Пет дни в Рила планина

 В последно време се ула­вям, че започвам да плани­рам всичко дни, седми­ци и месе­ци по-рано. Нещо съм се повре­дила. Пора­ди горната причина лятната отпуска за 2009 беше планирана още през март, ос­таваше да уточня да­тите и да се надявам, че гръмовержеца ще е благосклонен към пла­новете ми. От март до юли по цял ден четях за всякак­ви маршрути из Рила, спях с картата под възглавницата и копитцата вече ме сърбя­ха да хвана гората. Не че не я хващах междувременно, гледах почти всеки уикенд да съм в горната земя, за да не губя тренинг. Тормозех и половинката да търчи с мен по чукарите, все пак и него го чакаше същото солидно ходене.

В крайна сметка избрах 5 дни според дългосрочните прогнози и започнах да стис­кам палци тоя път метеоро­лозите да са познали, угово­рих си отпуската, уточнихме групичката от 5 човека, кои­то щяхме да тръгнем и на 30 юли сутринта за малко да дадем фалстарт на приклю­чението. Фал, понеже двама закъсняваха, а чичото с маршрут­ката за Самоков не гореше от желание да ги изчака. Когато се появиха и все пак хванахме превоза, аз със сетни усилия устоях на порива да ги натупам хубаво с щеките.

В Самоков бившата ми руса глава напом­ни за себе си и се усетих, че нямам заредени батерии и балсам за устни. Закупих и от двете, но с известни ком­промиси – батериите бяха ужасно негодни, а балсама пълен с брокат. Някак се примирих, че ще блещукам в близките 5 дни и тръгнах­ме към Боровец. Сериозно си мислех, че ще паднем от лифта, цялата сутрин никак не вървеше гладко. Ама на­истина много се учудих, че стигнахме цели на Ястре­бец, въпреки опита ми да се свалим на междинката. Не е като да не опитах да бойко­тирам и аз нещо.

Чакаше ни качване на Му­сала и преход до х. Грънчар, облаци нямаше, кеф голям. Последния път като бях горе, облакът услужливо се разкара, когато вече слиза­хме по въжето към заслона. Тоя път се надявах на глед­ки, само че въздухът хич не мислеше така – едно мъгля­во, мараня… нямам късмет с тоя връх и това си е. Преди да се смесим с навалицата към него обаче, трябваше да минем покрай х. Мусала, строежа на хижо-хотела в съ­седство, багерите и цялата дандания. После хванахме по летния път и още покрай Алеково езеро установих, че тая май няма да я бъде – бя­хме се натоварили с багаж за 5 дни и се влачехме като болни охлюви, тактично из­мъкнах листчето с часовете за преходите и още съвсем нетактично го смачках, все някога щяхме да стигнем.

На з. Ледено езеро (Еве­рест 1984) починахме мал­ко и поехме нагоре. По из­ровената лятна пътека към Мусала се разминавахме с редица „покорители”, вклю­чително и един изключи­телно нещастен дакел. По­корители са ония хора, които ходят по гуменки и си мислят, че покоря­ват върховете, без да си дават сметка колко бла­годарни трябва да са за това, че планината ги е допуснала до себе си. Ние не бяхме от тях, ние бяхме 5 измъчени съще­ства с по един тон багаж на гърба си.

Аз обаче си знам – планината ме зарежда както нищо друго на тоя свят, малко по-късно зя­пах каквото се виждаше от горе и снимах, на мен ми беше второ качване за тая година (след едно зимно през януари), а на поне три пети от групата – първо въобще. Две-три общи снимки и подпалихме подметките към Грънчар. Хо­денето до там не спореше много – умора, недоспива­не, първи ден, още не бяхме влезли в планински режим. За всеобщ късмет пътеката за Грънчар минава покрай Маричините езера и умопо­мрачителната стена на вр. Манчо над тях. Определено е гледка, която вдъхва сили по пътя.

Едно от лю­бимите ми неща в Рила и Пирин – всичко е гигантско, погледа не може да об­хване цялата гледка, на тоя мащаб човек се чувства като прашинка и си дава сметка, колко е ни­щожен в планината.

Май се отплеснах с кли­шета, да се върнем по пътя за Грънчар. След като под­сякохме каквото имаше да се подсича, все пак успяхме да се изправим срещу вр. Суа Вапа и да се занесем до хижата. Кротка вечер и раздумка с хижаря, вечеря и по леглата, чакаха ни Рибни езера.

На следващата сутрин имахме изненада, една мъг­ла се беше настанила по бреговете на ез. Грънчар и май се чувстваше удобно, пооблякохме се, но от това раниците не олекнаха чувст­вително, облякохме ги и тях (в нашия случай раниците не се мятаха на гръб, а се обличаха и събличаха) и по­теглихме.

По предварителни сведе­ния пътят до Рибни езера не трябваше да е тежък и не беше кой знае колко, дори мъглата започна да се вди­га и от време на време да ни позволява да видим някоя и друга красотия – Якоруд­ски, Вапски езера, яз. Бели Искър. Когато срещу нас се изправи вр. Канарата, аз най-накрая усетих прилива на сили, който чаках от пре­дишния ден. Забравих бо­лежките в гърба и краката, раницата изведнъж олекна (подозирам, че и липсата на 1-2 консерви има общо с това) и хукнах напред. Едно другарче (второто от женски пол, освен мен) обаче вече беше изморено и забавих темпото.

Последва едно кошмарно слизане по камъни до Ка­нарския превал, където де­фектното ми коляно напом­ни за себе си. Последното слизане до х. Рибни езера го взех на магия. Зарекох се никога повече да не ходя с нови обувки на дълги пре­ходи и да не тръгвам сутрин без да съм се опаковала в ластичен бинт.

На хижата обух старите си обув­чици (които пред­видливо тежаха в раницата), обещах им никога повече да не се разделяме на летни преходи, изпих една бира и се почувствах чо­век. Останалите четирима сериозно обмисляха това да е крайната точка на прехода и да слизат към Рилския мана­стир. Мен обаче ме чакаше Мальови­ца, мъжката ми половинка също това го чакаше, нищо че не искаше.

На следващия ден само двамата поехме към Мальо­вица, времето беше прекрас­но, чакаше ни дълъг преход (поне 8 часа и половина по книга), аз подрипвах от кеф, а той се мръщеше и се ядосваше, че ме е послушал. Трябваше да минем по Во­дничалското било, да слез­ем на Кобилино бранище, да се качим на Поповокап­ския превал, да подсе­чем вр. Голяма Попова капа, да минем покрай Страшното езеро и да се свалим на х. Мальо­вица.

Чудно преходче, до Кобилино бранище аз едва лазех, но ня­мах време за почивка. След Кобилино брани­ще влезнах в час, но подсичането на По­пова капа не даваше мира на половинката и когато приключихме с тая твърде неприят­на задачка аз отнесох най-големия скандал за по­следните няколко години.

Вестник “ Топ Преса „

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене