Свържете се с нас

Таблоид

Ужас в Югозапада! Луд шофьор помете жена на пътното платно, движейки се с несъобразена скорост

Published

на

6. На 09.08.2018г. около 09:05 часа на ул.“Христо Ботев“ в гр.Разлог, лек автомобил „Фолксваген Пасат“, управляван от Ж.Т./34г./ от гр.Разлог, движейки се с несъобразена скорост е блъснал 66-годишна жена от гр.Разлог, която е пресичала пътното платно.

Пострадалата е настанена за лечение в МБАЛ-Разлог с фрактура на таза и без опасност за живота.

коментара

ПРОДЪЛЖЕТЕ С ЧЕТЕНЕТО
Реклама
loading...
Кликнете тук, за да коментирате

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Таблоид

Топ Преса представя: Бодигардът на фолкзвездите Динко Кумбаров: Навремето Глория не даде автографи даже на дечицата!

Публикувано

на

 Динко Кумбаров е роден в благоевградското село Ко­чан. Възпитаник е на ЮЗУ ,,Неофит Рилски“- гр. Бла­гоевград, със специалност ,,Физическо възпитание и спорт“. Преди месец завър­ши с пълно отличие и ма­гистратура във Великотър­новският университет ,,Св.св. Кирил и Методий“ със специалност ,,Спортна педа­гогика“. От 11 години работи като учител по физическо възпитание и спорт в Средно училище ,,Христо Смирнен­ски“ в Кочан.

През 2011г. е номиниран от Фондация ,,Кузманов“ за наградата ,,Учител на годи­ната“, а през 2014 г. е избран за ,,Любим учител в Пирин­ско“ сред всички учители от Югозападна България. Динко Кумбаров е един от малко­то трикратни победители в култовото телевизионно със­тезание ,,Минута е много“ по БНТ.

– Какво по-точно спечели след тази тройна победа в „Ми­нута е много“, Динко?!…

– Благодаря за честитката. По традиция ”Минута е много” оси­гурява за трикратните победи­тели екскурзия в чужбина. Мо­ето желание, а и детска мечта, е да отида да гледам мач на моя любим отбор „Ливърпул” на ле­гендарния стадион ”Анфийлд Роуд” и заедно с феновете от ми­тичната трибуна „Коп” да пеем химна на отбора „You`ll Never Walk Alone” /”Ти никога няма да си сам”/… Освен екскурзията в чужбина от „Минута е много” ме наградиха с две почивки – една­та на морето – парк-хотел ”Жур­налист” край Балчик и другата в комплекс ”Етъра” край Габрово. Очаквам с нетърпение лятната ваканция, за да си ползвам на­градите.

– Разкажи някоя трагикомич­на случка по време на снимки.

– Комичните случки ги гле­даме в ”Господари на ефира”. По-скоро се сещам за една трагична. В едно от участията си в „Големия въпрос„ по Нова ТВ /тогава водещ беше актьор­ът Дидо Мачев/, малко преди ефир беше потвърдена смърт­ната присъда на медицински­те сестри в Либия. Получи се доста тягостна и неприятна ат­мосфера. На никого не му беше до игра, въпреки това успях да победя, макар и аз самия да ня­мах настроение след победата.

– Защо досега нямаш учас­тие в по-големи игри като „Ста­ни богат” и „Сделка или не” за по-големи пари?

– Регистрацията за учас­тие в тези игри става чрез пращане на СМС-си. Много­кратно съм пращал СМС-си, но явно нямам късмет да ме изберат, за да участвам там. Макар че с голямо удо­волствие бих седнал на сто­ла срещу Ники Кънчев, за да си проверя възможност­ите. Искам да ти споделя, че тази година бях одобрен за участие в новия реалити формат на Слави Трифонов – „Бягство към победата”. Кандидатствах там заедно с един мой ученик от 12 клас. Може би такава комбинация учител-ученик е била доста­тъчно атрактивна за про­дуцентите и затова бяхме одобрени. В деня, в който трябваше да пътуваме за София, момчето се разболя от грип и така пропадна учас­тието ни там. Като гледах със­тезателите, които участваха в „Бягство към победата” мисля, че с моя ученик щяхме да сме сред фаворитите. Но имахме малшанс.

