Райско място? Гоцеделчевско!

Ако има друго място извън София, където се виждам да живея, това ще е някъде из Гоцеделчевско. Такъв плени­телен край! Съчетава всичко красиво, здраво­словно и жизне­но, което човек би си пожелал – климат, релеф, природа, плани­ни, минерални извори, култура, история, кухня. Там се прегръ­щат Пирин и Ро­допите, и ти се иска и на теб да се стоплиш в пре­гръдката им.

Двудневният ни маршрут не е стриктно съста­вен и всъщност преобладават импровизации. Първоначалната идея да разгле­даме Гоце Дел­чев, Огняново, Долен и да нощуваме в Дел­чево, търпи промени и в край­на сметка дори не стигаме до Делчево и Долен. Аз обаче съм ходила преди това там и препоръчвам горещо и двете места.

В ранното съботно утро потегляме в посока Мелник. Всеки го знае Мелник. Ту­ристически е, понапудрен, но дали защото нямаше много туристи или може би, защото всичко е още тучно зелено, ми се стори приказно красив и цветен.

Спираме на раздумка при познати и ги питаме за пътя към Златолист. Ха, ами то е в посока Гоце Делчев, така че е решено – ще посетим обител­та на Преподобна Стойна.

Преди това обаче се насоч­ваме към друга цел. Караме в посока Рожен, подминава­ме самото село и попадаме в Любовище, след като преми­наваме през тунел, вкопан в самите пясъчни скали. Това сякаш е тунел към друга епо­ха.

Светлината е различна, се­лото е различно и изолирано, не иска да е сред човешката суета. Сгушено е там самотно и не се интересува от светов­ния ред. Водата, която тече от чешмата на площада, е с най-сладкия вкус. Напълно естествено е на такова мяс­то да не видиш жива душа. Виждам обаче автомобил и табела.

Значи всичко се случва в реално време. Тишина, лес, слънце и упойващи аромати на треви и летни билки. Гово­рим си, че никъде другаде по света билките не миришат по този дъхав начин. Любовище е и любовно и е хубаво да си с човек, който ти е мил.

Оттам, през Хърсово и Ка­тунци, след около 25 кило­метра достигаме Златолист. Тук е изкарала последните двадесет години от живота си Преподобна Стойна. Не зная как точно да я определя – светица, лечителка, проро­чица, монахиня. Точно преди да тръгнем по тези места, за­четох книга за нея. Всъщност книгата представлява запис­ки на Бояна Паликарова по разказ на самата Преподобна три дни преди смъртта й. Да­тата на смъртта си, 22 декем­ври 1933 г., тя вижда още на седемгодишна възраст – из­писана във въздуха като от златни мушици. Преподоб­ната разказва, че светът на живите и мъртвите е един, но ние не можем да общуваме с мъртвите, поради сгъстената материя. Вярата и упование­то в Бога са фундаментални­те принципи за нея. Любовта й към Бога е просто зарази­телна. В предишен живот е била богомилка, хвърлила се по собствено желание на смърт в кладата на Василий Врач – на 11.11.1111 година в Константинопол. Всичко това съм прочела предната вечер в книгата, без да зная, че на следващия ден ми предстои да пристъпя в нейните покои.

Стаичката е на втория етаж в църквата „Свети Георги“ – казват, че е построена на мяс­тото на древен храм отпреди християнството, като входът й е от север. Свети Георги е светъл брат на Преподобна­та. Трептенето е повече от осезаемо, а чувството за мир и дълбочина така те завладя­ва, че не искаш да помръд­неш. Голям късмет е, че няма много хора. Докато е била жива, преподобна Стойна е лекувала физически и душев­ни болести, и обителта е била изпълнена с чакащи. Доста мъка трябва да е поета тук, но за мен вибрацията е на утеха и милост, а не на тъга. Отвън в градина се намира най-пре­красният чинар, който някога съм виждала – на 1300 години, във формата на кръст.

Любимото дърво на Пре­подобната, под което често пъти е сядала. Твър­ди се, че като го прегърнеш, то от­нема болежките ти. Прегръщаме го не само зара­ди това. Дърво­то е здрав, силен и жизнен великан, който ми се струва символ на вечността, природата на нещата и пребъдва­нето на България по някакъв начин. Преподобната опреде­лено е оставила отпечатък на святост и благост тук. Живя­ла е скромно, загърбила всич­ко тленно и суетно, в служба на хората. Тръгваме си при­тихнали и много благодарни за всичко. Там наистина си даваш ясна сметка колко много имаш, щом си здрав, и си благодарен от цялото си сърце. Ей такива вълшебства се случват.

Денят е преполовил, гладът се засилва и през живопис­ния планински проход край Попови ливади преваляме Пирин и навлизаме в чудните Западни Родопи. По пътя спи­раме на лобното място на Яне Сандански, застрелян горе, на път от село Пирин към тога­вашен Неврокоп, на 22 април 1925 години. Спорна фигура е Яне Сандански, но си мисля все пак, че не е редно лобното му място и паметната плоча да тънат в боклуци.

