Свържете се с нас

Светско

ЕДИН ОСОБЕН ПОГЛЕД, НАСОЧЕН КЪМ ДЕЛЧЕВО

Публикувано

на

Лудогорец оле, Цървена звезда на колене. Отново сме в групите на Шампионска­та лига. Делчево ни донесе късмет. Добре, че беше един запалянко на Левски иначе щяхме да гледаме мача, ама друг път. Тук да откриеш те­левизор е трудно, а ние сме тръгнали да търсим Шампи­онска лига. „Ами да бяхте си останали у ГрадО“, ми рече един дядо. И е прав човека. Хората тук си живеят спо­койно и не се интересуват от такива неща. Вълнуват ги ко­зичките, магаренцето, ракий­ката и все такива простички работи.

Станахме рано и веднага поехме нагоре, по кълдъръ­мените улички, в посока вър­ховете. Бяхме чели, че някъ­де там, зад последните къщи започва козя пътечка, която се катери нагоре, нагоре и стига чак до билото, а по него лесно щяхме да стигнем до Попови ливади (Папаз чаир) – целта ни днес. Не знаех­ме какво да очакваме там – знаехме само, че там има голям паметник на Гоце Дел­чев, че всяка година в мест­ността се провежда събор в чест на Илинденско-Преоб­ръженското въстание, че от там тръгват няколко пътеки към близки­те върхове и хижи и че има къде да се хапне. Беше рано сутрин, слънце ни се усмихваше и огряваше ста­рите къщички високо в по­крайнините на селото. Стран­но село – има си история, има си чар, но пък някак си къщите бяха наблъскани, нямаше въз­дух, уж бяха стари, а пък си имаше и доста нови. Не бях особе­но вречатлен. Тук след по­строяването на асфалто­вият път, май нещата са се променили.

Лека, полека стигнахме и до последната къща, където се заговорихме с група работ­ници, които имаха за задача на малка площ да построят голяма къща и за целта тряб­ваше да дълбаят в скалата. IMG_0985 IMG_1123Част от хълма, който е бил опора на къщата стотици години вече липсваше – трябваше им място. Не ги виня, някой е дал разрешение, някой си е платил. Момчетата бяха така добри да ни пуснат в стара­та къща, да разгледаме и да направим няколко снимки, а гледката от чардака си за­служаваше. Влезнахме и в двете стари изби под земята, едната за зеленчуците и ме­сото, а другата за ракията и винцето. И двете издълбани директно в камъка. На вън сигурно вече бе станало 25-30 градуса, но тук долу опре­делено си беше хладничко. От другата им страна беше оборът, който едно време умишлено се е правел на бечово ниво, за да задържа топлината и да затопля спал­ните помещения. Готини пи­чове. Пожелахме им късмет и продължихме напред

Скоро срещнахме и Калеко, който си имаше лош пазач или по-скоро лош за непозна­тите. Кучето си вършеше пре­красно работата, пазеше ста­дото. И то хляба си изкарва и то мръвка ще иска на вечеря. Калеко беше седнал под сян­ката на една слива, помощ­никът му бдеше, а кравички­те си пасяха кротко наблизо. Дадени наставления човека, от къде да минем за да не се загубим и се сбогувахме.

Не след дълго пред нас се озова и стадо кози. Възраст­ните си пасяха, а младите си играеха – лудуваха и подска­чаха, като малки безгрижни дечица. Спомних си за моето детство – боси на село, по по­ляните, в търсене на плодове, гонейки птиците, играейки си на какви ли не игри. Спомних си и гьолът, където ходехме да ловим риба. Сега като се замисля, на дали е имало и попови лъжички в него, но то­гава вярвахме, че ще хванем рибка, ще си напалим огън и ще си хампнем сладко, слад­ко. Детска му работа – на­ивна и безгрижна, весела и щастлива.

