в терминологията и в практиката на революцион­ната организация, независимо че смисълът на тази френска дума е друг. В превод на бъл­гарски език тя означава „ра­бота, сделка”, но в говоримия език в нея се влага негативен смисъл, от която е и производ­ното „аферист”.

Особено критично за орга­низацията става положението след прекъсването на връзки­те й с Върховния комитет по времето, когато негов предсе­дател е Борис Сарафов. Вина за това има преди всичко ам­бициозният Сарафов, на който нарастват апетитите да под­чини на себе си и ВМОРО и да ръководи и революционното движение. Гьорче Петров е принуден да напусне заседани­ята на Върховния комитет и е интерниран от властите в Тър­ново. От този момент организа­цията е принудена само да се погрижи за своята издръжка и въоръжаване и снаряжаване на започналите да действат нейни чети, под ръководството на Гоце Делчев. След редица неуспешни афери на сцената излиза доскорошният член на Върховния македоно-одрински комитет и председател на Дуп­нишкото македоно-одринско дружество Яне Сандански.

От времето, когато започва противопоставянето на двете македоно-одрински организа­ции – легалната и революцион­ната, Сандански твърдо заста­ва на страната на Вътрешната организация и влиза отново с чета в Македония през 1901 г. От този момент неговата из­вестност преминава границите на България и на поробените български земи – Македония и Тракия. ВМОРО започва да из­питва глад за оръжие и бойно снаряжение, тъй като кризата в отношенията между ВМОРО и ВМОК се засилва и тя вече не може да разчита на Комитета. Поради тази причина Органи­зацията предприема няколко отвличания с цел да се получи паричен откуп при връщане­то на отвлечените пленници. Първата такава замислена и неосъществена акция е отвли­чането на детето на един от най-богатите българи – Иван Евстратиев Гешов, банкер, во­дач на Народняшката партия и по-късен министър-предсе­дател. Втората акция, ръково­дена от самия Гоце Делчев, в четата на когото влизат и анархистът Петър Манджуков, и офицерът войвода Антон Бо­зуков е отвличането на детето на богат струмишки бей. Акци­ята е успешна, бегчето е отвле­чено, но в последния момент, когато трябва да се изплати откупът, пленникът избягва и акцията пропада. Третата ак­ция, ръководена от анархисти­те Славчо Мерджанов и Петър Соколов, заед­но с арменски­те революцио­нери Бедрос Сиримджиян и Татул Зар­мориян, успя­ва да отвлече сина на един одрински бей и да поиска паричен откуп. Но беят отказ­ва всякакво споразуме­ние и с цената на живота на сина си, който е екзекутиран от революцио­нерите пред очите на бащата и доведената турска войска, ак­цията завършва с пълен крах, като част от четниците са изби­ти на място от редовната тур­ска войска, а заловените бъл­гари и арменци са съдени по бързата процедура и обесени едновременно в чети­рите посоки на Одрин, т. е. на кръст, понеже са християни.

Едва четвъртата акция от ръководе­ната от Яне Сандан­ски сборна чета, в която влизат едни от най-добрите войводи на ВМОРО – Христо Чернопеев, Кръстьо Асенов, Сава Михай­лов, Андон Кьосето, Петър Юруков, Алек­сандър Дърводелски, Стефан Мандалов и Кара Ва­сил, успяват да заловят аме­риканската протестантска ми­сионерка Елен Стоун и нейната спътничка, също мисионерка, българката Катерина Стефа­нова Цилка. Катерина Цилка е женена за албанеца Григор Цилка, революционер и участ­ник в изграждането на свобод­на Албания след Балканските войни. Тази акция единствена е успешна от замислените и подготвени акции на ВМОРО и то благодарение на твърдостта и предвидливостта на ръково­дителя й Яне Сандански, а не на неговата жестокост, както пише проф. Любомир Миле­тич. Нима другите неуспешни акции бяха по-малко жестоки и те ръководени също от едни от най-авторитетните водачи и войводи на ВМОРО. Организа­цията и в Солун, и във Велес, и в Кукуш, и в Битоля предпри­емаше такива акции по отвли­чания и по насилствено съби­ране на пари, за да се снабди с оръжие за предстоящото въс­тание, за което непрекъснато сигнализират българските тър­говски и дипломатически аген­ти в Турция.