И ето че след като сме уто­лили духовния, природен и исторически глад, тялото се включва и отправя мощни сигнали за глад и силна нужда от храна. Също и жажда. При това вече не за духовност и история, а за чиста, питателна и вкусна храна и питие. Зная какво ни е нужно – да стигнем до кръчма „Рай“ в Огняново. Всеки който е бил там, знае за какво става въпрос. Висша наслада за вкусовите сети­ва. Едно от чудесата на този край, а яйцата по панагюрски категорично заемат първо място в моята класация. Как

за толкова години тази кръч­ма не измени на страхотната храна и супер обслужване, се чудя. Не познавам собствени­ка, но намирам, че всякакви мастър шеф, гурмета, фешън, тренди и био ресторанти има какво да учат от Рай по отно­шение на качествена храна, цена и обслужване. Тук няма показност и претенция, само истинска българска вкусна храна. Отно­во сме много бла­годарни. Била съм на толкова много места по света и не сещам къде другаде може двама души да преядат с възможно най-вкусните домати, пържени картофи, те­лешка пържола, боб чорба, яйца по пана­гюрски и вино за су­мата от 13 евро общо за двамата. Хора, трябва много да ми­леем за тази благо­словена Родина и да я пазим, защото това е Раят. Без преувели­чение.

А и той още не е свършил, защото вместо към Делчево,­след обилното похап­ване се отправяме към Лещен.

Тъй като не бяхме резервирали нищо за спане, в Огняново търсим в интернет и попадаме на къща за гости, където се оказва, че има свободна стая. Била съм и преди това Лещен и много ми харесва. Леко само ме смутиха хотелските ком­плекси, изник­нали вдясно при влизане в селото. Не зная защо, но ми напомниха за комплексите на влизане в Со­зопол и Банско. Едни такива голе­ми, уж самобитни, с желание да се впишат, но лише­ни от колорит и напълно бездуш­ни. За сметка на това нашата къща е фантастична.

А още по-фан­тастични се оказ­ват домакините ни. Чакат ни в дво­ра, дават ни клю­чове, показват ни как се прави кафето, обещават, че ще приготвят мекици на дру­гата сутрин и… изчезват. Повече така и не ги видя­хме. Усещаме, че са се явили като добри духове, когато на следващата сутрин в трапе­зарията на първия етаж ни чакат мекици и сладко. Кога са дошли, как са ги правили, не съм разбрала. Закуската обаче е налице. Както и цяла­та къща с три стаи, прекрасна тераса с най-великолепния изглед и грижливо поддър­жан двор – два дни изцяло на наше разположение. Големи благодарности на Краси и Джема!

След Лещен в неделя по обяд поемаме към София. Но не директ­но. Следваща отбивка е благозвучното село Гос­тун. Как да не свиеш от пътя, като видиш табе­лата.

Гостун е идилия. Ка­раш 4 километра по най-живописния и виещ се път край приказни поляни, осеяни с треви и билки, катериш нагоре, гледките стават все по- изумителни и ето че си в Гостун. Ръми дъждец и не е слънчево, та сре­щаме само чичо Иван. Живее близо до църков­ния храм „Свети Илия“, където в момента тече ремонт. Чичо Иван ни доверява, че в селото има софиянец, който си е купил къща и в мо­мента е тук. Предлага ни да отидем до тях, защо­то „може да се познавате от София“. Ние обаче любезно от­казваме и единствено чичо Иван остана като мил спомен от приказно­то планин­ско селце Гостун.

Оттам вече послед­ната спирка са сребър­ните извори край Добринище и бърз набег из самото градче. Минерал­ната вода в Добринище е дар божи и е поредното свидетел­ство за райската природа на тези местности. Лековита, то­пла, мека, наистина дава жи­вот. Освежени и ободрени се качваме в колата и спираме чак в София.

Този преход ни отне по-мал­ко от 40 часа. И ни даде всич­ко, за което човек може вечно да мечтае. Говоря единстве­но за себе си и моя спътник – хармонията, спокойствието и радостта, които изпитваме в тази част на България, са не­сравними. Усещането за кра­сотата на Родината ни е мно­го дълбоко и зареждащо тук.

Препоръчвам подобно пъ­туване из тези места на все­ки, който е паднал духом или е изнервен, умо­рен, напрегнат, обезсърчен. Без да съм лайф коуч и без да провеждам се­минари за хар­монизиране на тяло, ум и душа, давам този без­платен, прия­телски съвет на всеки, заци­клил в истерич­ната действи­телност, която обитаваме – посетете тези места. Терапи­ята е мощна и силна, а лечеб­ният ефект – га­рантиран.

Милена Йоцова

Вестник “ ТОП ПРЕСА „