Село Ловча

На гръцките войници всяка сутрин им се даваше чай и по кутия сардела заедно с няколко таблетки хинин, а обедът им се готвеше на място. Чаят и цялата закуска с хинина се получаваха от дивизията, като за целта още от вечерта се определяха двама от наказаните войници, които на сутринта заедно с други двама трябваше да донесат войнишката дажба. Като правило всяка вечер преди лягане един подофицер заставаше сред войниците и питаше дали има някой да се запише доброволно да отиде на сутринта и когато нямаше такива, понеже беше доста далече, то тогава назначаваше такива. Ние бяхме вече 4-5 дни в тоя лагер и когато ни казаха, че след два дни ще пристигнат от границата за продукти, същия ден вечерта двамата се уговорихме. И когато подофицерът запита има ли желаещи за сутринта, ние се обадихме и ни записа.
На сутринта преди изгрев слънце двамата взехме на рамо един казан с помощта на дълъг прът. Двамата войници взеха по една торба за сарделите.

Времето беше ясно и приятно, а улиците – препълнени с народ, защото беше пазарен ден. Пристигнахме в щаба на дивизията, но отседнахме встрани, защото преди нас имаше други да получават. Ние, двамата братя, си мислехме как и къде да избягаме между пазаргатите, а ако не успеем, няма повече какво да ни сторят. Взехме чая и нарамихме казана, около 60-70 килограма. Войниците нарамиха торбите със сарделите и единият отиде на 5-6 метра пред нас, а другият – зад нас. Когато дойдохме вече до главните магазини до една рекичка, която пресича пазара, предният войник продължи по инерция, а на задния се обади друг войник, дошъл си от отпуск, и докато се здрависваха, ние оставихме казана до един дебел чинар и се изгубихме в тълпата. Бързешком се отправихме към изходния пункт на Серес, без да се обръщаме, и когато стигнахме края, се обърнахме и видяхме, че зад нас няма никой, който да ни следи.

До вечерта чакахме на края на града, докато заминат наши ловчани от пазара, за да им потърсим хляб и някоя дреха, защото бяхме останали без хляб и без пари. Лятно работно време беше и се оказа, че няма много пазарджии от Ловча, а само двама – трима, които ни дадоха бял хляб, който по традиция се купуваше от пазара, да вкусят децата вкъщи. Около Серес се лутахме цяла седмица, докато решим наново да отидем в Солун и оттам да търсим начин да отидем в Сърбия. Пари за влака нямахме, а и да имахме, нямаше да можем да се качим, защото влаковете превозваха войски, които се изтегляха от Турция, а имаше и голяма контрола по влаковете от военна полиция и можеше да ни заловят още на гарата, защото за гърците беше военно положение с Турция.

Тръгнахме пеша през мост на Струма, но забелязахме още отдалече, че има часови на моста. Отдалечихме се на 2-3 километра встрани, срещу Круша планина, и решихме да газим през реката, но когато водата достигна до раменете ни, се върнахме назад. Реката беше пълноводна и мътна от падналите дъждове. Отбихме се още стотина метра встрани и забелязахме, че там са минавали говеда, които пасяха отсреща.

Решихме пак да се съблечем и втори път нагазихме в реката. Излязохме и поехме по шосето през Круша планина за Солун. Това беше към залез слънце. Уговорихме се да се движим нощно време, за да не ни срещат войници или полицаи. Предварително ни бяха говорили, че по Круша планина се явяват турски чети по време на войната с Турция, та и от тях се бояхме, но все мислехме, че те няма да се движат по шосето. Изчакахме добре да се мръкне и тръгнахме, като от време на време се ослушвахме. След дълго лъкатушене по шосето се изкачихме на равен път, от лявата страна на който е долина със средна по гъстота гора.