– Ти сподели наскоро, че не желаеш твоето село Кочан да става „известно” със скандал­ни истории, като тази свързана с Ахмед Доган – защо?

– Това, дали желая или не, в случая няма особено значение. Факт е, че след последните из­казвания на г-н Доган влязохме в новинарските емисии и пър­вите страници на вестниците. След този медиен шум хората започват да си изграждат ня­какво мнение за родното ми село. Коментарите, които про­четох по интернет форумите оп­ределено не ми бяха приятни. Не знам на политиците колко им пука за Кочан, но на мен оп­ределено ми пука, защото съм закърмен с местен патриоти­зъм. Предпочитам за Кочан да се знае каква красива природа има заедно с най – голямата брезова гора на Балканския полуостров, какви честни, ра­ботливи и достойни хора жи­веят тук, колко спортисти – ев­ропейски шампиони сме дали на страната, лекари, учени, ху­дожници, музиканти, поети, а не постоянно да ни забъркват в разни политически и религиоз­ни скандали.

– Бил си охрана на много звез­ди като Азис, Ивана, Преслава, Глория, Нелина, Гергана, Джина Стоева… Как и къде по-точно ги пазеше?

– По традиция всяка година в средата на юли месец се орга­низира голям събор в землище­то на Кочан, т.нар Ваклиновски събор. Канят се най-хитовите поп-фолк певици, които да за­бавляват хората. Аз и още ня­колко момчета отговаряме за тяхната охрана. Според Ивана това е бил концертът с най-мно­го публика, пред които е пяла /може би над 50 000 души/.

– Кой от тях се е държал най – дружелюбно и кой най-над­менно?

– Най-приятно впечатление ми направи Соня Немска – не пропусна да даде автограф и да се снима с всеки желаещ, и то без да иска пари за това. На обратния полюс беше моята любимка Глория, която не поже­ла да се снима с никого даже и автографи не даде на дечицата.

– Има ли някоя по-интересна случка да разкажеш с някого от тях например?

– Спомням си как Малина от бързане да избяга от хората след концерта и да не дава ав­тографи, отпраши с колата без да вземе озвучителя си, който с куфарите в ръце остана изне­надан. Наложи се полицейска кола да закара озвучителя до колата на Малина след това.

– Ти си ерген, вече си на Хрис­това възраст, не мислиш ли да се задомиш и да се събереш с някоя хубава мома?

– На провокативния ти въпрос ще отговоря с контравъпрос. А нима не мога, без да се задо­мявам, пак да бъда с красива жена?!…

– Как върви любовният жи­вот на село – по трудно ли е да се върти любов на село, откол­кото в града?

– Навсякъде жените искат да им се отделя нужното внима­ние. За да достигнеш до сър­цето на една жена, трябва при всички положения да й спече­лиш доверието. Но, ако липсва взаимност, нещата няма как да се получат.

– Младите хора обичат ли спорта? Постоянно говорим, че новите поколения са залепени пред компютъра и не се дви­жат.

– Във всяко дете има генети­чески заложена кинезофилия или любов към движението. Няма родител, който да не се притеснява от факта, че детето му виси пред компютъра, не отделя очи от телефона и не спортува. Учителят по физиче­ско възпитание е човекът, кой­то трябва да въведе едно дете в света на спорта. Да накара децата да заобичат спорта още в 1-ви клас. Той отваря вратата към магията, наречена спорт, за всяко дете, независимо от база­та и условията.

– Как привличате своите уче­ници към спорта?

– За първи път през тази учебна година преподавам и на ученици от първи клас, кое­то ми дава възможност да видя и усе­тя спортните им нагласи от ранна дет­ска възраст. Имам и уче­ници от 5-ти и 10-ти клас. Освен това съм и класен ръководител на 12-ти клас. Доста широк спектър като възраст. За да ,,запалиш“ едно дете по спорта и да го спечелиш за спортната кауза, е нужен личен пример. Ученикът трябва да види в мое лице човека, който го вдъхно­вява и мотивира за занимания със спорт. Аз трябва да му съз­дам интерес не само в час, а и извън училище, с разнообразни спортни активности, мероприя­тия и спортни празници. В про­тивен случай, учениците ще си намерят по-интересни занима­ния на улицата. Ето това е една от основните ми задачи – да спася колкото се може повече ученици от улицата чрез зани­мания с физически упражнения и спорт. Аз им давам алтерна­тива чрез спорта, право на из­бор, който доста от тях успяват да оползотворят.