Тъй като е особено инте­ресно встъплението на проф. Милетич към спомените на Я. Сандански, които се отнасят до аферата „Мис Стоун”, ще цити­рам следния откъс от него:

„Затова не може да ни учуд­ва, ако и Яне Сандански, у ко­гото се отразява средният ман­талитет и условният морал на досежната среда от онова вре­ме, не се е поколебал, търсей­ки изход от безпаричието, да прибегне към практикуваното още от старо време жестоко средство – да се плени някоя личност, за да се вземе богат откуп. С такива планове са се носили тогава и други наши, много по-видни революционе­ри и са ги осъществявали без много морални скрупули, по­неже обикновено се е касаело до пленяването на някой богат турчин. Но Яне Сандански в своята безогледност превъз­хожда всички други, за което никак не му е пречила и вроде­ната жестокост, като е скроил и изпълнил смелия план да се залови виден чужденец от средата на американските про­тестантски мисионери в Ма­кедония. Не го е отвратило от намерението му и обстоятел­ството, че вместо очаквания мисионер, идела към Банско мисионерката мис Стоун, за­щото с това, че ще бъде зало­вена една жена, никак не са се намалявали изгледите да се получи голям откуп. Харак­терно е, че Сандански в случая се е допитал за мнение, сиреч за одобрение на плана си и у по-високи ръководни лично­сти на организацията, които, обладани от началото „целта оправдава средствата”, дали съгласието си. Нека не се за­бравя още, че в такива случаи е преобладавало схващането, че със залавянето на чужденци преди всичко язвително се за­сягат морални и материални интереси на турската държа­ва, която в края на краищата оставала пред чуждия свят от­говорна за царуващото в пре­делите й безправие и която ще понесе за своя сметка и изпла­тената на въстаниците откупна сума. Смятало се, че по този начин се постига в полза на ма­кедонската революция двойна цел – разклащане престижа на Турция и същевременно до­биване необходими за делото парични средства. И Сандан­ски, гледайки така, види се, на своя план, го извършва с особен такт и с необикнове­но търпение и решителност издържа докрай в течение на месеци, преодолявайки дори романтични мъчнотии, като е трябвало да крие заловените жени, американката мис Стоун и придружаващата я българка, г-жа Цилка, до момента, когато след получения откуп живи и здрави ги е освободил. В това усърдие му е помагал и вой­водата Черньо Пеев, както ще се види от спомените на Сан­дански, в които се разправят любопитни подробности по пленяването на мис Стоун, не­известни досега. Историята с пленяването на мис Стоун на­прави тогава голяма сензация, стана достояние на нашата и чуждата преса и цял свят раз­бра най-сетне, че това е дело на македонските революцио­нери. Самата мис Стоун сетне, въпреки претърпените ужаси, бе държала сказки в Америка в полза на македонското дело, на което тя впоследствие твър­де е съчувствувала. За голямо съжаление на Сандански по­лучените американски пари за освобождението на мис Стоун сетне повечето отишли не за прямите цели на организация­та, а за да се изкара докрай борбата, която подирната беше подйела против върховистите. С това се е пропуснало благо­приятното време да се снабди населението с оръжие за въс­танието, което в Солун Цен­тралният комитет бе решил и насрочил за през пролетта на 1903 година.”

В защита на Сандански и на организацията, както и на по­робените българи от Македо­ния и Одринско, се застъпва „жертвата“ – Елен Стоун, след завръщането си в Съединените щати. Елен Стоун публикува на два пъти спомените си „Шест месеца сред разбойници” и „Сред македонските разбойни­ци”. А другата отвлечена – Ека­терина Цилка, също разказва своята история в спомените си „Родена сред разбойници” и „Отвличането на Елен Стоун и Катерина Цилка в планини­те на Македония”. Елен Стоун никога не пропуска възмож­ността да застане публично на страната на поробените бълга­ри и на тяхната революционна организация и започва да на­рича в спомените си, което се потвърждава и от спомените на Катерина Цилка, и както по­сочихме и по-горе, войводата Сандански с прозвището До­брия човек. Човекът и револю­ционерът, който не успя да съз­даде свое семейство и деца, с такава обич и грижа трепери над чуждото дете, което раж­да по време на отвличането Катерина Цилка, и започва да го нарича с най-мили думи и го обявява за „късметчето” на четата. От спомените на двете отвлечени жени проличават най-добрите качества на бъл­гарина, въплътени в образа на революционера Сандански и то в най-екстремната ситуация, в която би могъл да попадне не просто един човек, но и един войвода и да излезе не само с успех, но и с чест. Тази ак­ция прави популярна ВМОРО, теглата на българите в Маке­дония и Одринско и на самия Сандански и далеч зад океана. Акция, изпълнена блестящо и по възможния най-хуманен начин и нямаща нищо общо със съвременния тероризъм. Поглеждайки назад в нашата история, комбинацията от ге­роизъм и хуманизъм можем да намерим с хиляди в борбите на българите в освободителното им движение.

