Няма лъжа, няма измама – За кафето и раздумки, за това и онова

Пролет, лято, есен, зима – независимо от сезона, щом си подходящо обле­чен/а/ – хайде на кафе.

Моето виждане от глед­ната ми точка по въпроса е да умееш да си пиеш ка­фето, но и да внимаваш в приказките и отговорите на тия и ония, за да не те намразят. Мълчанието е било злато, защото ако си много прям ще се сдобиеш е неприятели. Когато някои млади – например гаджета, са се скарали, то те непре­менно ще се одобрят – на кафе.

Кафето обединява и одо­брява „сдробените“. Думич­ката здробени по- лесно се произнася от едно малко дете. Случва се двама луди млади /гаджета/ да се ска­рат и да се „здробят“, но на чаша /кифе/ кафе те се одо­бряват.

– Лельоо, те са се здроби­ли – сбърква думата обър­каното дете, което хич не обича крамолите и бърза да каже новината на леля си, за здробените – одобрени га­джета, когато ги е видяло да се целуват отново ня­къде по ка­фенетата. Случва се и възраст­ните да реа­гират за не­щата много емоционал­но. Когато става дума за кафе, даже и овчарите си оставят овцете по къра и ид­ват в селото да си пият кафето. Известен баш овчар ог Сатов­ча, вместо да си пие от мля­кото на овцете и той дошъл на кафе!

– Не винаги е хубаво овчето мляко – казва той. Един ден е едно, на дру­гия ден е друго, според къде са пасли овцете.

– Не бе Ми­тъо, те разтва­рят тебешир във водата и от това правят мляко – майта­пи го г-н Дун…

– А кафето от какво го пра­вят? – питат и коментират кафеджиите. То пък кое ли вече не е меите?

Ако искате вярвайте, ако не искате не вярвайте. Ела­те на площада в Сатовча и там ще се уверите колко съм прав, когато видите по многото разпределени на­сам-натам заведения и бар­чета как са се групирали тук и там, обособени групички от хора, пръснати по заведе­нията и по пейките наоколо. Говорят си и одумват тия и ония, които не са сред тях.

Случват се и куриози, ко­гато одумвания е наблизо и незабележим слуша всичко, което се говори по негов ад­рес. В тия групички никога не секват темите за разговор. Ако ли пък това някога ста­не факт и си омръзнат, вина­ги има резервен вариант, да започнат да си бият шамари, защото и такива случаи има. Когато си изприказват всич­ко, започват да се оглеждат за нов събеседник.

В тия разни групички или поотделно, когато някой иска да се прави на интере­сен, започва да си измисля и да разказва врели неки­пели. Лъже и маже, като да е истина, стига да има някой да го слуша. А на слушателя от едното ухо му влиза, а от другото му излиза – и говоре­щия усещайки, че не го слу­шат за да му изостри вни­манието от време на време току го побутва и почуква с длан или лакът. Един такъв вреден и лош навик, който го имат неубедителните хора. В друга група кафеджии зрее конфликт и се очертава скандал, когато един, някой си се е изпуснал да каже нещо заканително или ком­прометиращо по адрес на друг. Тогава тоя друг му от­връща и ето, че до тогава до­бри събеседници се скарват и започват да се сърдят и да не си говорят вече, защото „Два остри камъка брашно не мелят“ – е казал народа, като пословица. Тук важи правилото по-умният да отс­тъпи.

Кафето трябва да се пие с мерак. Лично аз започнах да пия кафета през осемдесет­те години на миналия век, когато бях на работа към Булгаргеомин в Либия. Така до. ден днешен си поддър­жам този навик, в намалени дози и качество според тех­нологията па приготвяне. От Сатовча има доста хора, кои­то са работили на различни обекти в либийската араб­ска джамахирия и всеки ден се събираме да си пием ка­фето на една и съща маса.

Ето я и масата на „либий­ците“ /работилите в Либия/. Първият, който ще седне около нея е длъжен да поз­драви със Селям Алейкум. Другите също работили ня­кога в Либия, които присти­гат за сутрешното си кафе също се поздравяват със Селям Алейкум и започваме да си разказваме спомени и да си упражняваме араб­ския език. Между нас има и такива, които не са работили в Либия, но са много знаещи по други теми. Днеска ще имаме урок по цинга- манга, казвам на набора и започ­вам да му декламирам дъл­гата поема за манго, който си пременил булката в ша­рени, нови шалвари. Видимо отегчен той не ме слуша и така приключва урока. Дру­гият път ще му изпея песен за Либия: „Либия, о-о-о, Ли­бия там ли намерих да се забия“, та дано да му стане интересно. Ето на мен как ми е интересно, когато само на него му поднасят в отдел­на чаша кафе втора употре­ба. Някакъв бърлоч, който аз нарекох виагра, а той го разпределя между своите си хора, от което всички стават превъзбудени и доволни. По-късно по площада, на път за в къщи минава един чо­век с развалена походка по адрес на който някой каза, че е пил водка. А той чисто и просто може да страда от високо кръвно и поради това да залита. А на другия край на площада един за­наятчия поправя колелета, а друг разпънал батут при­влича дечурлигата – внучета на дядовци и баби дошли на гости в Сатовча от далечни градове и села, та чак и от чужбина.

