Коситбата в стария Неврокоп – един горещ епизод от живота на старите българи

 Старите българи от Ма­кедония наричали месец август с две имена. Едното било „Богородичкия“ – за­ради християнския праз­ник Успение Богородично, на когото посвещавали църкви и манастири, прина­сяли му лични и общностни курбани и го превръщали в общоселищни събори. И до днес Голяма Богородица е най-големият празник не само през август, а и е един от най-големите през цяла­та година.

Другото име – „Косач“, идва от масовите коситби през месеца. Във време­ната без концентрирани фуражи и всевъзможни фу­ражни гранулати за изхран­ването на домашните жи­вотни през зимата се е разчитало на сеното, събра­но от ливадите.

Затова още на Благовец всеки слагал на ливадата си „почка“ – предупредите­лен знак, че тя е започена – забранена за пашуване и косене за зелено. Почка­та я правели от дълъг до 2 метра прът. Забивали го здраво в земята, а за да се вижда отдалече, на върха му привързвали „божук“ – опашка от дървесно лико. Когато в края на XVI век по българските земи „до­шла“ царевицата, „божукът“ се правел и от царевична шума.

Които ливадите били по-обширни, забивали по няколко почки, та да се виж­да откъде докъде е забране­ното.

Заради разновидовия със­тав на естествените ливади тревата им не узрявала едно­временно за косене. Затова узреела ли преобладаващата тревна култура – косели. Но косели и поетапно – по реда на узряване на тревните ви­дове.

Измежду всичката рабо­та по полето и мъже, и жени признавали сенокоса за най-уморителната селско­стопанска дейност – защото натоварвало цялото тяло и всеки мускул. Затова и ко­сели само мъжете. Оттам се е пръкнал и неповторимият народен оксиморон: „жена с коса – мъж с кобилица“.

И пак не всички мъже били добри косачи, а само най-младите и най-силните. Защото за силен откосен за­мах се е искало и силна сна­га, челичен захват на китките, гъвкави лакти, разкършени рамене, жилав кръст, калени колене и стабилни стъпала.

Изтощителното косене изисквало силно, високока­лорично ядене. Неслучайно, някога дойдела ли коситба, се е припомняла една покър­тителна история от незапом­нени времена и случила се незнайно къде. „Е, невесто, прощавай, ако не доживея да се върна“ – бил въздъхнал на коситба някой си бедняк, чиято стопанка имала да му сложи в торбата само изва­ра и лук. Затова в менюто на косача задължително присъ­сътвало месо: в чист вид или като суджук, кървавица или саздърма. А също и яйца – пържени или варени.

На коситба ходели рано – „ти да причакаш Слънцето, не то“. Ливадата я косели отдолу нагоре на „амлии“ – образуващи се от окосената трева успоредни ивици, чия­то ширина се определяла от дължината на „косилото“, т.е. острието на косата. А равно­мерната тънкослойност на „амлиите“ зависела от уме­нието на косача.

В епохата на ръчно изко­ваните косила славата на най-добри в занаята имали майсторите от Сливен, Га­брово, Самоков и Неврокоп (дн. Гоце Делчев). А особено прочути били косилата на майсторите от две села – ро­допското село Устово (днес квартал на Смолян, б.а.) и сярското село Горно Броди, което след 1913 г. е част от територията на Република Гърция.

Голям майсторлък било да се изкове косило. Тънко 2-3 мм, широко от 1-8 см и до 60 см дълго. Вътрешната му страна заостряли и извива­ли в клюнообразен връх. От него назад външната стра­на огъвали под прав ъгъл, в плавно издигащ се до 1 см венец. В него опирала осно­вата на откосените стръкове и те, подредени в редици, по­лягали равномерно назад.

В края на косилото изко­вавали „уше“ – наподобява­що ухо закривена под прав ъгъл „планка“. Нея промуш­вали през „колба“ – желязна гривна, която предварително надявали в долния край на дръжката. Между „ушето“ и „колбата“ набивали „чивия“ – късо дървено клинче, което здраво притискало косилото към дръжката, така че да не се измъкне и да не изпадне от нея.

За дръжка пък избира­ли здраво и право дърво – най-често ива, наричана още козя върба или Salix caprea. За да не се изкриви и напука, отсичали дървото за дръж­ка през късна есен, когато сокодвижението е замряло. После го окачвали да виси на сянка една година. Щом изсъхнело, отрязвали го на дължина според ръста на косача, но не по-дълго от 2 метра.

На нивото на китката на ръката монтирали ръкохват­ка – дървена или от телешко рог­че. От нея нагоре плавно изтъня­вали дръжката, като й придавали копиевиден връх. С него косачите лесно забивали косите в земята, когато почивали.

Коса не се оста­вяла да лежи на земята, за да не поляга от вятъра тревата на лива­дата.

Жива мъка било изхабеното и изкривено от косене косило. Затова първо го „клепали“ – из­чуквали го със специално чук­че на специална малка наковал­ня, която нарича­ли „йорс“, „орс“, „орце“. У дома я забивали на дръвника, а на полето – в труп­че или в някой ниско отрязан и удобен дънер.

Добре „накле­паното“ косило го „брусели“ – заточвали го със специален точи­лен камък, който наричали „брус“ или просто точило.

За да изсъхнат добре „ам­лиите“, няколко дни ги об­ръщали с дървени вили. Тях всеки сам си ги майсторял от някоя 4-5 годишна издън­ка на здраво дърво – кестен, ясен или копривка. Преряз­вал косачът на 30 см дължи­на върховите или междинни­те разклонения, заострял ги и ги превръщал в „рога“ – две или повече. А дължината на дръжката пак съобразявал с ръста си.

Изсъхналата вече трева наричали сено. Събирали го рано сутрин, за да не се „сло­ми“ – урони.

Складирали го или вкъщи, или в близост до ливадите. Когато трябвало да карат сеното у дома, правили го на „вандак“ – сноп, който връзвали с плитка от някоя дълга и жилава местна тре­ва. „Вандаците“ товарели на специално изработени или временно пригодени конски, волски и биволски каруци. Те, вместо стандартния дър­вен сандък, били с кош от гъсти и дълги до 3 м верти­кални пръти, който опасвали с дълга „ортома“ – 5-6-нишко­во конопено въже.

Когато сеното било малко, пренасяли го на „самар“ – то­варно седло за коне, мулета и магарета. Броят на натоваре­ните „вандаци“ зависел от си­лите на добичето. На магаре товарели до 5 вандака – по 2 от двете страни и един „на панагон“ – отгоре им върху странично натоварените. На кон и на муле товарели и по 10 „вандака“ – по 4 от двете страни и два – на „панагон“.

Сеното складирали в спе­циални паянтови постройки, наричани „плевни“. Такива къде по-малки, къде по-голе­ми ги имало във всеки двор.

На място, сеното го скла­дирали на „купен“ – куполо­образно подредени „ванда­ци“ около добре окастрено или специално забито дърво, което наричали „соя“.

Но грижата за ливадата не завършвала с коситбата. Веднага след нея стопаните започвали да носят и разхвър­лят оборска тор, та есенните дъждове и снегове да я стопят и напролет тревата да избуи гъста, силна и сочна.

Вестник “ Градът „