УСПЕЛИТЕ ХОРА НА АМЕРИКАНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ: Величка Христова – златното сечение

Кръстена съм на баба ми Велика. И като нея празнувам имения си ден на Ве­ликден. В училище не си харесвах особено името заради съуче­ниците ми, които ме дърпаха за косата и реци­тираха „Величка – Вилица – Вещица“. Открих красотата му, когато за пръв път зами­нах за Щатите. На колегите ми там им беше много труд­но да го произнасят (както и на хората в различните дър­жави, в които съм живяла) и искаха да ме съкратят на Вили, но аз държах на Ве­личка. Често обяснявах, че в буквален превод означа­ва Little Great и всички бяха много заинтригувани от тра­дициите за празнуването на имените дни. Много им харе­са как мелодично звучи на български тяхното Great.

Родена съм в Пловдив в семейство на лекари. Израс­нала съм при баба ми Вели­ка и дядо Васил, който беше зъботехник. Правеше проте­зи, варяха се разни неща в тенджерите на печката, вкъ­щи винаги имаше хора. Баба ги посрещаше с турско кафе и бяло сладко. Спомням си реката в Черноземен, игрите със селските деца, огромна­та пещ в двора ни, където се печаха агнета и хляб в огромни тави по Великден, миришеше вълшебно. Таки­ва неща сега съм виждала само в Гърция. В детството ми се отдаваше голяма по­чит на ръчния труд, на уме­нието да сътвориш нещо красиво. Любимото ми зани­мание беше да правя пафти от фолиото на капачките за буркани от кисело мляко.

Всяко лято със сестра ми ходехме при другите баба и дядо във Враца. Те работеха в пощата. Най-страхотното преживяване беше да бър­каме в чекмеджето, където се пазеха конфетите от пер­форирането на телеграмите. Пишех си с връстници от целия свят, още пазя част от писмата. Обичам да пращам картички и писма по пощата и досега. Един приятел нас­коро сподели, че за малко е щял да изхвърли картичката ми, мислейки я за поредна­та шарена рекламна брошу­ра. Та кой пра­ща картички в днешно вре­ме?!

СТОТИНКИ ЗА АВ­ТОБУСЕН БИЛЕТ ОТ МАЙКА МИ

Дипломирах се в английската гимназия с пълно отличие в зората на демокрацията. Исках много да пътувам, да опозная све­та. Не се изкуших да кандидатствам меди­цина, професията на майка ми. Усещах, че това не е моето.

Реших да уча в Аме­риканския универ­ситет в Благоевград. Завърших две специ­алности – история и бизнес администра­ция. Историята харес­вах още от училище. Първият курс по ото­манска история, който записах в Американ­ския университет, ме шокира с другия про­чит на историята. На­учи ме, че в нея няма черно и бяло.

След завършването си реших да канди­датствам за магис­търската програма по история в Централ­ноевропейския уни­верситет в Будапеща. Няма да забравя това лято, когато се нало­жи да поискам пари от майка ми, за да си купя билет за градския транспорт. Работя от 16-годишна, включи­телно и по време на следването си, и ви­наги съм успявала да имам джобни пари. Беше голямо униже­ние.

Спечелих стипендия, която ми позволи да завърша магистрату­рата, като специализи­рах източноевропей­ска история с дисертация на тема фашизмът в България.

Пред мен стоеше изборът дали да продължа с доктор­ска програма по история, или да работя. Избрах вто­рото. Кандидатствах във Външно министерство, тъй като исках да работя в Бъл­гария, но не получих обратна връзка и реших, че ще потър­ся работа и в чужбина. Това се оказа най-правилното ре­шение в живота ми.

СЪРЦЕТО В АМЕРИКА, ДУШАТА В ЕВРОПА

Преместих се в Щатите в търсене на работа и нови приключения. Бях ходила няколко пъти там – на сту­дентски бригади и като пред­ставител на студентите на Американския университет. Разпределиха ме в Минесо­та, пътувахме два дни и една нощ с автобус до Гран Маре, невероятно красиво малко градче. Повечето му жители не бяха ходили дори и до ок­ръжния град. Бях попадна­ла в сърцето на истинската Америка. Там се запознах и с бъдещия ми съпруг, аме­риканец, потомък на пресел­ници от Швеция, с когото от девет години живеем заедно във Виена.

Останах в Минесота. Спо­мените ми от този период са свързани с работната ети­ка, с хората, които вършеха работата си с удоволствие и усмивка. Работех в непра­вителствена организация, която се занимаваше с оси­новяване и помощ на семей­ства в криза. Заплатата ми не беше много висока, така че винаги съм имала и втора работа вечер, както и в по­чивните дни. Двете седмици отпуска, които ми се пола­гаха, използвах, за да си ид­вам в България.

Осъзнах колко е безсмис­лена цялата тази схема, кога­то баща ми почина внезапно един Великден. Просветна ми, че не искам да живея в Америка, далеч от всички близки. Започнах да търся възможност да се върна об­ратно в Европа, по-близо до България. Избрах да продъл­жа с магистратура по бизнес в INSEAD във Франция, къде­то завърших през декември 2003.

ШОФЬОРЪТ НА ТАКСИ И УСМИВ­КАТА НА СЪДБАТА

Започнах работа във Ви­ена случайно, в резултат на щастливо стечение на обстоятелствата. Завърши­ла магистратурата си, ос­танах във Франция за три месеца и понякога пътувах с такси до летището. Позна­вах един шофьор на такси – Жилбер. Споделих с него, че си търся работа, свърза­на с Източна Европа, а той ми каза, че има приятел от програмите за висши ръко­водни кадри, когото вози, и ще го попита за някакви насоки за мен. И изведнъж получих имейл от Жилбер, че неговият приятел ме е на­сочил да кандидатствам в Bank Austria, Deutsche Bank и Bank Gutmann. За послед­ната не бях чувала през жи­вота си. Уебстраницата им беше само на немски, а аз не го говорех тогава. Реших да адресирам мотивационното си писмо и автобиографията си към единствения човек с MBA титла, надявайки се да знае английски. В резюме бях написала, че съм от Бъл­гария, работила съм в Аме­рика и искам да се върна в Европа. След първоначално­то телефонно събеседване ме поканиха на интервю в Будапеща, където банката откриваше местния си офис през 2004-та. Интервюто беше с двамата управлява­щи съдружници. Бях много притеснена. Оказа се по-ско­ро събеседване без техни­чески подробности. Както установих по-късно, запад­ните компании се интересу­ват от начина ти на мислене, на възприятие на света и най-вече от потенциала ти, а не от технически знания, които се усвояват. Получих предложение за работа! То отговаряше напълно на из­искванията ми да съм в Ев­ропа и да поддържам връзка с България. Беше сбъдната мечта!

Вярвам, че късметът не каца случайно на рамото ти. Идва след много труд, упо­ритост и постоянство при преследването на целите. Ако човек знае към какво се стреми и не спира да разви­ва уменията си, неминуемо успява. Във всяка сфера.

КАКВО Е ДА РАБОТИШ ЗА СЕ­МЕЙНА БАНКА

Банката е основана през 1922 година в Австрия, зани­мава се само с частно бан­киране и управление на със­тоянието. Когато започнах, тъкмо откриваха офиса в Ун­гария. В последните години банката разшири присъст­вието си и в Чехия, както и в Залцбург. Аз работя основно с България, Гърция и Русия. Това е доста голям пазар и обслужването на клиентите от три страни по начина, по който Bank Gutman го прави, предполага добре работещ екип, лично отношение и ре­довни срещи.

Работата ми се състои в обслужване на клиентите по въпросите за управле­ние на семейното състояние и приемствеността между поколенията, както и в при­вличане на нови клиенти. През 2004, когато започнах, в България терминът частно банкиране беше непознат. В началото беше необходимо да преодолея огромна доза скепсис и недоверие, пред­вид сътресенията в банко­вата система, които хората още помнеха. С години упо­рита работа и постоянство успяхме да спечелим и за­пазим гласуваното ни дове­рие. Живея с принципа на казаната дума – хвърлен ка­мък, залегнал и в културата и визията на банката.