Козите ни отведоха при Баба Пенка, която беше кръстила повечето от тях с едно и също име – Лили или нещо такова, за да не ги бър­ка, но имаше и такива, които си имаха различни имена – първите 5-6. Сега стадото вече наброяваше двайсети­на. Никой не иска да ги купи и за това си ги гледа, прави си сиренце и си вари млекце – здравословен живот живеят хората на село, няма спор. В градинката доматки, чушчи­ци, краставички и много дру­ги вкусотии. Баба Пенка ни разказа за своите деца и вну­ци. Вика „Аз съм най-щастли­ят човек на света“. Питаме я „Кое те кара да се чувстваш така?“, а тя “Е как, кое, имам си 8 внучета – за тях живея“ и подскача напред, като 20 годишна мома, да ни покаже преките пътеки и как да стиг­нем до параклиса и кръста – не планирани отбивки, но пък нейната настоятелност и увероност, че от там се от­криват най-красивите гледки към Гоце Делчев и Родопите ни накараха да не се коле­баем и да кривнем в страни за час. Притичкваше на горе по стръмният баир, а ние изплезили език, едва смог­вахме след нея. И изведнъж спря и запя – народна песен за Делчово, за нейният край, за нейното село. Песента идваше от сърцето. Обожа­вам такива хора, истински, непринудени. Рядко се сре­щат, за това ги запечатвам в съзнанието си завинаги. Помня ги и когато ми е тъжно ги извиквам,а те ме карат да се усмихна и ми става някак по-весело. Не искаше да се разделя с нас, а и ние с нея. Постояхме още малко, побъ­брихме си за деца и внуци и потеглихме по указаните от нея пътеки. Първо посетихме кръста, а после и паракли­сът. Намират се на върховете на два съседни един на друг хълма. Параклиса, както раз­брахме от нашият местен гид (баба Пенка) са си построили сами, хора от селото. С муле­та са закарали материалите до върха и собственоръчно са изградили навеса, парак­лиса и пейките около тях. Горе освен гледките ни на­прави впечатление и гордо веещото се българско знаме. Евала на тия хора.

Починахме си, поразхла­дихме се и се спуснахме в търсене на билото и пътеките към Папаз чаир. Както почти всеки път по време на наши­те преходи други туристи не срещнахме, но пък срещите ни с местните не спираха. Из­веднъж от нищото пред нас изскочи стар джип. Метнах­ме на човека да спре за да го попитаме дали сме на прав път и след няма и две минути вече бяхме при него в джипа и търсехме червена крава подгонена от младо биче – това бе тръгнал да дири мъ­жът зад волана. Не беше от региона, но пък беше довел със своя син над 30 глави до­битък на паша по този край. Защо кравата и бика бяха избягали. Ами, много просо­то – кравата се разгонила, а бичето това и чакало, но било младо и не знаело то още как се ухажва възрастна дама, за това се наложило, да я вържат милата. Да ама биче­то тъкмо се качило и кравата полудяла, искала тя любовна игра, а не директно в леглото и се разбунтувала, скъсала синджира и беж да я няма, а младият ухажор толкова я желаел, че хукнал подире и. Как да намерим побесняла крава, гонена от младо биче в тази огромна територия – гори, поля, трънаци, дървета, рекички, ливади и т.н. Трудна работа – жив късмет ще е, ако ги откри­ем, камо ли да ги хванем. Клатушкахме се в джипа, кьорихме се през мръсни­те прозорци с надежда да зърнем двете животни, но напразно.

Не след дълго джипа спря, човека каза, че няма смисъл и по добре да се върне при стадото си от колкото да гони дивото. Тук пътищата ни се разде­ляха – той на ляво, а ние на дясно. Поже­лахме му къс­мет и продъл­жихме към Попови лива­ди по оказа­ният от него маршрут.

Пътят с все­ки метър се разширява­ше, появи се рекичка, а не след дълго и къщички.

Оказа се че местността Попови ливади е много голяма и е нещо, като вилна зона на хора от Дел­чово и Гоце Делчев. Бяхме изненадани – явно през ля­тото цели семейства се пре­местеха тук. Дечица, дошли на гости на баба и дядо си играеха на малката рекичка, домашните любимци бягаха на воля, а възрастните реже­ха салатите и печеха мезета­та. Вече бяхме гладни.

