Пет дни в Рила планина

 Наистина беше коф­ти, особено за човек с аерофобия, то и на мен не ми беше приятно… даже се изплаших малко, не за себе си, за него. Милият беше преб­леднял ужасно. За самото подсича­не какво да кажа – Кончето е демо вер­сия, това е много по-гад­но. На Конче­то се чувст­вах като на буле­вард, на По­пова капа се мо­лех да се приключи по-бързо.

 След като бях нави­кана се свалихме за почивка на Страшно­то езеро (убийствено красиво място, пре­поръчвам задължи­телно да се иде там) и след известно сли­зане по камъняка бя­хме на х. Мальовица. Доволно скапани, но аз пък изключително щастлива от прехода, трябва пак да го на­правя.

 През нощта на х. Мальовица не успях да спя добре. Имах зверско главо­болие и сладкото не помага­ше. Цяла нощ се тъпках с ас­пирини, а на следващия ден ни ча­каше кач­ване почти до Ма­льо­вица. Едва стиг­нах до Еле­нино езеро, после се позак­репих, но началото ми беше много тегаво, поне главата мина. Вече се бях и по­изморила, та намразих всякакви морени и ка­мъни поне за седмица напред.

 Преди Мальовица отново ста­нах жертва на мъжката аерофобия и отново ме скастриха, че има урва до пътека­та, зер, ся­каш аз съм я поставила там… Когато излезнахме на билото казахме „до­виждане” на Мальовиш­ките чукари, погледахме Рилския ма­настир в ни­ското и тръг­нахме към х. Иван Вазов.

 Ехееееееееееееей, пътека като магистрала, е почти, наложи се да качим Додов връх, ама какво е един връх за нас. От една­та ни стра­на се виж­даше мана­сти­ра, от дру­гата Урди­ните езе­ра. Твърдят, че били най-кра­сивите в Рила, но на мен Маричините ми останаха в сърцето.

 Съдбата ни оби­чаше и този ден – време прекрасно, точно пред склона на вр. Дамга (Вазов връх) видяхме мар­кирана пътека към хижата, която я ня­маше на моята кар­та. Чудна пътека, спестяваше ни един връх. Малко по-къс­но се снимахме на фона на Калините, а хижата беше на две крачки от нас… и така един час. Без­крайно е стигането до х. Иван Вазов, а пътеки­те из „безкрайната Рилска пустиня” са минирани от всякакъв добитък. Все пак стигнахме, хапнахме, почи­нахме. Беше последната ни рилска вечер, на поредното магическо място.

 Последната сутрин започ­на по изгрев с чай и пържени филийки, после се качихме на Раздела и поехме към Седемте езера и цивилиза­цията, цивилизацията в ли­цето на хиляди, маса, народ, ни налази още над Сълза­та, на Бъбрека се цивили­зовахме още повече. По­чинахме там и тръгнахме към х. Скака­вица по Сухия чал. Видяхме Скакавишкия водопад и си тръгнахме. До­виждане, Рила!

 След бърз стоп от Пани­чище стигнах­ме и в ниско­то, колко беше странно да виждам обла­ците над гла­вата си, а не на отсрещния чукар… Два дни след като се върнахме започнаха проливни дъ­ждове… Гръ­мовержецът се смили над нас и плани­ната допусна да станем мъничка част от нея. Благо­даря!