СЕЛО ЛОВЧА

След излизането ни от Кондос, Паница ни каза, че не му е било удобно напра­во да го запита за полити­ческите му убеждения. От разговора смятал, че той е с леви и устойчиви убеж­дения, но това сме можели да установим ние при друга среща. Това стана през юли 1924 година. При следваща­та среща с Кондос ние ня­махме кураж да го питаме за убежденията му, но той ни каза, че се съмнява на­шият търговец от Ниш да е такъв, и добави, че „е такъв, каквито сте вие, само че е от големците“.

Към края на месец март Боньо Петровски ми каза, че има две леки картечни­ци с няколко ленти патрони и трябва да се вдигнат час по-скоро от мястото, където са. Аз наредих веднага да дойде Илия Костов от Ловча в Солун, като остави катъра си в Драма. Предварително опаковахме картечниците в един сандък и когато прис­тигна Илия Костов, казахме му да чака на гарата. Ние двамата с Петровски наме­рихме един хамалин, който занесе сандъка на гарата и го предадохме като багаж­на пратка. Дадохме на Илия Костов бележката сам да освободи сандъка. Инстру­ктирахме го, в случай на провал да каже, че му е да­ден багаж, който да закара в Ловча на жената на Бакър­джиев срещу заплащане. По такъв начин няма да по­страда. Беше седми април 1925 година.

Васил Бакърджиев също оставя четата и слиза в Дра­ма да чака Илия Костов от Солун и да му помогне до с. Зърнево, където се намира­ше друго оръжие в Колян, та на връщане и него да прибе­рат. В Драма на гарата ста­ва провал с оръжието и ча­кат получателя му, понеже то е предадено с безименна бележка. С пристигането си в Драма Илия Костов случайно се среща с Тодор Ковачев, бивш чиновник по държавните имоти в Нев­рокоп. Емигрант, живее при дядо си и баба си по женска линия, гърци. Казва му, че ще отидат с В. Бакърджиев да освободят някакъв си ба­гаж за Ловча. Ковачев тръг­ва с тях до гарата, но щом пристигат и дават бележ­ката за багажа, полицията ги задържа и ги изпраща в Солун, където вече бяха прибрали и нас с Боньо Пе­тровски и Иван Момчилов – също емигрант и бивш акцизен началник на гр. Не­врокоп. От Драма докараха също и Георги Лаков от с. Плевня – също емигрант.

В Солун започна след­ствие против нас, задър­жаните, за да се установи как и от кого сме получили оръжието, но това не се раз­бра. Установи се само, че е предназначено за България и затова наредили да про­копаят дворовете, където живееха жените ни, за друго оръжие. Гърците подозират, че нашата връзка е Георги Ключков, когото също арес­туват и препращат в Драма на следствие, а закарват майка му – Мария Ключко­ва, да ги заведе на тяхната плевня, пак за оръжие. Май­ката на Ключков знаеше, че в плевнята има скрито оръжие, и запазвайки само­обладание, вместо тяхната плевня, им отваря плевнята на Топалова Коца, която е на 200 метра преди тяхната, и така завършва обискът.

Следствието в Солун при­ключи и нас ни изпратиха в затвора Еди куле – римска крепост, където престоях­ме докъм 15 – 20 юли. През това време на два пъти дойде Кочо Павлов да ни види. Единия път дойде с Трифон Ключков, за да му предаде 35 хиляди драхми, които да занесе до Зърнево за уреждане на сметки за доставено оръжие. На дру­гия ден пак дойдоха с Кочо да ми кажат, че през нощта му откраднали парите в хо­тел „Драма“, въпреки че му казах изрично да отиде в хотел „Англетер“ и да каже на съдържателя, че аз го пращам. Трябваше там да остави парите и когато тръг­не, да си ги вземе, защото тия пари бяха оставени от Паница в касата на хотела, за да се предадат на мене, и аз ги взех с намерение да тръгна след Илия Костов. Рано сутринта бях задър­жан, а колкото за парите, доказвах, че са донесени от жена ми и съм ги сменил на драхми, затова и веднага ги върнаха.

Кочо Павлов дойде на 25 май 1925г., когато ни съоб­щи злочестата вест, че Па­ница е убит от Менча Кър­ничева в театъра на Виена. Тази жена се беше настани­ла да живее в техния дом като приятелка на Магда­лина Бумбарова, сестра на другарката Паница.