Я. Сандански прави предва­рително проучване и решава да отвлекат американската протестантска мисионерка Елен Стоун. Удобен случай се открива по време на гостува­нето й в Банско в дома на бъл­гарската учителка Катерина Стефанова Цилка. Катерина Цилка се сближава с Елен Сто­ун по времето, когато посеща­ва курса на мисионерката за болногледачки.

Сборната чета, под вода­чеството на Сандански, на 21 август 1901 г. причаква в местността Подпряната ска­ла завръщащите се от Банско на път за Горна Джумая мис Стоун и Цилка, придружавани от турска въоръжена охрана. Нападателите се представят за турски разбойници, като дори говорят на турски пред охраната и спътниците на от­влечените жени.

Скоро става ясно, че това е акт на чета на ВМОРО. Че­тата заедно с отвлечените се придвижва в близост само до българските села в Горно­джумайско. Скоро се оказва, че Катерина Цилка е в на­преднала бременност, което утежнява предвижването на четата и заложничките.

Телеграфните агенции и пресата бързо разнасят новината из цял свят. Раз­движва се и дипломацията, а американското правител­ство през втората половина на септември 1901 г. коман­дирова в София генералния си консул в Цариград, за да настоява пред българското правителство да вземе мерки за освобождаването на залож­ничките. Чарлз Дикинсън се среща с министъра на външни­те работи и неговия заместник и застъпва турската теза, че четата със заложничките се на­мира на българска територия и българската страна е отговор­на в случая.

Независимо че българските власти отхвърлят всички обви­нения, турско-българската гра­ница е поставена под наблю­дение, за да се предотврати евентуалното преминаване на четата на българска територия. Поставени са под наблюдения и ръководителите на Върхов­ния комитет. Но четата съвсем няма намерение да преминава на българска територия.

Скоро Сандански и войводи­те съобщават на отвлечените, че те не са турски разбойници, а български революционери и им излагат целта на акцията – искането на откуп. Заложнич­ките са заставени да напишат писмо до касиера на мисията на протестантите в Цариград, но куриерът се уплашва и го предава на турците. По такъв начин става напълно ясно кой и защо е отвлякъл мис Стоун.

На 7 септември 1901 г. мис Стоун написва нови писма до Едуард Б. Хаскел, който е учи­тел в Протестантското учили­ще в Самоков, и до касиера на мисията Уйлям Пийт. Този път писмата са занесени лично от Кръстьо Асенов, владеещ гово­римо и писмено френски език, който ги връчва на Хаскел. Мис Стоун в писмата излага причи­ните, поради които са отвлече­ни, посочва исканата сума, за да бъдат освободени, като се определят под диктовката на ръководителите на четата мяс­тото и начина за предаването на откупа. Хаскел след получа­ването на писмата веднага за­минава за Цариград. В резул­тат за София отново заминава Дикинсън, но не да изплати от­купа, а да търси пак начин чрез българските и турските власти да се открие четата и да се освободят заложничките. След като мис Стоун на­писва ново писмо, в което се потвърждават исканията и условията, Кр. Асенов отнася писмото на 12 октомври 1901 г. на Е. Хаскел. След установе­ната директна връзка с Дикин­сън се провеждат три срещи – първата на Кр. Асенов, втората на Христо Чернопеев, а третата на двамата заедно с Дикин­сън. Американският дипломат отказва да изплати искания откуп, но предлага по-малка сума. Преговорите са прекъс­нати, а Дикинсън се връща в Цариград, като оставя свой представител за евентуална връзка.