– Какви постижения имат възпитаниците на вашето учи­лище?

– През годините, в които ра­ботя като учител по физическо възпитание и спорт, успях да върна спортната слава на учи­лището ни. Изградихме тра­диции, които поддържаме и развиваме. През 2014г. бяхме избрани за най – активното училище в страната. През тази

 година също се борим за при­зово място в тази класация. Успяхме да станем зонални и областни шампиони по футбол, лека атлетика и тенис на маса, втори сме в шахмата и трети във волейбола. През август ме­сец тази година мои ученици убедително победиха в състеза­нието по скоростно изкачване на стълбите към храм – памет­ника Шипка в конкуренция с ученици от цялата страна.

Към големия елитен спорт от моето училище тръгнаха Атанас Зехиров – футболист на ,,Берое“ – Стара Загора и на­ционалния отбор на България, Мики Орачев- футболист на ,,Левски“- София и младежкия национален отбор, Камен Хад­жиев- футболист на холандския отбор ,,Фортуна“ – Ситард, Сти­вън Кумбаров – футболист на американския ,,Кийстън“, Пен­силвания, Лазар Катучев- репу­бликански шампион по лека ат­летика в бягането на 400 метра, Емил Незиров- републикански шампион по самбо и др. С гор­дост мога да заявя, че почти всички са мои бивши ученици.

– Кое е важното днес, за да си успял учител?

– За никого не е тайна, че през последните години учи­телската професия изгуби своя облик. Наслушах се на празни фрази за връщане престижа на учителската работа. Нито една нация не е минала през лаби­ринтите на времето, ако не са я водили учителите, защото без­просветната тъма е най-лошата участ, която може да сполети един народ. Лично аз измервам успехите си като учител чрез ус­пехите на учениците ми. За моя радост тези успехи са толкова много през последните години, че няма как да не се чувствам щастлив и удовлетворен от своята работа.

– Какво е новото поколение ученици в сравнение с вашето например?

– Днешното поколение живее с мотото „ минимум усилия, мак­симум комфорт”. Доста родите­ли возят децата до училище с колите си, подсигурили са им достатъчно джобни средства, за да се хранят всяко между­часие с нездравословни храни, разполагат с модерни мобилни телефони. Всичко това, според мен води, до понижаване на мотивацията за учене и усъвър­шенстване. Липсва инициатив­ност при учениците. Те живеят с нагласата, че родителите ще им подсигурят всичко. Добре би било децата да напуснат този виртуален свят и да попаднат в реалността – там, където грее истинско слънце, духа вятър и вали дъжд. Няма как да преко­сиш океана, ако не си преминал поне през една буря.

– Защо не търсите кариера в голям град, след толкова успе­хи?

– В интерес на истината по­лучавам доста предложения за работа в различни училища. Изградих си име на специалист в областта на спорта. Работата ми и резултатите, които показ­вам, не остават незабелязани. Камъкът обаче си тежи на мяс­тото. Тук ,,плувам“ в свои води и засега нямам никакво намере­ние да променям месторабота­та си. Аз съм закърмен с местен патриотизъм. Обичам селото си. Опитвам се да го предста­вям винаги по най-добрия на­чин, независимо, че никой не е пророк в собственото си село и не мога да угодя на всички. Благодарен съм на тези, кои­то оценяват това, което правя, и помагат с каквото могат. Аз съм непукист по природа и от­давна не ме вълнува обществе­ното мнение. Просто съм от хо­рата, които не чакат събитията да станат, а ги предизвиквам. Човек трябва да прави това, което му харесва и доставя удо­волствие. Всеки сам трябва да намери за себе си формулата на успеха, без да се съобразява какво говорят околните. Цената на свободата е твърде скъпа и не всеки може да си я позволи. Щастието не е крайна спирка, а начин на пътуване. Моето пъ­туване продължава. С течение на времето превърнах работата си в хоби и така се забавлявам, докато работя. Всеки ден в учи­лище е едно ново предизвика­телство и приключение за мен.

