Свържете се с нас

Пиринско дело

Село Пирин, където песента лекува

Публикувано

на

Много на юг, почти в нищото, но точно в сърцето на планината. През село Пирин не можеш да преминеш – там може само да отидеш.

Между два стръмни склона на Пирин планина, между преданията за битки на змейове и битките с халата на времето. Между дуварите на къщи на повече от 200 години и по-малко от 200 човека, които са останали да пазят каменните зидове и спомените.

Едно село, което се крепи между ръцете на възрастните мъже и жени, които са научени, че същите тези ръце без работа не могат да стоят. Дори когато плетат вълнени чорапи за децата в града.

Дори във времената, когато историите за змея, който мести огромни скали и гради къщи са изглеждали съвсем достоверни, хората в Пирин сами са местили тонове камъни – заради силата на вярата и с помощта на Бога.

1885 г.  – тази част на България все още е в границите на османската империя – но в Пирин започват да строят нова църква. По-голяма. Най нависоко. Като за 1500 души и души, които са вярвали, че ще живеят заедно и няма да станат по-малко.

Днес за църквата св. Никола се грижи баба Гела. Тя е и поп, и клисар. Човекът с ключовете за храма и ни води натам през тесните улици и къщи – повечето от които връстници на бабите на хората в селото днес.

Всеки път след черква в неделя – жените от Пирин се събират и обръщат времето назад. Почти като ритуал. Днес е време да сложат старите носии и да се върнат в младостта с песните от миналото. Пътят ни води в дома на баба Петра. Една от жените в групата, която пази традициите в селото.

Докато веза новата си риза, баба Петра ни разказва за филма „Писмо до Америка”, където й е поверена една от най-важните роли. Главният герой, в ролята – Филип Аврамов, издирва песен, която може да възкреси болен приятел. А баба Петра е единствената – която я знае думите и мелодията.

И в живота, и във филма обаче тя е в траур и трудно намира сили да пее. Днес песента е нещото, което лекува душата на баба Петра и я връща в годините, когато тя самата е пеела по жътва./btvnovinie.bg/

коментара

ВИДЕО

НЕПОЗНАТИЯТ НЕВРОКОП! Марето пазителката на Полка в град Гоце Делчев! Защото руините от поделението са нейн дом.. дом за нея, овчиците и покойния и другар в живота!

Публикувано

на

Марето от полка!

Марето от полка!

Евроатлантическата политика на България превърна полка на град Гоце Делчев в руини. Огромната база, на покойното вече Мотострелково поделение 28-390, в град Гоце Делчев, днес е запустяло, полуразрушено и оставено в ръцете на общината „да се оправя“ щото май държавата не може.

Репортаж направен от нашия колега Стаменов за бившия вече полк, ни среща с една пастирка от ромски произход Марето! Нарекохме условно репортажът „Марето – пазителката на Полка..“ защо защото руините от поделението са нейн дом.. дом за нея, овчиците и покойния и другар в живота. Сякаш тя пази и последните отломки от бившата зона на армията в града на Гоце и нещо повече… държи да си остане така, защото полкът наистина е последния и пристан. Тя няма семейство, защото 21 век, няма образование, брат и се е споминал от пневмония, забележете – баща и починал от болни зъби и майка и се е възнесла. А майка и е емблема на град Гоце Делчев. Циганката Блага Карталка, която с години чистеше центъра на града, централната улица, Попската и парка и това според Марето, героинята на нашия инцидентен репортаж е престиж, това я прави човек от „сой“. И може би е права, щото за разлика от другите роми, тя пасе овчици и козички,а не краде например…. Мъката на Мария, която местните пичове от автомивка „Полка“ наричат „Църната“, е фактът че днес няма кой да я почерпи кафе, целта за деня е да има хляб в порутеното караулно помещение на полка, играещо днес нейн дом, моли и чаша „кадифе“ както нарича кафето, за майтап ли или просто изказ… Да, тя не може да говори хубаво, беден и е речника, въпреки че е българска циганка и както твърди дори е православна християнка, щото помни че била кръстена от „Калимана“, но Марето я има… Тя е тук и както пише Захари Стоянов и тя прави част от „народа Български“. Неука е неграмотна, но има видимо чувство за хумор, на въпроса на колегата какво иска тя поискала дребни пари за кафе и както ще видите в самия репортаж не иска чатни с лакомства и колбаси а няколко кочана царевица да си изпече или свари.

Не, в никакъв случай не искаме да ви настроим положително към днешната ни героиня на Топ Преса ТВ, искаме да ви покажем и нейната гледна точка, щото в този и живот друг няма да го направи, няма кой да и обърне внимание… ама и тя май не иска да и обръщат внимание. Иска да постигне целите си, хляб в бараката, топло „кадифе“ и да кълне по овцете!