И тогава, пред нас, на пъте­ката, видяхме двете влюбени гълъбчета – червата крава и младото биче. Не можех да повярвам на очите си. Вед­нага хукнах в обратна посока да диря техният стопанин, а моите приятели останаха да ги пазят. Как ли да го открия. Стигнах до мястото, където ни остави и започнах да ви­кам: „Кравата и бикът, откри­хме ги“ „Ехооооооооо“ и раз­ни такива. Джипа го нямаше, но пък след минута–две го видях да тичаше през гла­ва надолу между дърветата. „Къде са? Къде ги вядя?“ ме попита задъхан. „Хайде води ме“. Все едно не беше бягал, ускори крачка, едвам смог­вах да го следвам, налагаше ми се да подтичквам след него. Пристигнахме на място­то, където видях двете живо­тинчета, а тях ги нямаше. Би­кът се бил развихрил отново, кравата подвила опашка и задрапала по насипа, нагоре в гората. Това не разочарова техният стопанин, напротив беше усмихнат. „Вече знам, къде са, няма къде да избя­гат. Ей сега ще ги завардим“. Сбогува се с нас и тръгна по следите на двете животни, а ни продължихме в търсене на заведение, където можем да хапнем. Доста вървяхме, минахме покрай изоставен детски лагер, като след него пътят стана асфалтов, по­явиха се няколко сгради в строеж, минахме по край ня­колко хотела, които не рабо­теха или поне не предлагаха храна, една огромна чешма, появиха се хора и най-накрая я надушихме – миризмата на кебапчета и кюфтета се носе­ше във въздуха. Бяхме се и обезбирили, така че точно на време.

Имахме планове да се раз­ходим наоколо, но след като хапнахме обилно (а то и пор­циите не бяха никак малки) и пийнахме по една-две бирич­ки, вече нямахме желание за разходка. Излегнахме се на припек и са заслушахме във вятъра. На тръгване хапнах­ме и по едно сладоледче, ей така за капак и потеглихме по-вече познатият ни път. Не че не се озъртахме за преки пътечки, за да скъсим поне малко прехода, но такива не срещнахме чак до мястото където джипът ни беше оста­вил по рано през деня. Този път поехме на дясно, нагоре по билото. Отново срещнах­ме стадото кози да се изле­жава под една сянка, но този път без баба Пенка.

Бяхме уморени, бързо стиг­нахме до селото, а там все едно нас чакаха – бабите от село Делчово.

Нощувахме в една къща без стопани. Обадихме се на човека, който ни каза, къде е ключът и къде да оставим парите на тръгване и повече не го чухме. Излъгах, чухме го, но само да ни каже, че на долният етаж има механа, която е на наше разположе­ние, че има кафе машина, а някъде из шкафовете ще на­мерим и кафе, ако ни се пие.

Къщата беше на наше раз­положение. За сетен път се убедих, че тук хората са раз­лични и все още вярват в честната дума.

Както преди няколко дни ни каза една баба „Тук лоши хора няма да видиш“.

Вестник “ Градът “

коментара

Интервюта

93-годишния д-р Тодор Петлов от Добринище с награда от кметът на Общината Банско Георги Икономов

Публикувано

на

Добринище участва в конкурса на Община Банско “Красивите градини на Банско”. В Дома на изкуствата кметът на Общината Георги Икономов награди най-възрастния участник в конкурса – 93 годишния д-р Тодор Петлов от Добринище, на който бе отделено специално внимание. Със своята вълнуваща реч, докторът трогна присъстващите и въпреки своята преклонна възраст, показа своята любов към флората на Пиринския край. Топ Преса, ще ви запознае с живата енциклопедия на Добринище. Човекът, който знае всичко за миналото на тогавашното село и сегашния град. Докторът лекувал стотици деца в региона. Д-р Петлов, който в градината си отглежда над 1200 растения и притежава уникална библиотека с хиляди заглавия.

Топ Преса ви среща с д-р Тодор Петлов

Д-р Петлов, представете се на нашите читатели….

