Автогредеристът бай Георги Карабашев от село Копривлен

 В днешният брой на вестник „Градът“, в колонката на поета е публикувано едно произведение озаглавено „Поема за автогредериста“

 С това кратко есе аз, като автор , искам да ви запозная с човека описан в поемата и това е бай Георги Карабашев от село Копривлен. Човек с неуморна душа и златни ръце, човек който е работил повече от петдесет години по пътищата и магистралите на родината.
Машината на която е работил се нарича „Автогредер“, с нея се маркира и подравнява пътя преди да се положи асфалта.

 За качеството на неговата работа говори факта, че гръцки фирми са освобождавали по няколко свои машинисти, когато бай Георги е започвал работа при тях.

 Интересното в случая е, че този човек на 82 години, сам дойде при мене.Не поиска нищо материално.

 Той се чувстваше онеправдан и недооценен, като повечето български пенсионери на тази възраст. За това горещо желаеше живота му да бъде описан в едно литературно произведение, което да остане и след него.

 Славата нека бъде за Господа, но нека има малко и за бай Георги и за всички ония, който градяха Родината през целия си живот.

На Георги Карабашев

Пристигна, той при мен веднъж

и беше леко притеснен,

и пътя му не беше лек

един такъв смирен човек.

С поглед благ и топли длани,

с душа в спомени и рани,

с път през урви и блата

далеч от градска суета.

И тогата каза:

„ – Чух приятелю, че си добър поет,

напиши за мене някой ред,

защото от живота нищо не остана,

а душата ми е само рана.

Аз бях в онези трудови редици

награждавани с хора и ръче­ници

живеещи под сиромашка стряха,

а благата други ги ядяха.

В автогредера и ден и нощ

управлявах страховита мощ

на една професия останах верен

градях живот в асфалта черен.

Така премина целият живот

петдесет години труд и пот

и когато се обърнах най – накрая

отново бях в сиромашка стая.

Зная, че живота не е драма,

а планини от дяволска измама,

зная, че във моя нещо куца

щом опрял съм до магаре и каруца.

– Рече и замлъкна.

Да се скита в сухите полета

видях тогаз душата клета

да дири вечната Божестве­на поема,

защото в живота друго нема.