Боли я само че нейния човек е напуснал този свят, стар познат на жителите на града клошар, който забележете и носил от „пиле мляко“ но белият му дроб се разпаднал и той починал. Проста е ама и тя носи сърце, жали за стария човек наричайки го „другар в живота“, мъка и е за него и не иска друг – иска си него. Трети месец откакто той е на гробищата, тя не може да го прежали! Това е живота на една пастирка, некъпана циганка, която живее в полка и пази руините. Зоната на Мотострелково поделение 28-390 обаче се възражда, като феникс от пепелта на старите военни сгради се показват нови къщи, луксозни комплекси и ни намекват, че някога полка ще стане елитен неврокопски квартал с парк и дори обществен басейн.

Това място за Марето няма да има. Няма да има овчици и козици, защото нищо чудно от някаква чума да се тръшнат и те. Няма кой да и прави „кадифе“, няма кой да и носи царевица или от „пиле мляко“… Марето ще трябва да напусне. Къде ще отиде? Знаем ли. Тя няма близки и семейство и няма  претенции за нищо освен това, че е жива и трябва да оцелява но  сама казва че се чуди в кой „гроб“ да се скрие.

Едно е сигурно, нейния човек е там някъде в отвъдното и я чака, стегнал е така нужната им малка стаичка в някое кътче на оня свят и я чака… Стане ли ненужна тук, тя ще  си отиде при него, щото и здравеопазването в страната, грижите за бедните подсказват това. На добр час, Маре! Докато ги има руините на полка ще те има и теб, пази ги!

коментара

Продължете с четенето

Новини

ОПОЖАРЯВАНЕТО НА СЕЛО ЛИБЯХОВО

Публикувано

на

106 ГОДИНИ ОТ МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА.

В многовековната история на неврокопското село Либяхово /днес Илинден/ най-злополучна е 1913 г.,когато по време на Междусъюзническата война цялото население напуска селото в началото на юли и само ден след това е изгоряно почти изцяло от настъпващите противникови войски.Броят на жителите му тогава е около 1350,а къщите около 300.

‘’Бях на 10 години,вече втора година говедарче – разказваше дядо Петър Ив.Чехлев,с говедата сме на Моянско поляне и гледаме върволици хора се придвижват с багаж от Драмско към Неврокоп.Вечерта на другия ден казвам на баща ми за тези хора,а той ми казва,че ако се наложи и ние ще бягаме.Някои попитали за това в общината,откъдето им отговорили,че няма никакво съобщение от Неврокоп за бягане и трябва да се чака.След няколко дена изглежда дошло такова съобщение,та тримата пъдари излязоха из синурите и с все сила викат на хората да се прибират,защото ще се бяга.Доста хора по това време имаше по мандрите,кашлаците и нивите,където по цели седмици спяха и не знаеха какво става.Много от овчарите още вечерта потеглиха към Неврокоп,тъй като на другия ден се очакваше пътищата да бъдат задръстени от бежанци.Цяла нощ /на 3-ти срещу 4-ти юли/ хората не спаха.Жените месят и пекат хляб,мъжете подготвят чували с багаж.В този тежък миг на бързина и страх от неизвестното,всички подготвят най-важното за из път – хляб,храна,завивки,живата стока.На следващия ден до към осем-девет часа всичките 350 семейства се отправиха панически на север.Останали в селото едва пет-шест немошни старци ‘’- завършва разказа си дядо Петър.

И само ден след това нахлуват в селото противниковите войски,първо плячкосвали из къщите,а след това го подпалили от всички страни.Часове преди да побегне Никола Додунчев напълнил един сандък с ценни вещи и предмети и старателно го замаскирал в дълбоката си изба.Голяма била изненадата му,когато се върнал след войната и видял на двора едно бакърче – то било в сандъка,който открили и ограбили.

Съществуват сведения,че в опожаряването на Либяхово освен гръцките войски,

участвали също и турци от Възем и жители на село Лялево /те били помохамеданчени гърци/. Десетилетия наред те не поддържали приятелски връзки

с населението на Либяхово.Много спорове и разправии имало помежду им,особено с турците от Възем.Те нападали и ограбвали либяховските кираджии и търговци на път за Беломорието/имало и убийства/,вършели и кражби от стадата на либяховци и.т.н.Но и на тях не им прощавали.Непокорните мъже на селото отмъщавали  за произволите на османлиите,като наказвали и със смърт.