За нас в затвора се дейст­ваше и от Александър Кантарджиев в Атина, и от задграничното предста­вителство. Целта беше да бъдем освободени, понеже няма нищо, което да дока­же, че тази акция е насо­чена против сигурността на гръцката държава, а е просто средство, насочено против наши неприятели в България.

Съдебното решение беше да ни изгонят от Гърция в Сърбия и ние бяхме закара­ни до гр. Гевгели с гръцки полицаи а оттам – в лагера Горни Милановац, където се числяха комунисти и земе­делци (единофронтовци).

С убийството на Пани­ца и нашето изпъждане в Сърбия връзката между централното ръководство и нашия край се прекъсна. В Али ботуш имаше чета от 12 души. В това време ловчани се изселват в Бъл­гария. Другарката на Па­ница – Екатерина, ранена и отведена в болница. При създалото се положение централното ръководство се обръща към Васил Мано­лов, който по това време се намира в курортното град­че Семеринг (Австрийски Алпи). Манолов е изпратен от ръководството на обе­динената ВМРО да намери връзка с нас.

На 26 юли 1925г. получих писмо от Васил Манолов, – ако мога, веднага да тръг­на за Виена, като на първо време се отбия при него в градчето Семеринг, нами­ращо се насред пътя между Марибор (сръбската гра­ница) и Виена. В Семеринг пристигнах на 30 юли 1925г. – неделен ден. Намерих В. Манолев по върховете на планината , в един курортен хотел. След- обед дойде Яне Богатинов от Виена да посе­ти В. Манолев, като болен другар. Богатинов се върна за Виена, а ние с Манолев си направихме по една сним­ка за спомен и той нареди на съдържателя да запази едно легло за същата вечер.

Яни Богатинов, като прис­тигнал във Виена, съобщил на Дим. Влахов, че съм пристигнал и съм в Семе­ринг, при Манолев. Д. Вла­хов, Ризо Ризов и Павел Ша­тев – всички членове на ЦК на ВМРО (обединена), прис­тигнаха късно следобед съ­щия ден в Семеринг и като свършихме разговорите, Влахов ми написа адреса си във Виена и ми го даде, като каза, че щом сляза на гарата във Виена, да взема такси и то ще ме отведе в къщата му.

На сутринта пристиг­нах във Виена и намерих Влахов вкъщи, където ме чакаше с Христо Янков – също член на ЦК. Тук вече подробно им изясних поло­жението в нашия край, осо­бено априлските събития след атентата в черквата „Св. Неделя“ в София на 25 април 1925г. В нашия край бяха избити другари кому­нисти и земеделци, около 80 души, за които знаех тогава. Други, които успя­ха да емигрират в Гърция, се намираха по островите. Влахов и Христо Янков ми казаха, че пак аз трябва да замина за Гърция, понеже съм бил свързан и позна­вам най-добре нещата, за да се помогне на емигрантите, където и да се намират те. Макар и да беше рисковано, понеже бях изгонен от Гър­ция, аз се съгласих и след два дни почивка поех през Модана за Триест, откъдето с параход тръгнах за гр. Па­трас. На разположение ми бяха дали петстотин долара за подпомагане и на друга­рите, и на мене.

В Патрас пристигнах един следобед и веднага се от­правих към предварително дадения ми адрес за наши­те другари. Намерих съдър­жателя на едно кафене вън от града, комуниста грък Янис Кокинос. Открих също 8 – 10 души наши другари, от които добре познавах и бях свързан с: Костадин Ки­тонов и Костадин Шокола­ров от с. Гайтаниново, Илия Япов от с. Лъки, Илия По­лянов от Либяхово. Имаше още от същото село, но ги забравих. Сещам се за се­кретар – бирника и кмета от с. Садово. Другарите дадо­ха общо определената сума, поделиха си я поравно.

Бях се сбогувал с другари­те си, когато двама гранич­ни полицаи ме задържаха на пътя и след като показах документите си – един фал­шив сръбски паспорт, иска­ха да ме затворят в участъ­ка, но аз се възпротивих и им казах, че ще се оплача пред сръбския консул, ка­къвто имаше в Патрас. То­гава те ми казаха, че не ме оставят да преспя в Патрас, затова ме придружиха до парахода, да продължа пътя си.

Вестник “ Градът „