– С кои свои проекти се гор­деете?

– Няма как да не се гордея с едно мое творение – учениче­ските Спартакиади, които вече няколко години организирам. Това са едни мини олимпийски ученически игри, в които въз­питаници на различни училища от цялата страна вземат учас­тие и се състезават в няколко вида спорт- футбол, волейбол, баскетбол, тенис на маса, лека, атлетика, шахмат, тенис на корт и др. Разбира се, за организа­цията на едно такова мащабно спортно мероприятие ми пома­гат много мои приятели и по­знати от чужбина. Тук е мястото да отбележа и подкрепата, коя­то получавам от д-р Милен Вра­бевски, председател на фонда­ция ,,Българска памет“, както и от бизнес дамата Гергана Таш­кова.

Друга моя запазена марка са ,,Вечерите на физкултурата и спорта“, които организирам в моето учи­лище. В тях учениците се състезават кой знае по­вече за Олим­пийските игри, Световните и Европейски първенства по футбол, за Георги Аспару­хов – Гунди и за Христо Сто­ичков, за Неш­ка Робева и Иван Абаджи­ев, за Екатери­на Дафовска и Димитър Бер­батов. Според мен е много ва­жно учениците да знаят кои са спортните герои на страната ни.

– Какви нови неща предстоят в училището?

– Хубавото при мен е, че съм пълен с идеи, които трябва да бъдат реализирани. Още тази учебна година имам намерение да организирам едно състеза­ние в стил ,,Бързи, смели, сръч­ни“ с най –малките ни ученици. Не се съмнявам, че това ще предизвика интерес сред деца­та и техните родители.

Друга моя идея, която тър­пи развитие, е гостуване на из­вестни български спортисти в моето училище за среща с уче­ниците ни. Отправил съм вече покани към редица наши олим­пийски и световни шампиони, но като видят къде се намира­ме на картата, любезно откло­няват поканата. Единствено засега легендарната Юлия Бер­берян, майка и треньорка на те­нисистките Мануела, Екатери­на и Магдалена Малееви, прие поканата и пристигна в учили­щето. Срещна се с учениците ни, даже изнесе открит урок по тенис. Ние пък върнахме визи­тата като й гостувахме с цял ав­тобус ученици в София в тенис клуб ,,Малееви“.

– Как би убедил един млад човек да избере учителската професия?

– Учител не се става само с диплома. За да си учител, тряб­ва да имаш призвание, педаго­гическа дарба, лично човешко обаяние и едно голямо, много голямо сърце. Учителството не е обикновена професия, а твор­чество. Учителят е творец на красотата. Той води мислите и постъпките на учениците към прекрасното и възвишеното, пали огън в сърцата на децата и превръща детското ежедне­вие в полет. Учителят е първият и последният вълшебник, кого­то срещаме в живота си. Той не прави чудеса, а създава чове­ци- от теб, от мен , от нас! Ако един млад човек иска да стане учител, но тръгне с голямата кошница, със сигурност ще по­падне на неподходящото място. Ако пък е готов преди всичко да дава, отколкото да получава, да твори ежедневно, да изгражда и моделира характери, да пре­върне работата си в кауза, то училището е неговото място.

Училището е и мястото, къде­то се изгражда патриотичният дух на младите хора. Ако сърце­то ти не трепва, докато слушаш ,,Мила Родино“, значи нещата някъде са се пропукали. Точно това се опитвам да предам и на моите ученици. Има символи и идеали, които трябва да ценим и уважаваме. В тази връзка с моя 12-ти клас посветихме един от часовете на класния ръководител на легендарния български футболист Трифон Иванов, само няколко дни след като беше починал. В знак на почит изработихме табло с не­гови снимки, създадохме и видеоклип с най-запомнящите се негови отигравания на фут­болния терен, направихме и презентация, свързана с живо­та му. Отличничката на класа пък рецитира стихотворение, написано специално за него. Останах изненадан, когато с мен се свърза лично една от дъщерите на Трифон Иванов, за да ни благодари за всичко това, което сме направили в памет на баща й. Със сигурност този час на класния ръководител ще бъде запомнен от моите учени­ци, а аз съм доволен, че поне малко допринесох за патрио­тичното им възпитание.