Бежанският поток от Либяхово се понесъл в три посоки; през Брезница и Харамибунар за Разложко,и от там към Чепино и Пазарджишко; през Циропол и

Купена по долината на река Места към Разложко и пак към Пазарджишко; и през Горно Дряново и Шабанли/Сърница/ – за Батак и Пещера.Съвсем малко семейства избягали наблизо и останали в Неврокопско под покровителството на местни хора.

Тежки дни преживели бежанците.Добре че било лято,което улеснявало пътуването и настаняването във вътрешността на България.Спали на открито,а някои в изоставени къщи.Най-много бежанци от Либяхово отишли в Белово / на ливадите/ и над Батак.По-малко в пазарджишките села Момина клисура,Варвара,

Стамболово,Ямурджево/Мокрище/,Ели дере,още в София,Пещера и другаде.

Няколко мъже от семействата,които се настанили в Белово и недалеч от София,

прескочили до столицата да се видят с изселилите се отдавна тук авторитетни и заможни либяховци като дядо Петър Сарафов,учителите Петър Коемджиев и Атанас Поппетров,Екатерина Арнаудова и др.Търсели съчувствие и подкрепа от тях в сполетялото ги нещастие и гладуването.И наистина тези родолюбиви либяховци помагали на своите съселяни да се снабдят с безплатни купони,с които получавали хляб и храна за семействата си.Нещо повече,предложили им да се настанят в София,където да ги подпомагат с каквото могат.От всички с най-голям авторитет бил дядо Петър Сарафов,който имал връзки дори в правителството.

Неговият сват Иван Гюзелев бил бивш министър на просвещението,та чрез него и други влиятелни личности Сарафов искал да уреди парцели на всички бежанци от Либяхово в района на Подуене.Това предложение дядо Петър направил на групата мъже от Либяхово,когато отишли да го видят.Последните се съгласили,но с уговорка,че е необходимо да искат съгласието и на другите мъже,пък и на жените си.Независимо от това,междувременно дядо Петър уреждал въпроса.Следващото отиване на мъжете в София съвпаднало с прекратяване на войната с Гърция,

сключеното примирие и подготовката на бежанците от другите села за завръщане в

Неврокопско.В този радостен момент носталгията към родния край надделява у либяховските бежанци и те предпочели да се върнат в родното село вместо да отидат и да се заселят в столицата.

След подписването на Букурешкия мирен договор на 28 юли бежанците започнали да се завръщат.Незначителен брой либяховци останали в Пазарджишко и София.Доста от завърналите се остават в Копривлен,Садово,Мосомище и Неврокоп.Привлича ги по-плодородната земя и изоставените къщи от избягали турци,докато къщите в Либяхово били изгорени,а селото вече е на границата с Гърция,което създавало допълнителни трудности за живота и поминъка в него.

Най-голямата част от бежанците обаче се връщат в Либяхово.Пепелища,опушени и срутени кирпичени дувари,жалки останки от каменни зидове.От около 300 къщи едва около 30 останали незасегнати от огнената стихия.Не били изгорени едва 20 плевни.От петимата старци,останали в селото трима били убити.

В  опожареното Либяхово първоначално било крайно трудно да се живее.

Семействата едва успели да се приютяват – по няколко в неизгорените къщи,в плевните,в обора на общината,други под набързо сложените примитивни покриви над опушените дувари.Добре че житните култури по нивите били общо взето запазени,и след като ги прибрали през август поне осигурили хляба за зимата.

При такива тежки условия населението на Либяхово изкарало зимата на 1913-1914 година,която никои не забравил до края на живота си.Било време на глад,студ,мизерия и нищета.

Основна грижа на мъжкото население било снабдяването със строителни материали за възстановяване на къщите.Дървеният материал се добивал от собствените дървета по нивите и от местността Бука,към която непрекъснато се движили върволици от мъже с добитък.Мнозина дори нощували там.

В разгара на този съзидателен труд за възстановяване на селото започнала Първата световна война.Почти цялото работоспособно мъжко население на Либяхово, от 20 до 40 години /близо 180 души/било мобилизирано за участие във войната.Мобилизирана била и част от работния добитък.Отново настъпили тежки дни за жителите на селото Цялата селскостопанска дейност останала да се извършва от жените и старците.Спрял и строежът на повечето къщи.Едва след войните продължило възстановяването на селото и този процес продължил чак до 1925-1928 година.

 

Текст и снимка;  АТАНАС  ПАНЧЕЛИЕВ.

 

коментара

Продължете с четенето
Loading...

Facebook

КАЛЕНДАР

септември 2019
П В С Ч П С Н
« авг.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30  

ПОПУЛЯРНИ