Поход – изпитание

 Вищерица и Дъбраш – два географ­ски обекта, тясно свърза­ни помежду си, а двата заедно – с Родопите. За да ги знаем не само като топонимия, но и да раз­берем какво представля­ват в дейст­вителност, ре­шихме да ги посетим.

 Автобусът ни изкачва все по-високо и по-високо в посока село Осеново. Кол­ко необичаен вид имат Родопите в тази си част! Няма потънали в зе­ленина склонове и ливади, вместо меки, заоблени фор­ми – остри зъбери, извисява­щи се страховито над шосе­то. Времето е оставило своя отпечатък върху тях, като им е придало причудливи фор­ми. Най-високите и неприс­тъпни скали оприличавам на замък, а местните хора „са видели“ в някои от природ­ните образувания сватбари, които зла свекърва е прокле­ла и те са се вкаменили. Глед­ката е величествена!

 След Осеново пътят става отчайващ за шофьорите, за­щото от някогашния асфалт са останали само следи. В продължение на около час се движим с двайсетина кило­метра, за да стигнем до сър­цето на родопския дял Дъб­раш – местността Вищерица. Първото нещо, което вижда­ме, е голямо езеро, образува­но от преграждането на едно­именната река и превърнато в рибарник. Прави впечатле­ние и голяма красива сграда – някогашното лесничейство „Вищерица“.

 Автобусът остава да ни чака, а ние тръгваме по ши­рок горски път, който върви покрай самата река. Сега, в самото начало на лятото, тя е доста буйна и почти изпълва коритото си. Със съжаление се разделяме с нея, когато трябва да тръгнем по горния път, този за връх Беслет.

 Дълго се движим по широка про­сека, от две­те страни на която боро­вете са на­редени като стройни вой­ници. Но идва краят на този шпалир и из­веднъж пред себе си виж­даме такава стръмнина, че изтръпва­ме – как ще се качим по нея и как ще слезем след това?! Изправи­ла се е като стена пред нас – висока и обрасла само с трева, сред която едва личи съвсем тясна пътечка. На всичкото отгоре тревата е още росна и хлъзгава! Но, тръгнали сме, няма връщане. Щурмът започва. Когато все пак превземаме „крепостта“, не можем да повярваме кол­ко високо сме се изкачили! Пътят нататък ни се вижда нищо в сравнение с преодо­ляното.

 Ето го най-после заветни­ят връх Беслет с надморска височина 1937 метра. Той е твърде далече от обичайната ни представа за планински връх. Това е малка полянка, заобиколена от високи игло­листни дървета. Едно краси­во и спокойно място, оглася­но от птичи песни.

 Пътят надолу беше по-тру­ден и заради умората, и за­ради голямото препятствие, от което не можехме да се отървем. Добре, че времето беше с нас и въпреки прогно­зите не заваля. И така, кой по-смело, кой по-плахо, но всички успяхме да се „при­земим“. На мене лично дори не ми се поглеждаше назад, решена никога повече да не идвам на това място… Мал­ко по-късно разбрах, че то е известно с името Козята пъ­тека. Каза ми го възрастна жена от Сърница, която от 50 години всяко лято идва по тези места, за да бере гъби и боровинки. „Леле, къде сте се качили!“ – не можеше да се начуди тя.

 И така, Туристическо дру­жество „Момини двори“ следва своя план. За друга­та неделя е предвиден по­ход по направление Дикчан – Сърница – без екстремни изкачвания и спускания, по-скоро една приятна раз­ходка сред природата.

Юлия Баймакова

Вестник “ ТОП ПРЕСА „