Вестник “ Топ Преса “

 

коментара

ПРОДЪЛЖЕТЕ С ЧЕТЕНЕТО

Таблоид

Село Долен – за безвремието и ритъма на живота

Публикувано

на

На 230 км от София и на 47 км от границата с Гърция до Гоце Делчев, на 1020 м надморска височина има едно сгушено в дол селце, измежду върховете на Западните Родопи. Село Долен е обявено за архитектурен резерват през 1977 г. заради запазените си къщи от периода на Възраждането. Подбно на Лещен и Ковачевица, в областта къщите и природата са слели живота си в хармонична симбиоза. Но докато по-голямата известност на Лещен и Ковачевица привличат повече туристи и парадоксално се съхранява по този начин духът на двете селца, то село Долен сякаш е замръзнало във времето. Собственикът на единствения магазин за хранителни стоки в Лещен казва за Долен, преди да сме го посетили: „То е същото като тук, няма какво много да видите“. Това, че е „същото като тук“ – гори, покриви с каменни плочи, панорамни гледки, сърдечност на хората, аромат на билки и птичи чуруликания, ни е достатъчно, за да не се отказваме да го посетим.

На влизане в Долен ни обзема леко разочарование – ново село, с боядисани в различни цветове къщи, съвсем различно от атмосферата, от която идваме. Чудим се дали навигацията не ни е подвела и дали не сме се озовали на друго място, продължаваме да се движим по централния път. И изведнъж сякаш мислени очертания прокарват вододел в пространството – пътят ни отвежда до старите къщи. Паркираме до първите от тях и усещане за безвремие започва да изпълва клетките ни. Селцето е съхранило автентичния си облик от преди повече от 200 години с характерните за онова време тесни калдъръмени улички, с високите каменни зидове на къщите и с тиклите по покривите.

 

Онези стари къщи са останали необитаеми, почти на всяка има некролог, масивините им врати са заключени с катинари, паяжини са се разпростряли по ъглите им, прозорците, които не са със спуснати капаци, са счупени. Навсякъде измежду къщите се промъква планината. Увивна, пълзяща и катереща се растителност е обвханала стените им сякаш в силна прегръдка, за да не позволи разрушаването им. В цялата дивост и запустялост се редуват импулсите на изчезването и обречеността с импулсите на първичното, на жилавостта и живота. Пред няколко от къщите има вишневи дървета с плодове, сякаш вливат и разпростират кръговрата на съществуването в пространството. Останали са стари надписи на бакалии и магазини. На няколко къщи вятърът раздвижва избледнелите цветове на българското знаме и на това на Европейския съюз – една атомизирана гонитба на времето, на отминалото, автентичното и изоставеното с приемствеността на непознатото и компромисното. Стрелки в центъра насочват към ключовите места – чешмата, амфитеатъра, църквата и каменния кръст. Има и запазени къщи, има и къщи, които са в процес на реставрация. Има и няколко кучета по улиците. Има и един дядо, който отваря вратата на къщата си и сяда на пейката пред нея. Има и туристи, които разглеждат, чувстват и продължават. Но местните хора все повече изчезват – заради възрастта, която са достигнали.

Снимка: Джейн Димитрова

Леля Емилия, която се грижи за местната църква казва, че е останала сама с 3 баби в старата част на селото, собственикът на една от къщите за гости казва, че местните жители са около 15.

Информационна табела на входа на църквата „Свети Никола“ разказва, че село Долен е основано около 1460 г. след падането на България под османско владичество, когато няколко християнски семейства търсят убежище във високата и непроходима част на планината, където полагат основите му. В средата на XVII век хората в селцето искали да си построят църква. За да се случи това, те прибягнали до хитрост. Местният чорбаджия дядо Коста заровил икона на Свети Николай в ливада насред селото. След време отишъл до кмета на Долен и му казал, че пророчески сънища не му дават мира и че в средата на селото е заровен знак от Всевишния. Дядо Коста успял да убеди турския кмет да му позволи да копае там. След като иконата излязла наяве, местните хора получили разрешение да си построят църква. Била готова след две години и половина. Земетресение обаче разрушило храма, а през 1834 г. бил отново възстановен.