След ходене около два часа в пълен мрак на около 10 метра от нас вдясно от пътя се чу „Алт!“ и двама души скочиха към нас. Аз бях вляво и без да мисля, се втурнах към горичката, а Васил остана и го хванаха. Аз се спрях на 20-25 метра и слушах, за да разбера какво става. Оказа се, че двама войници патрулират заради турското население в планината. Те попитаха Васил: „ Кой е другият, който побягна, и защо избяга, откъде идете, къде отивате и защо не сте се качили на влак, как се казва брат ти?“ Ние предварително се бяхме уточнили в случай на залавяне какво да говорим. Васил им разправи, че сме бежанци от Мала Азия и сме изгубили родителите си, които са в Солун, и сега отиваме да ги намерим, а за влака пари нямаме. Каза: „Брат ми се казва Яни.“ Ние говорим развалено гръцки, но и това е много за азиатски грък, защото болшинството от тях, освен турски, друго не знаят. Това го знаеха и властите. Войниците накараха брат ми да ми викне на име, за да се върна при тях, а и самите войници започнаха да викат: „Яни, Яни, ела тук, не се страхувай, не сме турци.“

Аз разбрах, че разговорът между брат ми и войниците е повече приятелски, а не биваше и да се делим. Полека и бавно се изкачих на шосето при тях и като ме запитаха защо съм побягнал, повторих думите на брата, които чух преди това. За сигурност дали са добре настроени към нас и дали са повярвали на думите ни, аз казах, че съм много жаден, а и така си беше. Единият веднага откачи и ми подаде манерката си с вода. По това време беше въведено всеки да пътува с открити листове, затова ни запитаха имаме ли такива, а ние без смущение казахме, че имаме, макар че нямахме. Те не пожелаха да ги видят може би заради тъмнината. След 10-15 – минутен разговор ни пуснаха да продължим пътя си, като ни казаха, че на пет километра оттук има войнишка застава и че е по-добре да останем там, докато се разсъмне, защото е опасно заради турците. Тяхната информация беше добре дошла за нас.

Вместо на заставата, спряхме на два километра преди нея, като се приютихме между кръстци от снопи встрани от шосето. Мислехме сутринта да заобиколим заставата, но през нощта дойдоха с коли да дигат снопите и ние без никакъв разговор тръгнахме в тъмнината и се спряхме на друго място, без да дремнем до зори. Рано сутринта видяхме самата застава недалеко от нас и когато размишлявахме как да я заобиколим, зададе се един дълъг керван от камили. Като видяхме как първият човек с камилите премина заставата след кратка проверка от един войник, а краят назад още не се виждаше, ние се присъединихме и също минахме с камилите. Стигнахме предградията на Солун, където имаше проверка. Преминахме с коли, натоварени със зеленчуци за Солун. Тези коли не ги проверяваха, защото ежедневно продоволстваха града.

Слушали бяхме от баща ни и от други наши съселяни, че има един нашенец (ловчалия) и учен човек, заселил се в Солун и там се оженил. Живеел близо до Камарата – нещо като арка, под която минава главната улица и по която се движеше трамвай, свързващ Цариградската гара и тая откъм Скопие. Човекът се казвал Георги Русинков – близък наш съсед в Ловча.

Влязохме в ресторант „Геро – Олимпос“ близо до Камарата и попитахме един от келнерите дали не познава Георги Русинков, но той отговори, че такъв човек не познава, но познава Георгиос Русис, живеещ близо до Камарата, на улица „Голариу“ №10. Отидохме и намерихме човека. Той се оказа същият, когото търсим. Беше старец на около 78 – 80 години. Прие ни любезно, но и с малко съмнение заради външния ни вид. Но когато му казахме, че сме от Ловча, зарадва се и каза: „Ха казвайте, деца, що ви носи тук!“ Ние му разправихме за всички премеждия, които сме прекарали от 9–и юни 1923 г. в България до пристигането ни в Солун, включително и за бягството от гръцките войници в Серес.

Помолихме го, ако може, да ни помогне някак си да заминем за Сърбия, където знаехме, че има повече емигранти. Той ни изслуша внимателно и ни попита не искаме ли да останем в Солун, а ние отговорихме, че тъкмо от Солун ни върнаха и от ръцете им сме избягали. Каза ни, че лично той утре сутринта ще отиде при началник – щаба на Трета армия генерал Пангалос и ще иска да ни остави тук свободни, като ще гарантира за нас, своите съселяни. Ние му казахме, че се съмняваме да ни освободят и че с неговото отиване може да ги улесни повторно да ни заловят и да ни върнат.Той отговори, че първо трябва да вземат неговата глава, пък тогава да ни върнат. Ние се съгласихме. Той ни каза, че тази вечер ще спим в неговия дом, защото нямаме документи за хотел, а може да се случи и някоя друга беля. Ние останахме да спим у стареца, като го предупредихме, ако има нещо подобно на рогозка, да ни постелят в двора без завивки, защото бяхме нечисти и въшлясали.

Вестник “ Градът „