След прекъсването на пре­говорите и напредналата бре­менност на Цилка нови затруд­нения изникват пред четата със заложничките. Влошените отношения на организацията с Върховния комитет и разне­слата се информация, че ВМО­РО преговаря за получаването на откуп от Американското посолство в Цариград, чета на комитета, предвождана от върховисткия войвода Дончо Златков започва да преследва четата, за да отнемат жените и те да получат откупа. Четата със заложничките е нападната от Дончовата чета при с. Тро­сково. На помощ на нападна­тите се присъединяват селски­те милиции от съседните села и отблъскват върховистите. Четата продължава трудното си предвижване в Дупнишко и Горноджумайско, като заоби­каля селата Селище, Покров­ник, Сушица, Тросково, Лешко, Дряново, Сърбиново. Набли­жава и времето за раждане. На 22 декември 1901 г. Цилка ражда в една винарска изба, близо до с. Сър­биново. Кръстница на детето става мис Стоун, която му дава своето име Елена. Кръщенето става в присъствието на цялата чета. Въ­оръжените мъже, със закоравели сърца от трудностите на четни­ческия живот, започват да наричат бебето на Цилка „талисманчето на четата” и ограждат с грижи както бебето и родилката, така и мис Елен Стоун. Увеличи­лите се трудности пред четата принуждават ръководителите на ак­цията на отстъпчивост. Разме­рът на откупа е намален.

Със завършека на проточи­лата се във времето акция се ангажира лично американски­ят посланик в Цариград Джон Лейшман. Съставена е коми­сия за преговорите, в която влизат А. А. Гарджуло, първи драгоман на посолството, У. У. Пийт, касиер на мисията, д-р Джон Х. Хаус, ръководител на мисията в Солун. След като комисията се събира на съ­вещание в Солун, решават да заминат за Сяр, за да влязат отново във връзка с четата и да продължат преговорите. Представителят на Дикинсън в София успява, от своя стра­на, да постигне уговарянето на окончателния размер на отку­па. Договорената сума е 14 500 турски лири, равняващи се на 63 800 долара. Комисията се премества в Банско и очаква пристигането на сумата от Ца­риград, за да влезе в контакт с представителите на четата. След като пристигат парите на 13 януари 1902 г., по пред­ложение на Я. Сандански, Кр. Асенов и Сава Михайлов се по­стига споразумение да се пре­дадат още в Банско.

Ръководителите на четата предлагат парите в куфарите да се предадат тайно и на тя­хно място да се постави оло­во, след което комисията за­едно с охраната да отпътува за Цариград и да се създаде пред турските власти впечат­лението, че не е постигнато споразумение и парите не са предадени и в бъдеще ще се търси нова връзка с чета­та. Тайно на 19 януари 1902 г. подмяната е извършена ус­пешно и прате­ниците заедно с охраната по­емат обратния път. Уговорката е жените да бъ­дат предадени на друго място, за да се отвле­че внимание­то на турските власти. Четата с парите се от­правя за Бъл­гария, а жените с част от че­тата на Чернопеев се намират в родното село на Сандански Влахи.

След почти шестмесечно приключение, което завършва благополучно, мис Елен Стоун и Кате­рина Цилка с дете­то са освободени на 10 февруари 1902 г. край с. Градошорци, Струмишко.

Мис Елен Стоун около един месец престоява в миси­ята в Солун и след това отпътува за САЩ. Скоро там пристигат и Катери­на Цилка със съпру­га си и с малката Елена.

Тук те записват спомените си, като тези на мис Стоун са публикувани в органа на американските про­тестанти – сп. „Макклюърз ма­газин”. Случва се нещо почти невероятно – мис Елен Стоун става един от най-големите за­щитници на освободителната кауза на македонските бълга­ри, като пътува непрекъсна­то из цяла Америка и изнася множество беседи. А парите за откуп на отвлечените жени са събрани чрез волни дарения, които така и не са възстано­вени на дарителите. По такъв начин далечна Америка подпо­мага освободителните борби на македонските и тракийски­те българи.

През следващите десетиле­тия Америка ще стане втора родина на голям брой българ­ски изселници от Македония, където те ще намерят не само гостоприемство и препитание, но и ще създадат свои българ­ски организации и ще започнат издаването на свои вестници и списания, защитаващи истина­та за българския характер на Македония и на нейното насе­ление по време на геноцида срещу народа ни от съседите ни сърби и гърци.

След завръщането на Гоце Делчев от обиколката си в Ма­кедония през март 1902 г. па­рите ще му бъдат предадени за нуждите на революционната организация.

Вестник “ Топ Преса „