Снимка: Джейн Димитрова

В Долен сме около 2 часа, в които се редуваме да го разгледаме поотделно, докато Борис спи в колата. Всеки го изживява по свой начин, извървяйки сам самотните улици. Но остатъчните емоции са еднакви – любов, въодушевление и тъга.

Няколко дни по-късно започвам да търся информация в интернет за селото – за да подредя малко повече картината в главата си, докато нося емоциите все още у мен – малко повече къде се намира на картата, малко повече каква е историята му, малко повече за поминъка на хората.

Разбирам, че от 1856 г. в селото е имало училище – „Свети Свети Кирил и Методий“. Разбирам, че звукът от камбаните на църквата се разпростира на 8 км. Разбирам, че в село Долен са снимани сцени от няколко български филма „Капитан Петко Войвода“, „Изпит“, „Вечни времена“, „24 часа дъжд“. Разбирам, че някога местните жители са майсторили килими, китеници, престилки и ямурлуци, че е имало дърводелци и кираджии – хора, превозващи товари, че местните хора са отглеждали десетки хиляди овце и говеда. Представям си го красиво и цветно, и живо, и тройнодишащо. Представям си оживените майстори, цветните килими, изнесени в двора, животните по поляните, чувам звънците им, чувам как стопаните им ги водят и им говорят като на деца, чувам разговорите по калдъръмите, разговорите през прозорците, ходенето до чешмата, пълненето на кофите, вдигането на стомните. Разбирам, че според ГРАО през 2015 г. Долен има 380 жители – явно в новата част – на билото, не в дола.

Снимка: Джейн Димитрова

Разбирам и друго – има дни в старата махала, в които животът кипи. Благодарение на амфитеатъра в нея и на двама души – Мария Койчева и Веселин Митев. На сцената му, която е открита през 2015 г., се възраждат светове, пренасят се посланията на миналото, но се отправят и послания към бъдещето. Отправя се поглед към земята, но и към Космоса. Той обединява традициите, културното наследство и съвременните изкуства. Оказва се, че там се провеждат фестивали, концерти, лекции, работилници, кинопрожекции, и изложби. Има дни през лятото – Кабауикендос, в които кабагайдите изпълват пространството, озвучават магичността на Родопите. Концертите продължават три дни, етноформации пресъздават енергията на времето.

Не съм присъствала. Връщам се обратно обаче по стъпките си на калдъръма под звуците на тъпани и гайди, минавам покрай старата църква, вдишвам от зеленото на планината отсреща, пия вода от чешмата, дърветата ми разказват легенди, стигам до сцената на амфитеатъра. Сцената му е празна, затварям очи и си представям – залязващото слънце, изгряването на първите звезди, и цялото звучене на Вселената, пресъздадено на тази сцена – всичко отминало и предстоящо, всичко преходно и извечно, копнежите на хората от някога, топлината на спомените им, устремите на хората от сега, несбъдните им мечти, изпълнените моменти с достатъчност, кръговрата на живота, светулките зад къщите, боси крака върху жарава някъде в тъмното, смях към луната, зазоряването с последните акорди.

Снимка: Джейн Димитрова

Мисля си, че ако Долен не беше погълнат от безвремието, тези магии нямаше да се случват, че ритъмът на живота прави най-ярките си вливания в артериите на тишината, че само там, където можеш да чуеш движението на въздуха и растежа на тревите, музиката може да проникне във всеки атом, да те обгърне и да те пренесе до други измерения. При наличието на друг живот звученето и силите й ще са съвсем различни. Леко размиващи се, леко за фон. Мисля си, че и дори когато физическите следи се рушат и изчезват, има енергия в пространството, която те изпълва целия – от наситеност и истории.

коментара

ПРОДЪЛЖЕТЕ С ЧЕТЕНЕТО
loading...

Магазин за бои и мазилки JUB

Facebook

КАЛЕНДАР

август 2018
П В С Ч П С Н
« юли    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

ПОПУЛЯРНИ