– Името ми е Тодор Благоев Петлов, роден съм в Добринище и всички жители на градчето ме знаят, като Тоше. Нося името на дядо ми. На времето той е бил търговец. Трима братя сме и една сестра. Баща ми е бил обикновен селянин, които е бил много предприемчив човек. Занимавал се е със земеделие и е бил само с четвърто отделение – образование. Майка ми е от знатния добринишки род – Козареви, тя е била абсолютно неграмотна. Ходила е само един ден на училище. Имали стадо овце, баща и я хванал за косата и й казал: “Немаме нужда от женски даскали, ти требва да одиш с козите” . Но въпреки това беше интелигентна жена, която също като баща ми имаше много добра памет.
Дядо ми е имал 10 коня и е докарвал беломорски стоки от Серес, Драма и Кавала. Търгувал е с маслини, риба, памук, но през 1903 година, когато избухва илинденското въстание на 15 септември, дядо ми бил нападнат от помашка група и бил ограбен и убит. Така, всички са останали сираци. Най- големия бил баща ми на 13 години и той поел издръжката на семейството. В тази среда съм роден на 8 юни 1926 година, като трети син на семейство Петлови. Израснал съм в абсолютно селска обстановка. Не съм имал никаква интелектуална помощ от родителите си. От малък иначе имах интерес към науката. Най-любимото ми занимание беше четенето на книги, а майка ми често ми се караше, казваше:“Кирил и Методи са немали друга работа та са написали азбуката” .Основното си образование съм завършил в нашето селско училище което носи името на „Св. Климент Охридски’’ и беше със статут до трети клас. През 1940 година продължих гимназиалното си образование в първа мъжка гимназия в София. Но за съжаление там учих само една година. Защото германските войски нахлуха в България и се настаниха в училищата. Продължих образованието си в Разлог, където се и дипломирах през 1946 година. Бях много ученолюбив и мога да отбележа, че съм от първия курс, който се откри в Медицински университет – Пловдив през 1946 година. Класирах се на едно от челните места. Кандидатствахме с химия и български. На третата година бях изключен, като син на Михайловист (След убийството на Тодор Александров (30 август 1924 г.) ВМРО се разцепва на „протогеровисти“ и „михайловисти“ по името на двамата членове на ЦК – генерал Александър Протогеров и Ванче Михайлов). Баща ми макар и с четвърто отделение – образование е бил кмет на Добринище и като член и ръководител на македонската група на Иван Михайлов е награден на 28 октомври 1928 година за добра дейност….

Цялото интервю четете в печатното издание на Топ Преса

коментара

Продължете с четенето

Новини

Честито на семейство Атанасови! Най-красивата топмоделка в Югозапада каза „Да“ на своя любим!

Публикувано

на

Стела Пецева е носителка на множество титли от конкурси за красота, между които и „Мис македонска хубост“, „Танцуващи момичета“, „Модел на България 2012“ и много други. Пецева е живяла и работила в САЩ и Англия. Тази седмица Стела и дългогодишният и приятел Мартин си казаха „Да“ пред близки и приятели в елегантният петзвезден Парк Хотел Пирин, част от Шарлопов Груп. На сутринта след първата брачна нощ, Стела написа личният си профил във фейсбук:

Да се събудя като съпруга, чувството е същото. Но отговорността, която изпитвам – към нас като семейство, към моя съпруг като брачен партньор, е по-голяма‼

Скъпи мой, Мартин Атанасов, обещавам на теб така, както обещах и пред Бог, вечно да се стремя да гори пламък в очите и сърцата ни; да бъде изпълнен с любов, обич, уважение и разбирателство домът ни; да бъда твоята сила в трудните моменти; да бъда твоята гордост‼

Огромно благодаря на нашите родители за помощта, подкрепата и търпението в Нашия напрегнат ден от живота ни! Сърдечни благодарности на всички гости, които бяха част от нашия празник! Надявам се дълго време да пазите приятни спомени от Нашата приказка! Благодаря и на онези, които бяхте с нас духом, макар да не можехте да присъствате! Вие бяхте с нас в сърцата ни”.

Топ Преса желае на младото семейство щастлив семеен живот. Нека здравето, щастието и любовта са ваши вечни спътници!

коментара

Продължете с четенето
loading...

Магазин за бои и мазилки JUB

Facebook

КАЛЕНДАР

октомври 2018
П В С Ч П С Н
« сеп.    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

ПОПУЛЯРНИ