Bank Gutmann обслужва трето поколение клиенти в Австрия. Желанието ми е това да стане и в държавите от Източна Европа, в които работим. Смятам, че с рабо­тата си – тя не е типичната банкерска – помагам на хо­рата. Услугата е комплексна и търсенето й тепърва ще се увеличава.

БЛИЦ

– Кога решихте да имате деца?

– Винаги съм искала да имам деца. Първо обаче имах да уча, да пътувам, да намеря нещата, които ме радват и ми доставят удо­волствие. Аз имам сестра и мечтаех да родя повече от едно дете. Случиха ми се три. През 2014 г. се появи синът ми Дамян. След това пожелахме още едно, за да не е самичък, и през 2017 г. се появиха Камен и Кая.

– Като разбрахте, че сте бременна с близнаци, как реагирахте?

– Зарадвах се! Попитах ле­каря: наистина ли? Не се уп­лаших или притесних. Знаех, че ще се справя и че всичко е въпрос на организация. Четох една книга, в която се казваше, че близнаците трябва да се третират като две отделни личности, а не като едно цяло. Затова не казвам, че имам близнаци, а че имам Камен и Кая.

– Как избрахте имената им?

– От списъка, който бях на­правила, избрах имена, кои­то да им дават сила. Дълго търсих името на Дамян, но след като го избрах, се ока­за, че всъщност то е било пред мен през цялото време и ме е чакало да го забеле­жа. Името на прадядо ми е Дамян.

– Какво са за вас парите?

– Средство, което ти поз­волява да задоволяваш по­требностите си и да правиш нещата, които искаш. Аз съм много пестелив и орга­низиран човек, бих казала патологично. От малка знам цената на парите. Според мен човек трябва да умее да избира между нуждите и желанията си. В нашето семейство винаги се гово­реше открито за финанси. Веднъж, когато бях малка, много държах да си купя една кукла. Вместо да ми откаже директно, майка ми ми показа семейния бюджет за месеца, както и предсто­ящите разходи – толкова за храна, наем, ток, парно, вода, купоните за обяд за училищ­ния стол. Попита ме от кое да се лишим, за да купим въ­просната кукла. Разбира се, така поставен, въпросът ме обезоръжи.

– За какво харчите, без да се замисляте?

– За неща, които ме граб­ват от пръв поглед, за книги и пътувания. Всичко, което съм искала да имам, съм си го купувала, затова съм мно­го трудна за подаръци. Но ако се наложи да помагам, давам, без да се замисля.

– Защо не си сменихте фа­милията, след като се омъ­жихте?

– А защо трябва да си я сменям? Ува­жавам правото на избор, но не съм привърже­ник на следва­нето на опреде­лени правила просто защото ги има, без да разбирам сми­съла им. Мно­го си харесвам фамилията, тя е на моите предци и по­казва откъде идвам.

– Къде още не сте били и искате да пъ­тувате?

– В Сирия и в Ирак, от араб­ските страни съм била само в Мароко. В Американския учих отоман­ска история и ми е интерес­но да зная как живеят хора­та по тези земи. Много ми хареса в Израел и Ливан.

Препоръчвам ви и Иран. Едно от интересните места, което не е много посещава­но. Бях там преди много го­дини, интересна култура, из­вън политическите безумия, за които пишат по вестници­те.

– Как се грижите за себе си?

– Опитвам се да намеря време за спорт. Много ходя пеша. Във Виена 4-5 пъти в седмицата съм в спортната зала.

В България в София и Пло­вдив много обикалям пеша. В събота и неделя тук нами­рам време за себе си – да отида в козметичен салон например. В Австрия тези салони имат много странно работно време – отварят в 10 часа, когато вече съм започнала работа. В събота пък трябва да пазарувам, защото в неделя нищо не ра­боти.

– За какво мечтаете?

– Да съм здрава, заедно с цялото ми семейство, с при­ятелите.

Вестник “ Топ Преса „