ТОП ПРЕСА ПРЕДСТАВЯ ЕДНА НЕСТАНДАРТНА БЛАГОЕВГРАДЧАНКА: Весела Ножарова – съвременно изкуство за начинаещи

 Весела Ножарова е ро­дена през 1974 г. в Благо­евград. Има магистърска степен по история на из­куството в Художествена академия, София. Работи­ла е в Съюза на български­те художници, в галерия „Ирида“ и „Ата“ – център за съвременно изкуство. От 2003 до 2006 г. е програмен мениджър за визуални из­куства в Център за култура и дебат „Червената къща“. През 2007 г. е куратор на българското национално участие в 52-ото Венециан­ско биенале за съвремен­но изкуство, а през 2008 г. – асистент-куратор на 11-ото Архитектурно биенале във Венеция. В момента e куратор на галерия Credo Bonum.

 Ако думата „инсталация“ не ви дистанцира, а „кура­тор“ не ви разсмива, значи сте готови за следващата стъпка.

 „Въведение в българското съвременно изкуство 1982 – 2015“ синтезира една исто­рия, която преминава през множество динамични про­цеси през последните десе­тилетия, но никога досега не е била представяна в кни­жно тяло.

 Книгата на изкуствоведка­та и куратор Весела Ножа­рова е продължение на лек­циите, които тя изнася през 2012 г. В нея тя разказва за самото начало на съвремен­ното изкуство в България (варненският художник Ве­селин Димов с инсталацията „Воден змей“ на река Велека през 1983 г.), първата частна галерия (основаната през 1988 г. „Галерия 8“ във Ва­рна), все по-смелото отхвър­ляне на конвенционалните форми и налаганите през социализма тенденции, вли­ятелните артисти в различ­ните периоди, а към днешен момент – все по-осезаемото присъствие на независими пространства. Ножарова ни отвежда и към формира­лите публика фестивали и дейността на галеристите, кураторите и артистите, кои­то се наемат с мисията да компенсират стерилността, в която преди са живели и творили. Събитията често са разглеждани на фона на политическата обстановка в страната.

 Книгата е ценна и с глобал­ния поглед, който дава вър­ху артистичните движения през годините. До 1986 г. те са далеч от галериите и залите, а годините на комунизма провокират създаване на изкуство в изолация.

 „За цяло едно поколе­ние, започнало кариера­та си през 80-те години, западният свят е истин­ската голяма цел“, пише Ножарова. „За него пътят към тази цел преминава колкото през достига­нето на една визуална и идейна адекватност, тол­кова и през амбицията за реално включване в западния артистичен жи­вот.“

 ПРЕДИ И СЕГА

 За Ножарова събира­нето на информация не е било особен проблем – според нея направено­то през последните 35 го­дини е добре документи­рано, а и все пак голяма част от споменаваните личности са живи.

 „Важен подход при оп­ределянето на това кое точно да влезе в книгата е дали събитията или не­говите автори са имали рефлексия в артистичното пространство“, казва Весела Ножарова. „Дали за тях се е говорило или писало в ме­диите. Дали са предизвика­ли дебат или дори скандал. Не съм се опитвала толкова да разглеждам изкуството от тези години през моя дне­шен оценяващ поглед, а от гледна точка на влиянието му върху средата в момента на неговото първо показва­не.“

 Това, което може да из­ненада някои читатели, е, че публиката се сформира сравнително бързо – фес­тивали от края на 90-те като „София ъндърграунд“ при­вличат над хиляда души. В отсъствието дори на мобил­ни телефони и социални ме­дии като че ли аудиторията се е генерирала изцяло от уста на уста. „Просто имаше вълна, която се подемаше от много хора, които се интере­суваха от нещо син­хронно.“

ОТ КРЪ­ГОВЕ КЪМ БАЛОНИ

 На ня­колко мес­та в кни­гата става въпрос за групи­рането по интере­си, къде по-откри­тите, къде по-скри­ти кон­фликти между артистите, особено през така ключови­те 90 годи­ни. За нея това десе­тилетие е време на „фантас­тичен ар­тистичен кипеж“. Но също така време на крайности, на про­тивопоставяния и конфрон­тация.

 „Това са колкото лич­ностни противоречия, про­тивопоставяне на различни подходи към съвременното изкуство, толкова и е въпрос на борба на конкуренти, кои­то си съперничат за интере­са на публиката и внимание­то за западната арт сцена, която в тези години е една от главните цели. Тези кон­фликти ути­хват в края на десетилетие­то, за да дадат място на една по-сложна и многогласна артистична сцена, на ново поколение, за което битките не са особе­но интересни. Според мен в момента няма кръгове или по точно всеки е намерил своята ниша и своята публика. Все пак не бива да забравяме, че живе­ем във времето на социал­ните „балони“.

 Този отправен към Запа­да поглед вече не е толкова силен или поне не толкова, колкото през 90-те. „Тогава Западът е някакъв „неясен обект на желание“, но пък има и определен интерес отвън навътре. Тогава през тази призма се формират и идеите за идентичността, за локалността и т.н.“

СУЕТА VS СПОНТАННОСТ

 За ранните години на бъл­гарското съвременно изку­ство Ножарова пише: „Исто­рическите катаклизми, през които преминават българ­ските художници, са много, а случването им е толкова ненадейно, че участниците в художествения живот често пъти не успяват да осъзнаят своята роля и място в проце­сите.“

 Според нея това все по­вече се променя и в самата книга може да се усети уме­рено оптимистичен тон за начина, по който се развива съвременното изкуство в България днес.

 „След края на 90-те години нещата се движат по-плавно и правилата в света на из­куството са много по-ясни и отработени. В този смисъл съвременният художник много по-добре преценява дейността си и мястото си в обществото и света на из­куството като цяло. Може би това има недостатък, има липса на спонтанност и по-голямо поемане на риско­ве. Прекалено много искаме всички ние да се харесаме, да бъдем успешни, а излож­бите ни да изглеждат добре във Facebook и Instagram.“

 Но всъщност тази спон­танност е сред качествата, които се оценяват най-мно­го днес. „Съвременното изкуство е обект на голям бизнес, част е от гигантска машина за репрезентация и социализация. Спонтанност­та и рискът са част от ка­чествата, които тази система разпознава като присъщи на доброто изкуство. В този смисъл те са умишлено под­чертани и подкрепени.“

Светослав Тодоров

Вестник “ ТОП ПРЕСА „