Напускам масата на ли­бийците и тръгвам да си ходя. Спират ме и тук и там:

– Митьо, ела при нас, в на­шата партия ще ти е добре.

Моята партия е „Движе­нието наслука“ – отговарям аз и като си запретвам ръ­кава им показвам татуса на ръката си /някаква рибар­ска закачка/, където пише „наслука“.

Един ден отидох на рибо­лов по река Места. Минах за разнообразие през Въл­косел и Абланица, на което село през социализъма му бяха сменили името и из­вестно време се казваше Славци.

В Абланица спрях да си купя вестник „Топ преса“. 1Та щанда имаше два броя и аз ги купих и двата. Един за мене, а другия за прияте­ля. Тогава до мене се появи един костюмиран местен жител и ми издърпа най-на­хално единия вестник от ръ­цете.

– Отде си ти бей, крясна ми той. Дай да видя кво пише, та ги зимаш и двата броя. Туф никой не ги копува, оти едно левче е едно лепче и т.п.

Издърпах си аз вестника от ръцете му и не му казах откъде съм, ей така наинат и за отмъщение, каквото повикало, такова се обади­ло. „Крясъка на простака не може да заглуши ехото на разума“ – цитат от Боян Био­лчев.

Друг път, когато ходя в Еоце Делчев по работа се отбивам да пия едно кафе при Фонтана насред гра­да, където има заведение „Туин Пийкс“. Правело ми е впечатление, че на съседна маса си пият кафетата едни постоянни клиенти на заве­денията, но съм забелязвал, че само един и същ човек плаща сметката на всички тия използвачи, муфтаджии, пинтии и скрънзи. А те си щракат с броениците, защо­то им е широко около вра­та и се правят на разсеяни, докаго някой друг им плати сметката и едва когато всич­ко е платено започват да се натискат уж да платят:

– Чакай бе, аз щях да платя, защо бързаш и т.п., подрън­квайки някакви жълти сто­тинки в ръцете си. Какво ли е чувството да си пиеш ка­фето с чорбаджии, а в край­на сметка ти да им платиш целия масраф на тия скъ­перници?

– Погледни, Митьо що е леки коли. Беднотия било – погледни кога е било това? – кола до кола, даже няма къде да паркират, каза ми аго Ариф. И заведенията в Сатовча са пълни с народ. Кога ли работят тия хора? -пита сам себе си Арифката.

Моя повърхностен поглед за нещата в Сатовча и разби­рането ми е, че площада с за всички и за всичко. Преди го­дини са му казвали Хорище­то, а в още по-стари времена някога е бил гробище. Сега под плачещата върба /сим­вол на Сатовча/ се събират айлякчиите. Елате и вижте тия летни дни в Сатовча с пълно с народ. Мъже, жени, деца – всеки търси своята среда и сродните по душа, даже някои са си оставили прашитбата и търчат да си пият кафето, като се съби­рат според образованието и придобитите умения.

К.К. ми подхвърля през рамо и ме бу­далка, че ако искам да ми расте по- бър­зо бобът в градината и да ми върже хуба­ви капички трябва­ло е да му свиря с пищялка, както той го прави, а Ллил се обажда от страни:

– Наборе, ти си ро­ден на седми фев­руари, а пък аз съм роден на пети фев­руари. В една година сме родени, ама аз съм ти батю и съм по-голям от теб с два дена.

– Наборе, защо не си се родил на вто­ри февруари, щеше да си ми по- голям батю, казвам му аз.

– А ти оти не си се родил на втори? – ре­агира гой.

– Митьо, защо те няма да идваш в пенсионерския клуб? Идвай там да играем шах.

– Не ми се идва в клуба, защото са ми казвали, че там подскачат много и добре охранени бъл­хи, а на мене не ми се иска да си зане­са ня­коя от тях в къщи.

– Няма страшно, бай Митко, ти ко­гато излезнеш и като затво­риш вратата, бълхите си ос­тават вътре в клуба – отго­вори ми мно­го духовито човекът. Но се намират и чо­веци с долно и гадно под­съзнание, кои­то се мъчат да избиват комплекси с хвалби и фук­ни, което хич не ми се нра­ви, а на човек, който обича да говори за другите аз бих му казал: – Ти пък си много убав/а/, виж първо себе си и чак тогава говори за дру­гите.

Така в разговора за това и онова ние обезателно си свършваме и работа, като си обменяме информация един на друг.

До тук в така написаното от мене на всеки, който се припознае искам да кажа, че всяка прилика е случайна и не визирам никой. Много е важно да сме по-широко скроени и с повече чувство за хумор. Нека да-прилага­ме по-голяма доза толерант­ност и с такт да се приемат постъпките на психично бо­лните хора, които се появя­ват от време на време през годините сред нас по улици­те на Сатовча и другите на­селени места.

Често се случва по неиз­бежните житейски правила, камбанен звън или от ‘тра­урното изпяване на ходжата да се разбере, че някой е на­пуснал дадена „групировка“ или по-тесен кръг /тайфа/ и се е пренесъл в по-друг свят. Тогава християните казват: Бог да го прости, а мюсюл­маните казват: Лека му пръст на араметлията!

Сега да довършим разказа с пожелание за здраве, къс­мет и берекет.

И кой каквото прави за себе си го прави, защото всеки си е башка луд.

Вестник “ Топ Преса „